Ромейските оръжия – чудо на късноантичното военно дело
Римската войска епохи наред е една от най-хубавите военни „ машини “ през Античността, покорила целият прочут свят. Нейната войска няма аналог по дисциплинираност, териториални триумфи и обсег на военното дело. Тя има и една значима характерност – съумява да внедри много детайли, които са сполучливи в борбите, употребявани от техните съперници. Историята познава доста такива образци като се стартира от галските шлемове трансформирали се в „ вид имперски “, късите римски мечове от интервала на Републиката и принципата – гладиус и по-ранните версии на щитове – скутум. Обикновено се преглежда римската войска – нейното въоръжение от интервала на принципата.
В тази обява ще отидем оттатък този интервал с цел да се потопим в интервала на домината или Късна древност, когато римската или ромейска (на старогръцки) се трансформира в различен вид военна мощ. Ще разгледаме някои от най-чудноватите оръжия употребявани от ромеите през домината, употребявани и по нашите земи.
Първото оръжие, което ще засегнем е метателно разказано от редица антични извори, само че упоменато с разнообразни имена. Военният историк и теоретик Флавий Вегеций Ренат написа през IV век в своята творба „ De Re Militari “ (Кратко ревю на военното дело). В него има част описваща едно от оръжията с които би трябвало да се упражняват всеки ден младите ромейски бойци, наречено матиобарбули. Вегеций продължава като дава изложение на оръжието (макар и не доста ясно) и твърди, че се закрепва отвътре на щитовете и се хвърля преди началото на борбата от легионерите:
„ Необходимо е също младите бойци да се упражняват в мятане на оловни копия, които са известни под името матиобарбули…Те нормално носят по пет матиобарбули сложени в щитовете им и когато ги хвърлят в подобаващ миг наподобява, че те съвсем заместват службата на стрелци, въпреки, че са въоръжени с щитове… “ ЛИБИ 1, стр. 289.
Друго сведение за това метателно оръжие идва от военният етюд „ De Rebus Bellics “ – За военното дело, чиито създател е неизвестен, евентуално написан в края на IV, началото на V век. В трактата анонимният създател загатва „ оловните копия “ под друго име – hastae plumbatae. „ De Rebus Bellics “ доближава до нас като феодален дубликат. Миниатюрите носят отпечатъка на средновековие-то и постоянно този, който илюстрира прибавя нещо от себе си. Анонимният създател за разлика от Вегеций не е толкоз сбит и разказва много по-подробно какво съставлява plumbata, споменавайки за два типа плумбати – plumbata tribolata и plumbata mamillata.
Плумбатите съставляват стрели с оловен или стоманен връх, а не копия както ги назовава Вегеций, които в средата имат топче. Двата типа за, които написа анонимният създател на „ De Rebus Bellics “ се разграничават по това, че plumbata tribolata има стоманени шипове в оловната тежест. Но защо са тези спомагателни шипове? Плумбатите се хвърлят при характерни придвижвания, които могат да бъдат с ръката от горната страна надолу или назад.
Допълнителните шипове имат за цел да нанесат повече провали, в случай че след полета задачата не е задоволително потърпевша. Plumbata mamillata има оловна тежест, само че при нея липсват шиповете, което не значи, че е по-малко смъртоносна. Острият връх се стеснява в една точка и центърът на удара прилича игла. Изглежда, че римляните през IV-V век опитват с тези видове с цел да може пехотинците да боравят с едно антично смъртоносно оръжие. Единственото изображение на двата вида плумбати откриваме не в „ De Rebus Bellics “, а в различен скъп ръкопис „ Notitia Dignitatum “.
Третият извор от Късна древност в който се загатва за плумбати още веднъж е боен етюд, само че от късният VI прочут с името „ Стратегикон “ с създател Псевдо-Маврикий за, който се счита, че е самият император Маврикий. Трактата е извънредно просторен и обстоен от за методите на водене на война от ромеите, както и тяхното облекло и въоръжение. От един откъс се загатва за стрели сходни на дарц наречени „ martzbarboulon “ – марцобарбулон, гръцки превод от латински.
Трите споменавания потвърждават, че метателното оръжия е значима част от оборудването на пехотинците. Името мартиобарбули може да се преведе като събирателно като „ дребните бодли на господ Марс “, докато плумбатае като оловни стрелички. Вероятно навлиза в приложимост към края на III век. Каквото и да е името в изворите, неговата резултатност е неоспорима, тъй като плумбатите пробиват щитове и евентуално шлемове.
На доста места в Европа се откриват, поради всеобщото им потребление от армията, ще загатна единствено, че на територията на България също се откриват. Една такава находка на плумбата е открита в село Белчин през 2011 година на обект „ Цари Мали град. По разбираеми аргументи е оцелява единствено металният връх, тъй като останалата част се създава от дърво. Археологическите находки на плумбати потвърждават описанието им в изворите.
Военният етюд „ Стратегикон “ (глава отдадена на лековъоръжените пехотинци) загатва за едно „ необичайно “ оръжие употребявано при пукотевица с лък. Частта споделя, че бойците би трябвало да носят лъкове и колчани в които има тридесет, четиридесет стрели. Освен това би трябвало да носят „ дървени тръбички “ къси стрели и дребни колчани. Малките стрели се изстрелват посредством пръчиците и лъковете на огромно разстояние. Пръчиците носят името „ соленариа “ и съмнително наподобяват на част от римският арбалет (тази част съставлява просто процеп и се назовава „ соленарион “).
Този вид оръжие продължава да се появява в ръкописи от IX и X век. Една фраза от Стратегикона, част от кодекс Ambrosianus graeccus, ни обяснява точният метод да приложимост на соленариона: „ тръбовидни дървени предмети с размера на стрелите с форма на срязана по средата тръстика с които бойците би трябвало да изстрелват дребни стрелички, които с лъка се изстрелват далеко. “ Стреличките са доста ефикасни и рискови при борбата, тъй като изстреляни един път съперника не може да ги употребява в случай че няма соленарион. Стреличките са съвсем невидими и не би трябвало да се подценяват. Тези дървени пръчици разрешават изненадващи офанзиви.
Нямаме несъмнено доказателства дали е фиктивен от ромеите, тъй като и други нации употребяват сходни устройства към лъковете си като араби и перси. За страдание нямаме по-подробно изложение на оръжието или някакви изображение. На помощ идват по-късните средновековни обичаи при пукотевица с лък на сарацините, които хвърлят светлина върху използването му, наричайки го „ хюсбан “. Ръкопис от XII наименуван „ Табсирах арбаб ал-албаб “ Общ етюд на оръжията…с създател Марди ибн Али ал-Тарсуси, написан по времето на султан Саладин. на Подобно устройство откриваме през Средновековието при корейците, те го посочват сал-тонг – тръбовидни стрели.
Ромейският соленарион е съмнително непосредствен с корейското и арабското устройство. Араби и корейци употребяват стабилизатор при освобождение на стрелата в задната част като издърпват връвта. Вероятно ромейската процедура е била същата. Изглежда, че соленариона е преходно оръжие сред лъка и арбалета.
Арбалетът се употребява доста през Средновековието, само че в действителност е доста по-древно оръжие употребявано още през Античността. Вегеций загатва за арбалет като се базира на легион строен в военен ред и част от бойците носят manubalistae и arcubalistae (които се превеждат като катапулти и арбалети). Аркубалистата е плод на епохи развиване на римските стрелкови оръжия и демонстрират съществени инженерни качества. Вегеций прави разлика в своят труд сред „ скорпионите “ манубалистите.
Той не ги разказва по-напред в трактата си, тъй като евентуално счита, че неговите модерни читатели са осведомени с оръжията. От интервала на V век имаме единствено два релефа, които се отъждествяват с арбалети, намиращи се в Пюй и Солиняк сюр Лоар, Франция. Освен тези два релефа нямаме никакви други скулптурни доказателства за потреблението на арбалети през Късна древност. Благодарение на разнообразни възстановки можем да придобием по-ясна картина за визията и използването на арбалетите в Късен Рим.
На пръв взор те наподобяват грубовати, само че те разрешават бързо зареждане и изстрелване на стрели. Аркубалистата се назовава торсионна, тъй като се зарежда опряна в торса, изтегляйки тетивата обратно. Аркубалистата има приспособление, което разрешава на тетивата да са опънати непрекъснато и стрелата да е подготвена за изстрелване. Най-близкото устройство от този интервал, само че много по-напреднало като технология е сасанидското (персийско) устройство панджаган. Това съставлява арбалет, който има опция за зареждане на пет дребни стрели, които се изстрелват едновременно и съставляват смъртоносно оръжие за съперниците си.
