Разходките лятно време по улиците на София са едно от

Разходките лятно време по улиците на София са едно от нещата, които обичам даже повече от това да съм някъде на отмора в провинцията. Вероятно това е останало още от детството ми, когато оставах без връстници, с които да споделям времето си и запълвах летните дни с четене и дълги безцелни обикаляния из близките на дома ми места. Моментът, в който като че ли градът е на твое разположение... Има нещо магично, мързеливо носталгично, една нежна нежна краткотрайност като красива пеперуда с избелели шарки на крилата си, подготвена да съобщи полета и да се остави на милостта на неизбежността. Но към момента тук, към момента прелитаща на къси дистанции. Моментът, в който като че ли градът е на твое разположение - чака те, без да бърза за на никое място, поставяйки върху масата си поочуканите сервизи на бившето си величие.

Можеш да отвориш книга в парка или на скамейка пред дома, да седнеш на стол, изнесен на тротоара пред кафенето, да кривнеш в първата изпречила се пред теб директна и да се вмъкнеш в непознат двор, откъсвайки плод. Заглеждаш се по вратите, останали от времето, когато хората живееха в къщи, търсиш сянката на към момента неотсечените дървета и чуваш по какъв начин софийските врабчета споделят какъв брой малко места са останали, където могат да се събират. Попадаш на изоставени табели и си представяш какъв е бил усетът на хляба, изпичан във фурната, чиито прозорци са налепени с публикация за продажба. Намираш на места, кретащи, подпирани от махленска взаимност, дребни магазинчета, в които към продавачите се обръщат с " бай " и " лельо ". Случва се даже да намериш актуализирана, подредена и отворена постройка, мръзнеща безнадежно през зимата, празна, ронеща керемиди и мазилка.

Ала като че ли повече са затворените порти, тези с некролозите, светове, към които път към този момент няма. Тези порти ден след ден са измествани от гладката безличност на съвремеността, която се отваря автоматизирано чрез съвременна технология, гълтаща дворовете, нахапваща тротоарите и заменяща дърветата с ролетни гаражни врати. Новите сякаш лъскави и улавящи слънцето стъклени здания, високите бетонни блокове, притиснати един в различен, гризат от небето и лишават от улици котките. Сякаш самото лято изтънява, губи градските си багри, усета на сезонните си ястия, звуците на горещите си шлагери. Остарява... и не води към този момент наникъде.