Разработено като част от програмата Сийлаб на ВМС на САЩ

Разработено като част от програмата Сийлаб на Военноморски сили на Съединени американски щати в средата на 60-те години, сатурационното гмуркане е техника, която разрешава на хората да живеят и работят на рискови дълбочини за нескончаем интервал от време. По-конкретно, тази техника е предопределена да преодолее заплахата от кесонна болест (декомпресионна болест) – когато водолазът вдишва въздух под налягане на огромна дълбочина, азотът последователно се разтваря в тялото им. Ако по-късно се изкачи на повърхността прекомерно бързо, спадът на налягането може да накара този азот да излезе от разтвора и да образува дребни мехурчета, които могат да причинят мощни болки в ставите, удари, парализа и даже гибел. За да се избегне това, водолазите би трябвало да се изкачат постепенно на повърхността, като постоянно стопират декомпресията, с цел да разрешат на азота да напусне постепенно и безвредно телата им.

Въпреки това, за дълги, дълбоки гмуркания, каквито се изискват в офшорната петролна промишленост, тази техника става неизпълнима, защото водолазите ще би трябвало да отделят доста повече време за декомпресиране, в сравнение с за работа по време на всяка промяна. Например, гмуркане за повече от час под дълбочина 100 метра ще изисква повече от 50 часа декомпресия… Вместо това, при сатурационното гмуркане, водолазите прекарват цялата си работна промяна под налягане, а по-късно извънработното си време са в барокамери, настроени на работната им дълбочина. Тази процедура се основава на обстоятелството, че след известно време тялото на водолаза се насища напълно с азот и не може да всмуква повече, което значи, че без значение какъв брой дълго остават под него, нужното време за декомпресия си остава същото. По този метод, вместо да правят голям брой гмуркания и декомпресии, водолазите декомпресират единствено един път в края на работата си, намалявайки доста риска от кесонна болест. Недостатъкът е, че тази единична декомпресия може да отнеме до две седмици. Съществуват и други рискове, в това число азотна наркоза, дезориентираща еуфория, породена от дишането на азот под налягане, което водолазите разказват като сходно на алкохолна интоксикация. Кислородът също става отровен под към 80 метра, тъй че водолазите би трябвало да дишат тримикс – газова примес, в която огромна част от кислорода се заменя с хелий. Това идва със своите проблеми: освен, че хелият трансформира човешкия глас, принуждавайки водолазите да носят устройства, които възстановяват гласа им, с цел да се схващат, само че той също има неприятни топлинни свойства като извежда телесната топлота и оставя водолазите непрекъснато охладени. Дишането на хелий на дълбочини под 300 метра може също да провокира и така наречен нервозен синдром при високо налягане.

Но най-голямата заплаха при сатурационното гмуркане е самата среда под високо налягане, както група от четирима английски и норвежки водолази откриват през 1983 година при едно извънредно събитие, известно като случая при Байфорд Долфин.

Байфорд Долфин (Byford Dolphin) е полупотопяема нефтена платформа, издигната от Aker Engineering от Осло през 1974 година С тегло 3000 тона и екипаж от 100 души, тя е в положение да пробива във води с дълбочина до 460 метра. За да се разреши построяването и поддържането на устието на кладенеца на тези дълбочини, платформата е оборудвана със комплицирана система за сатурационното гмуркане, издигната от френската компания COMEX. На 5 ноември 1983 година платформата пробива в газовото находище Фриг в норвежкия бранш на Северно море. В 4:00 часа сутринта английските водолази Едвин Кауърд и Рой Лукас си отпочиват в барокамерата, до момента в който норвежките водолази Бьорн Бергерсен и Трюлс Хелевик се връщат от промяната си в трансферната капсула. Капсулата им е издигната от водата и прикрепена към барокамера от водолазите Уилям Крамънд и Мартин Сондърс, което разрешава на Бергерсен и Хелевик да се причислят към Кауърд и Лукас. Стандартната процедура е откакто се трансферират в другата камера, водолазите, да я затворят херметически и по-късно трансферната капсула да се отдели. Но преди Хелевик да успее да затвори люка на камерата, Уилям Крамънд освобождава скобата, закрепваща двете капсули.

Резултатите са незабавни и ужасяващи. Капсулата се декомпресира гневно и се изстрелва надалеч от барокамерата, убивайки Крамънд и съществено наранявайки Сондърс, до момента в който вътре в камерата налягането незабавно спадна от 9 атмосфери до 1. Хелевик, приклекнал в багажника, е взривен и елементи от тялото му се разпръскват по палубата на платформата. Един наблюдаващ споделя, че черният му дроб е „ цялостен, като че ли изваден с дисекция от тялото му “, до момента в който част от гръбнака му е открита на 10 метра над камерата на сондажната платформа. Другите водолази в камерата се оправят малко по-добре. Аутопсиите на Кауърд, Лукас и Берергсен разкриват бучки бяла лой, запушваща артериите и вените им – протеини, които се бяха сварили и утаили, до момента в който кръвта им кипи. За благополучие се счита, че и четиримата водолази умират неотложно и безболезнено.

Последващо следствие заключава, че случаят е породен от човешка неточност. Тъй като Уилям Крамънд е погубен при случая, не е известно за какво той е освободил скобата, преди люкът на камерата да бъде затворен; следователите допускат, че композиция от отмалялост и звук от палубата може да е довела до съдбовното недоразумение. Друг основен фактор обаче е самата водолазна сатурационна система, която макар рекомендациите на норвежкия регулатор на нефта и газа DNV, не е снабдена с блокировки, манометри или други защитни детайли, които да предотвратят отделянето на водолазната камера, до момента в който е под налягане. Тази неточност в оборудването не е упомената в формалния отчет за акцидент и по тази причина фамилиите на починалите водолази не са получили финансова отплата. Вярвайки, че следствието е прикрило обстоятелства и условия, фамилиите образуват Северноморския алианс на водолазите, който най-сетне съумява да съди норвежкото държавно управление и да получи съглашение през 2008 година – 25 години след случая.

Платформата Байфорд Долфин към момента е в употреба, понастоящем е на контракт с British Petroleum, а сатурационното гмуркане продължава да бъде необятно употребявано в офшорната петролна промишленост, като непрекъснато се подрежда измежду най-опасните, само че добре платени работни места в света – като доста водолази получават до $1400 дневно. Докато ограниченията за сигурност и процентът на злополуките са се подобрили доста от 1983 година насам, случаят с Байфорд Долфин стои като ослепителен сигнал за заплахите, които постоянно идват от живота и работата в рискови условия.