(Рисуван портрет от Никола Михайлов (1909 г.) Фонд: Иван Вазов)

(Рисуван портрет от Никола Михайлов (1909 г.) Фонд: Иван Вазов)

„ Любите различен друга! “

Тия слова са казани преди 19 века от един рид на Юдея; слова нови, слова странни, нечути от тогавашното человечество; апел неразбираем на тогавашния свят, потопен в блатото на разврата и на робството, стенящ под стоманения абсолютизъм на Рим… „ Любите различен друга! “ бе споделил богочеловекът. Думи сюблимни, думи на надълбоко признание, в които се заключава цяла една вяра на благосклонност и приятелство, назначена да обори религиите на паганизмът, да сложи света върху ново нравствено начало, начало колкото человешко, толкова и божествено. И за тия думи великият преподавател биде разпнат. И вековете и народите от деветнайсет века насам съзерцават с учудване тоя облик на кръста, а божественото му обучение продължава да поразява мозъците със своята сюблимна елементарност и глъбочайша философска истина.

...

„ Любите различен друга! “ Поколения от мъдреци велики, от Омира до Волтера и до Ренана, са дивили света с творбите на своя ум; плеада въодушевени мислители са оставили на человечеството плодовете на своя талант, планини от съчинения на науката и креативната мисъл на всичките епохи лежат пред нас в изумителното си благосъстояние и прониквающа сила; само че всичката тая камара от умствени светлини бледнее пред тия три къси думи, изречени от Христа: „ Любите различен друга! “ Никоя философия нито се издигна до тая висота, нито реализира такава елементарна и величествена истина-откровение, само способна да даде благополучие на изтощения от битка и лутания човешки жанр. И тъмният и некултурен „ Назареянин “ продължава да свети още по в ярък ореол на популярност. Пороите, реките кръв, разлени от безчислените войни на народите, са изтекли, изсъхнали са, не запомнили са се, и пред нас остават постоянно свежи и руйни и божествените струйки кръв, протекли от кръста, с цел да запечатат с величие великите думи на спасителя.

...

„ Любите различен друга! “ – ехтят и през днешния ден отново тия думи, черковните химни ги разглашават, камбаните ги разнасят из въздуха дружно с прославлението на великия Страдалец за человечеството, народите и племената в обоготворение скланят глава. Защото в тежките битки на живота, измежду лудостта на егоизма и свирепството на разюзданите умрази, бухтящата вълна на които залива и дави света, тия думи са единствения якор на избавление, тая истина е Араратът, на който ще се спре и почине ковчега на тънещия в гибелта на безверието человек, когато тя се схване и усвои от него.

...

И в този момент при слушането ликуванията и насладата от огромния празник на Възкресението, тежко схващане мъчи душата. Неволно се питаш: до где сме отишли из тоя път? Уви, неутешителни са мислите, които повдига питането. Цивилизацията префини мозъците, изглади нравите, даде ни чудните си усъвършенствувания, с цел да се мерим със силите на природата, даже да ги надделяваме, само че в нашата душа нейното деяние е незначително. Христовото слово й остая непознато и задачата му не е нейна цел. Не бързаме и ние, както и толкоз други, да фърлим камъка на нашия напредък; само че както всичките, чувствуваме потребата от друго нещо, от нов залог, с цел да имаме вяра в бъдещето… И през днешния ден, както преди 19 века, человечеството се ослушва с разтреперано сърце, неудовлетворено от това, което цивилизацията е постигнала за него. Душата жадува за нещо, което няма, съвестта е безпокойна от товара си и нетърпеливо чака часът да хвърли тежестта му. Человечеството чака избавител, а спасителят от дълго време се е явил и е споделил: „ Любите различен друга! “ Суетен апел! Ушите го възприемат, мозъците го схващат, само че сърцата остаят безотзивни, закоравели в свирепост и егоизъм… А освен това те се жадуват, се се надяват нещо. Това жадуване е и залога за положително в бъдещето. Това възприятие е плодородно, тъй като е влечение към напред, нужда за обновяване. Ето за какво пророкът на новото време Лев Толстой, интерпретатор всечут на великите правила Христови, извиква такова чутко внимание, такова уважение у образованото человечество, когато подзима с всичката мощност на гения си великата проповед, свещеният „ абсурд “ на спасителя: „ Любите различен друга! “

...

Нека се надеем – ние се надеем, ние сме уверени, – че человечеството отива постепенно, мудно, към тая истина, че тя ще да влезе в нашата плът и кръв и със силата си ще прероди света и ще направи человеческия жанр да възкръсне за нов живот.

А в този момент – нека да си кажем радостно: „ Христос възкресе! “

София 1903

* Рисуван портрет от Никола Михайлов (1909 г.) Фонд: Иван Вазов, lit.libsofia.bg