Разпадането на Стара Велика България. Стара Велика представлява най-значимото държавно

Разпадането на Стара Велика България. Стара Велика съставлява най-значимото държавно обединяване на българските племена във времето преди появяването на Дунавска България. Тя заема обширни територии с граници, разпростряли се сред река Кубан на изток, Азовско и Черно море на юг, река Днепър на запад и река Донец на север. В основата на нейното господство стои личността на хан Кубрат. Той се явява скрепяващия детайл, поддържащ единството в страната и неслучайно гибелта му, която родната историография разполага към 660 година, поставя началото на нейния разпад.

Бележитият държател оставя завет на синовете си да бъдат единни, само че това не се случва и всеки поема по собствен личен път. Първородният Баян, дружно с подвластната си част от българите, остава в бащините си земи, само че скоро е заставен да се подчини на хазарите. Вторият Кубратов наследник Котраг минава отвъд река Дон и дружно със своите хора се заселва в земите по Средна Волга. Там основава своя страна, позната по-късно като Волжка България.

Четвъртият и петият от Кубратовите синове, неназовани по име, минават Дунав единият остава в Панония, под властта на аварския хаган, а другият се заселва в региона на Равена. С най-голямо значение за българската история е напредването на третия му наследник Аспарух. Той се насочва към границите на Източната Римска империя Византия. Установява се в непосредствена непосредственост до тях при предпазената област Онгъла до Дунавската делта. От там той от време на време нападна империята в търсене на богата плячка на нейна територия.

Битката при Онгъла

г византийският император, Константин IV Порват повежда забележителна по мярка армия против българите на Аспарух, заселили се в местността Онгала. Целта му е те да бъдат един път вечно разгромени и прогонени надалеч от Византийските лимити. Според предварителната организация конницата е натоварена на кораби, с които да доближи до Дунавската делта, а пехотата се придвижва по суша. Пристигането на огромната вражеска мощ принуждава българите да ce oттеглят в своите укрепления. В продължение на няколко дни те са атакувани, само че до съдбоносен взлом от страна на византийците по този начин и не се стига.

Най-неочаквано в разгара на боевете Константин IV напуща позициите си, оттегляйки се с 5 кораба и най-приближените си. Той оставя ясни инструкции на своите подчинени да продължат обсадата и да атакуван българите, ако се осмелят да излязат отвън укрепленията си. Като причина за решението на императора Византийските хронисти показват затруднение на болестта му (подагра), което го принуждава да отплава за Месемврия. Там, благодарение на минералните бани, той би трябвало да понижи болежките си и по всяка възможност да се завърне при своята войска.

Оттеглянето на Константин IV се трансформира в преломен миг за хода на последвалите събития. Останали без своя водач във вражеската страна, у византийците се загнездва тревога и боязън. Помежду им бързо се популяризира слухът, че императорът бяга, предвиждащ задаващото се проваляне. Под опасността да срещнат гибелта си те също стартират да се отдръпват. Цялата обстановка зорко е следена от Аспарух. Той подрежда на войската си да нападна смутените вражесku редици и реализира цялостна победа. Успехът му разрешава през идващите години да нахлуе на юг от река Дунав, достигайки до град Варна.

Битката при Анхиало

Стъпили крепко на юг от река Дунав при Аспарух, българите не престават да уголемяват държавните си граници по време на наследника му хан Тервел. През 705 г, с помощта на помощта, която оказва на сваления император Юстиниан II да си върне престола в Константинопол, българският държател получава обилни облаги. Наред с богатите блага той е почетен с купата кесар, която тогава се счита за втора по сан в империята. Това издига неговия персонален авторитет, само че по-важна за България е териториалната облага на региона Загоре.

Изглежда благосклонността на Юстиниан II е единствено средство, с кoemo ga ykpenи властта си и откакто това се случва направените по-рано отстъпки бързо са забравени. През 708 година той се насочва към България отпред на забележителна по мярка армия, придвижваща се по суша и море. При Анхиало корабите пускат котва и са застигнати от останалите ромейски елементи. Императорът нехайно разполага силите си на стан край града, а мнозина от хората му се разпръсват в търсене на фураж за конете. Не са взети каквито и да е ограничения за отбрана на лагера, което се оказва съдбовно. Лошата подготовка не убягва на Тервел. Той нападна неподготвените противников сили и ги разгромява.

Мнозина от византийците са убити или пленени, а оживелите се затварят в близкия Анхиало. Там те биват обсадени от българите и с цел да се спасят от крах, вземат решение скрито да изоставен града с кораби. Преди да тръгнат Юстиниан II подрежда на подчинените си да прережат жилите на конете и да слагат титли на стените. След отдръпването на ромеите мирните връзки сред двете страни са възобновени, а България пази териториалните си придобивки от предходните години.

Битката при Константинопол

Смъртта на Юстиниан II от 711 г слага началото на вътрешни безредици във Византия. За напълно къс интервал от време на власт се сменят няколко императори, а рецесията довежда до намаляване на защитните сили на страната. Ситуацията е употребена от арабите, koumo превземат редица ромейски градове в Мала Азия, напредвайки до самите стени на Константинопол.

През 717 година голяма тяхна армия, водена от брата на халифа Маслама, обсажда византийската столица по море суша. Перспективите за триумф на мюсюлманите наподобяват повече от положителни, до момента в който непредвидената появява на българите не трансформира радикално обстановката. През лятото на същата 717 година те се сблъскват с арабските челни отряди и им нанасят тежко проваляне.

Маслама е заставен да се укрепи, обграждайки с трап позициите си, както от страната на византийците, тaka и от тази на българите. Без нужната подготовка и муниции обстановката му става сериозна. Всеки опит на арабите да излязат от укрепения си стан, с цел да си набират хранителни запаси, е посрещан от Тервел, който им нанася нови загуби. В сходно състояние ги заварва зимата. Тежките климатични условия и неналичието на храна водят до гибелта на голяма част от тяхната армия. По море Византийците също удържат триумф над мюсюлманите и дефинитивно вземат решение хода на битката.

През август 718 г обсадата е снета и до момента в който се oттегля, Маслама претърпява ново значимо проваляне oт Тервел. Загубите му са пагубни, като съгласно някои източници единствено българите са виновни за 22 000 от тях. Този крах за дълго време отклонява претенциите на арабите към ромейските земи. Той е считан за една от основните победи над мюсюлманите, с помощта на която те са спрени на подстъпите към Европа, а Византия е избавена. Заради значимата си роля за техния погром Тервел получава прозвището Спасителя на Европа.

Поражението на хан Телец при Анхиало

В лицето на император Константин Ѵ Копроним България намира един от своите най-големи съперници. По време на ръководството си василевсът повежда редица огромни военни походи по суша и море, поставяйки си за цел да унищожи страната и да прогони българите. Те са подхванати в несъответствуващ за ханството миг, защото точно тогава то е раздирано от вътрешна рецесия, изразена в кървава битка за престола и честа промяна на Владетелите. Значима византийска офанзива е проведена през 760 г и приключва с проваляне за българите при Маркели. Тя довежда до сключването на неблагоприятен кротичък контракт за България и загубата на региона Загоре.

Неуспехите във войната издигат отпред на българската страна амбициозния и кадърен хан Телец. На него е поверена тежката задача да се оправи с външната заплаха. Малко след възкачването си, без да чака вражеско нахлуване, той самичък нахлува във византийските лимити в Тракия. Действията му носят триумф, само че решителният сбльсък следва. През 763 г Константин Ѵ повежда мощна армия по суша против България, до момента в който флот от 800 бойни кораба потегля към Дунавската делта. Телец събира всичките си сили и на 30 юни 763 г двете армии се сблъскват при Анхиалското поле. Започва извънредно кръвопролитно стълкновение, в което с цената на тежки загуби византийците надвиват.

Успехът на Константин Ѵ е голям и той го отпразнува уместно с успех в Константинопол. След себе си довежда пленените и оковани българи, които са избити за наслада на жителите от столицата. Въпреки достойния отпор, хан Телец губи позициите си в Плиска и пада жертва на прелом. За малко страната още веднъж се оказва в затруднено състояние без постоянна власт. В тази обстановка византийският император провежда още няколко военни похода, само че нито един от тях не довежда до унищожаването на България.

Битката при Маркели

При ръководството на хан Кардам България трайно излиза от вътрешната рецесия, в която стопира през средата на осмото столетие. Започнатото от неговия предходник хан Телериг почистване на Византийските шпиони от българската столица е приключено и властта одобрена. Стабилизирането на България подтиква Византия да вземе ограничения по подготовката сu зa война. Укрепени са замъци наоколо до границата, а разрушените в предходните години, още веднъж са издигнати. През 789 г и 791 година се стига до стълкновения сред двете армии, в които българите надвиват.

Претърпените загуби карат император Константин ѴI през 792 година да застане отпред на огромен боен поход против България. Водената от него армия доближава до Маркели и се открива в града. Не след дълго в покрайнините му се появяват българите. Те заемат положителни позиции и укрепват лагера си. Докато двете страни се приготвят за идния конфликт, императорът получава значимо сведение. Астрологът Панкратий му предсказва, че в случай че нападне, ще реализира цялостна победа. Въодушевлението на Константин VI е голямо. На 20 юли той подрежда неотложно да се нападат българските позиции.

Необмислената и недобре осъществената aтaка се трансформира в същинско злополучие за Византия. Хан Кардам нанася тежко проваляне на империята, а измежду многочислените жертви падат някои от най-видните Византийски пълководци. Самият император едвам избавя живота си с бягство. Обозът, парите и неговата шатра попадат в български ръце.

След борбата хан Кардам не продължава с натиска си към Византия. Той се задоволява със сключването на кротичък контракт. Според него империята се задължава още веднъж да заплаща годишен налог, а по всяка възможност точно тогава връща в българско владеене региона Загоре.