Навътре и надолу
Рецензията е препубликувана от.
В скорошно изявление Джон Банвил декларира, че в никакъв случай не би написал разказ за пандемията и че коментарът на събития от съвремието не е задача на художествената прозаичност, защото литературата е призвана да си показва света, а не да разказва обстоятелства. Започвам с това негово изказване, тъй като, колкото и добър и значим създател да е ирландският публицист, изявлението му ми се вижда не просто проблематично, а напряко подвеждащо, а и надълбоко губещо.
Защото, в случай че желае да бъде част от мисленето на хората, литературата би трябвало да им приказва за тяхното тук и в този момент, да осмисля претърпяното, да им оказва помощ да си оформят гледните точки към ставащото. Иначе казано, тя би трябвало да се трансформира в нужда, да може да бъде използвана в смисъла, в който влагат в използването ѝ откриватели като Жизел Сапиро. Разбира се, сходен спор за смисъла на писането не е занапред и Банвил не е единственият, който отхвърля нуждата литературата да действа наедно с публицистиката и политиката, както и да е част от всекидневното, освен това с цялата ѝ дарба да надгражда и да издига.
Започнах с тезата на Банвил, тъй като новият разказ на Теодора Димова е тъкмо за днешното в най-краткосрочните му измерения - пандемията, войната в Украйна, митингите, политическата рецесия у нас. Събитията от последните няколко години са разпознаваеми, разпознаваеми са и прототипите на множеството от персонажите. В същото време " Не ви познавам " не е нито публицистика, нито журналистика, а е, бързам да го кажа, извънредно добър и значим актуален разказ.
Не ви познавамС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Нещо повече, посредством него Теодора Димова като че ли обезсмисля дебата, с който започнах, тъй като демонстрира, че литературата може да бъде еднообразно значима и когато проблематизира далечни времена, и когато приказва за съвремието. И това е по този начин явно, тъй като новият ѝ разказ е показан като самобитно продължение на " Поразените " - т.е. имаме историческото и днешното, споени в два диалогизиращи текста. Иначе казано, при нея имаме и двете тези от въпросния спор, като всеки от романите се оправя ослепително с една от тях - с тази да се осмисля претърпяното и с тази да се следи сегашното и върху това да се вършат не по-малко основни изводи.
И по този начин, новият разказ на Теодора Димова " Не ви познавам " е самобитно продължение на " Поразените " . Разбира се, той може да се чете и изцяло независимо, директните връзки са задоволително подчертани, подтекстът е обяснен. Но в действителност огромната заварка сред двата романа е по линия на продължаващото осмисляне на злото, заченато с преврата на 9 септември. Защото, в случай че има натраплива връзка сред текстовете, тя е в убедеността на писателката, че злото в българското общество е пуснало такива корени, че сянката му продължава да тегне и в сегашното.
Тази теза е още по-силна в новия подтекст на " Не ви познавам ", който е белязан от експанзията на Русия в Украйна. Така по няколко линии се препраща към концепцията за повторителността на злото, за невъзможността уроците от предишното да ни оказват помощ, да ни избавят. Силно въобще е съзнанието за неизбежност, въпреки и на моменти да се прокрадва внушението, че на злото може да се противостои само посредством положително - изказване, което по подобен метод пази и Цветан Тодоров, пробвайки се да показа картината на 20. и 21. век в границите на най-голямото зло, сполетяло Европа - тоталитаризмите, без значение дали ще ги назовем фашизъм, комунизъм или - бихме добавили - путинизъм. Но тази визия е някак оттласната, по-скоро господства чувството за прояденост, съсипия, метастази, " пораза ", и се показва капитулацията на хората пред наследството и призраците от предишното.
Теодора Димова, публицист: Все още не можем да преодолеем деветосептемврийския нрав
Когато приказваме за съвремието в романа, изключително значимо е вглеждането в пандемията . " Не ви познавам " не е първият български разказ, който се обръща към тематиката. Направиха го към този момент Захари Карабашлиев и Владимир Зарев. Новото при Димова е ключът, в който пандемията е забелязана като непрочетен и неосмислен урок. Като знак, който ни е бил даден, само че който българското общество не е съумяло да разгадае и по тази причина още повече потъва.
" Не ви познавам " обаче не приказва единствено за съвремието, за обществото, за България с всички катаклизми, които тегнат над нея. Той е и разказ за обособения човек и изкушенията пред него даже в случай че въпросният човек има славата на мощен, свободен, самостоятелен. Разказва за създателя и свободата или продажността, за степените на себепознание, за чувствителността и границите на търпимост, за мярата пред човешкото. И не по-малко - за страха, за съвсем животинския боязън, който може да има доста измерения и поради който могат да се създадат взаимни отстъпки с всичко най-важно.
" Не ви познавам " е една от най-значимите произведения на нашето съвремие
В този смисъл романът е необикновено пътешестване в душата, дълбаене в най-тъмните и непознаваеми пластове. Дълбаене по Фройд или по Достоевски, с безумен възторг да се доближи до бездните ѝ, да се покажат нескрито всички тъмни страни, всички ония възли и струни, които се поддават на изкушението. И тъй като това пътешестване в душата трае няколко часа, само че тези няколко часа са разтеглени до един живот, дори не, до живота на няколко генерации, драмата, която ни се показва, е не просто разтърсваща и заразяваща, само че и онагледява както персоналната, по този начин и цялата интелектуална история на България.
И побира разказите за всички ония лъкатушения, изменничества, неспособности да се издържи на изкушението, само че и историите за силата, за поривите към независимост, към глас и позиция. И към едно персонално освобождение и катарзис, без значение от цената.
В скорошно изявление Джон Банвил декларира, че в никакъв случай не би написал разказ за пандемията и че коментарът на събития от съвремието не е задача на художествената прозаичност, защото литературата е призвана да си показва света, а не да разказва обстоятелства. Започвам с това негово изказване, тъй като, колкото и добър и значим създател да е ирландският публицист, изявлението му ми се вижда не просто проблематично, а напряко подвеждащо, а и надълбоко губещо.
Защото, в случай че желае да бъде част от мисленето на хората, литературата би трябвало да им приказва за тяхното тук и в този момент, да осмисля претърпяното, да им оказва помощ да си оформят гледните точки към ставащото. Иначе казано, тя би трябвало да се трансформира в нужда, да може да бъде използвана в смисъла, в който влагат в използването ѝ откриватели като Жизел Сапиро. Разбира се, сходен спор за смисъла на писането не е занапред и Банвил не е единственият, който отхвърля нуждата литературата да действа наедно с публицистиката и политиката, както и да е част от всекидневното, освен това с цялата ѝ дарба да надгражда и да издига.
Започнах с тезата на Банвил, тъй като новият разказ на Теодора Димова е тъкмо за днешното в най-краткосрочните му измерения - пандемията, войната в Украйна, митингите, политическата рецесия у нас. Събитията от последните няколко години са разпознаваеми, разпознаваеми са и прототипите на множеството от персонажите. В същото време " Не ви познавам " не е нито публицистика, нито журналистика, а е, бързам да го кажа, извънредно добър и значим актуален разказ.
Нещо повече, посредством него Теодора Димова като че ли обезсмисля дебата, с който започнах, тъй като демонстрира, че литературата може да бъде еднообразно значима и когато проблематизира далечни времена, и когато приказва за съвремието. И това е по този начин явно, тъй като новият ѝ разказ е показан като самобитно продължение на " Поразените " - т.е. имаме историческото и днешното, споени в два диалогизиращи текста. Иначе казано, при нея имаме и двете тези от въпросния спор, като всеки от романите се оправя ослепително с една от тях - с тази да се осмисля претърпяното и с тази да се следи сегашното и върху това да се вършат не по-малко основни изводи.
И по този начин, новият разказ на Теодора Димова " Не ви познавам " е самобитно продължение на " Поразените " . Разбира се, той може да се чете и изцяло независимо, директните връзки са задоволително подчертани, подтекстът е обяснен. Но в действителност огромната заварка сред двата романа е по линия на продължаващото осмисляне на злото, заченато с преврата на 9 септември. Защото, в случай че има натраплива връзка сред текстовете, тя е в убедеността на писателката, че злото в българското общество е пуснало такива корени, че сянката му продължава да тегне и в сегашното.
Тази теза е още по-силна в новия подтекст на " Не ви познавам ", който е белязан от експанзията на Русия в Украйна. Така по няколко линии се препраща към концепцията за повторителността на злото, за невъзможността уроците от предишното да ни оказват помощ, да ни избавят. Силно въобще е съзнанието за неизбежност, въпреки и на моменти да се прокрадва внушението, че на злото може да се противостои само посредством положително - изказване, което по подобен метод пази и Цветан Тодоров, пробвайки се да показа картината на 20. и 21. век в границите на най-голямото зло, сполетяло Европа - тоталитаризмите, без значение дали ще ги назовем фашизъм, комунизъм или - бихме добавили - путинизъм. Но тази визия е някак оттласната, по-скоро господства чувството за прояденост, съсипия, метастази, " пораза ", и се показва капитулацията на хората пред наследството и призраците от предишното.
Теодора Димова, публицист: Все още не можем да преодолеем деветосептемврийския нрав Когато приказваме за съвремието в романа, изключително значимо е вглеждането в пандемията . " Не ви познавам " не е първият български разказ, който се обръща към тематиката. Направиха го към този момент Захари Карабашлиев и Владимир Зарев. Новото при Димова е ключът, в който пандемията е забелязана като непрочетен и неосмислен урок. Като знак, който ни е бил даден, само че който българското общество не е съумяло да разгадае и по тази причина още повече потъва.
" Не ви познавам " обаче не приказва единствено за съвремието, за обществото, за България с всички катаклизми, които тегнат над нея. Той е и разказ за обособения човек и изкушенията пред него даже в случай че въпросният човек има славата на мощен, свободен, самостоятелен. Разказва за създателя и свободата или продажността, за степените на себепознание, за чувствителността и границите на търпимост, за мярата пред човешкото. И не по-малко - за страха, за съвсем животинския боязън, който може да има доста измерения и поради който могат да се създадат взаимни отстъпки с всичко най-важно.
" Не ви познавам " е една от най-значимите произведения на нашето съвремие В този смисъл романът е необикновено пътешестване в душата, дълбаене в най-тъмните и непознаваеми пластове. Дълбаене по Фройд или по Достоевски, с безумен възторг да се доближи до бездните ѝ, да се покажат нескрито всички тъмни страни, всички ония възли и струни, които се поддават на изкушението. И тъй като това пътешестване в душата трае няколко часа, само че тези няколко часа са разтеглени до един живот, дори не, до живота на няколко генерации, драмата, която ни се показва, е не просто разтърсваща и заразяваща, само че и онагледява както персоналната, по този начин и цялата интелектуална история на България.
И побира разказите за всички ония лъкатушения, изменничества, неспособности да се издържи на изкушението, само че и историите за силата, за поривите към независимост, към глас и позиция. И към едно персонално освобождение и катарзис, без значение от цената.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ