И поуките за бъдещето...
Проф. Орлин Загоров
Човешкият разсъдък нерядко има навика да не помни, че " Една концепция, която не е осъществена, не е нито победeна, нито пък опровергана. Една нужда, даже отсрочена, не става от това по-малко нужна. Тъкмо в противен случай, единствено идеали, които не са се изхабили или компрометирали, защото са останали неосъществени, не престават да влияят на всяко потомство като детайл на нравствено издигане. Само те, към момента неосъществените, се възраждат непрекъснато " (Стефан Цвайг). С други думи същото споделя и Иван Вазов: " Не се гаси туй, що не гасне ". Очевидно това е израз на непобедимостта на същия този човешки разсъдък, който ни потвърждава, че идеалът, дружно с творчеството, любовта, истината и мъдростта, съставляват неопровержимото доказателство за величието и безсмъртието на човешкия дух.
От неразбирането на дълбокия смисъл на тази истина се раждат доста парадокси на човешките изкушения. Този абсурд най-добре е изразен от Габриел Лауб: " Най-отявлени поддръжници на робството не всеки път са били робовладелците, а привилегированите плебеи. " По силата на тези парадокси мнозина и през днешния ден са в плен на заблуждението, че през интервала директно след Втората международна война доста " почтени хора " са станали жертва на комунистическата тирания. Парадоксалното в тази ситуация е, че измежду хората, които популяризират тази неистина, не е мъчно да се виждат синове и внуци на предшественици, слушали радиостанцията " Гласът на Америка ", по която на 3 юни 1943 година американският президент, тогава Франклин Рузвелт, декларира: " Тези, които през днешния ден ръководят България, не ще я ръководят, когато войната свърши. Те ще бъдат съдени като престъпни нарушители за многочислените си безчинства ". Една година по-късно в тирада по БиБиСи на 18 юли 1944 година английският министър председател Уинстън Чърчил декларира същото: " За негово злощастие българският народ се оглавява от непозната на националните ползи династия, която е нечовечен прислужник на падналата нацистка мощ " (в. " Минаха години ", 29.05.2017 г.). Мълчат и мнозина от тези, които са прочели дневниците за времето 1884-1898 на един от строителите на нова България Григор Начович (1845-1920). В тях също написа, че " Днешният режим у България има за принцип експлоатирането на производителната класа... Този е правилото на нашата либералия. Една олигархия от 500-600 души, добре обвързвана между тях по причина на ползите си, е заграбила кметствата, общинските и окръжните служби, държавните служби и смуче кръвта на народа, който презира и отблъсква от ръководството. Производителната класа се мъчи и създава единствено за гоенето на тия няколкостотин тирани - пиявици " ( " Из Дневниците " на Григор Начович, изд. Университетско издателство " Св. Кл. Охридски ", 1999 г.). При това добре знае се, че Начович не изпитвал благосклонности към социалистическите хрумвания. Не е належащо да си обвързван с леви сили, с цел да видиш какъв брой доста си наподобяват описаната от Григор Начович картина преди 135 години и обстановката в България три десетилетия след така наречен либерален преход, дело на потомците на същата онази олигархия.
В последна сметка добре знае се, че Народният съд не е създание на българските комунисти. Същото се ползва и в другите страни, без комунистите да са пристигнали на власт. Заедно с това здравият разсъдък изисква да не се премълчава и другата страна на истината. Знае се, че в интервала 1923-1925 година в България са убити 30 000 души. През 1941-1944 година са убити 9150 партизани и са раздадени 62 870 милиона лв. награди за главите им, както и над 200 деца. Нещо повече - някои желаят българският народ да се помири с лъжата, че у нас не е имало фашизъм, както не е имало и партизанско придвижване. Това е опит да се заличи от паметта на младите генерации една от най-кървавите столетия в най-новата история освен на България, само че и на цяла Европа - Съпротивата против фашизма. С какво тогава историята ще изяснява на поколенията присъединяване в нея на 30 100 партизани и членове на бойни групи; убитите 9110 души, ятаците и помагачите, чийто брой се пресмята на към 200 000; миналите през пандизите и концлагерите 31 250; взели участие във Втората международна война 417 000 и починали в борбите за победа над фашистката войска на Хитлер 10 733 българи воини и доброволци.
Очевидно е, че и през днешния ден измежду нас живеят хора с притъпени сетива за смисъла и величието на подвига на българския народ в битката против монархофашистката тирания и капиталистическата употреба и бедност. Искат на децата да не им се приказва за тези, които, даже когато са изправени пред дулата на оръжието и бесилките, са произнасяли предсмъртни слова, вдъхновяващи и през днешния ден хиляди нови борци за свободата и достолепието на своя народ. Поклонничество заслужават думите на Антон Попов пред лицето на предрешената гибел: " Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава мощна светлина, с такава красота, че моята жертва за него е нищо ". А поетът Гео Милев в поемата " Септември " написа:
Човешкият живот
ще бъде един
безкраен напредък -
Нагоре! Нагоре!
Земята ще бъде парадайс -
Ще бъде! "
И още нещо, което в никакъв случай не би трябвало да се не помни: сегашното е единственото допустимо време, с което разполагаме, с цел да променим света. Настоящето непрекъснато ни припомня за явни истини, които с нищо - викове, завист, жадност за възмездие и неистини за времето отпреди три десетилетия, не могат да бъдат заличени от историческата памет на поколенията и съвестта на разсъдъка. Ето част от истината:
Населението на България се стопява застрашително:
1944 година 1985 година 2018 година
6 910 000 8 990 000 6 957 642
По данни на Българската стопанска камара за интервала 2008-2017 година са закрити 92 огромни, 887 междинни и 2488 дребни предприятия! Днес се премълчава каква част от най-плодородните земи у нас към този момент е закупена от непознати купувачи посредством подставени лица. Броят на обезлюдените села пораства с всяка година. В чужбина се раждат хиляди български деца. Почти всеки ден по вестниците могат да се срещат тревожни заглавия: " България е потопена в беднотия, недоразвитост и безизходност ". Днешните управници назовават посочването на обстоятелствата " опит за дестабилизация на властта ".
Свидетели сме на дълбока съсипия на националния ни дух. Този синдром се показва в лековерно и нечестиво показване на 45-те години след 1944 година от позициите на антикомунизма, неолиберализма и обезумялата идеологическа нервност под прикритието на подправените внушения на деидеологизация. Техните рицари неуморно повтарят " Уикипедия ", вместо да прочетат Маркс, с цел да научат, че изказванието " Религията е опиат за народите " не е на Маркс, а на немския публицист Новалис (1772-1801). А " Който не работи - не би трябвало да яде " е откъс от Второто обръщение на деятел Павел към Солуняните, неуместно е да приписват тази мисъл на Георги Димитров, освен това с привкус на подигравка и жлъч.
По стените на кабинетите на политици, предприемачи и служители висят цветни портрети на Левски, Вазов, Ботев, само че това е безчестя, тъй като те остават единствено респектираща декорация. Историческата памет на народа не се основава на неистини и изкривяване на истината, а съхранява съвестта на разсъдъка и подсказва в подобаващ миг на поколенията, че нерядко спомените за славни времена, отричани от озлобени нечестивци, се трансформират в мемоари за бъдещето. Всичко това е историческото ни съображение да се включим към напъните за възобновяване на една концепция за правдивост, пуснала дълбоки корени в душите ни.
Другото съображение за непрекъснато завръщане към тази концепция е нуждата от нов цивилизационен избор, което в на практика проект значи възраждането на хуманистичните идеали на културата, търсене на опция на актуалната цивилизационна рецесия, чиито корени все по-убедително водят към неизлечимите пороци на икономическия модел, прочут като буржоазен метод на произвеждане. Именно този модел носи в утробата си най-страшния абсурд, по силата на който " изобилието ражда бедност ". Това е справедлив резултат от възходящата обществена неправда и тоталната дехуманизация на човешката същина.
Впрочем началото на реализирането на неговата опция е обвързвано с 9.IХ.1944 година, с успеха на социалистическата гражданска война преди 75 години. Преди 30 години бе осъществена контрареволюция, наречена преход, която ни кара и през днешния ден да се връщаме към концепцията на социализма. Ето за какво отбелязването на 75-годишнината би трябвало да се свързва с желанието на по-голямата част от българския народ да си върне в дневния ред на новото време това, което носи мъдростта и безпримерния градивен възторг.
Но даже и думата " смяна " надълбоко безпокои нечестивите души. Напоследък в бастиона на капиталистическия метод на живот, учреден на неолиберална духовно-идеологическа парадигма, огромни групи от популацията все по-категорично отстояват социалистическата концепция като опция на днешното публично устройство. Може би същият антисоциалистически инстикт е в основата и на нервността, в която изпадат избрани среди у нас, щом чуят думата социализъм...
Дълг на духовните водачи на нацията е да формулират поуките и уроците на 75-те години от 9 септември 1944 година, с цел да се осмисли по нов метод визията за бъдещето на Родината ни. Защото непреходно е смисъла на истината, че във времена, когато ръководещите са глухи към гласа на разсъдъка, мислещите хора не би трябвало да мълчат, а да употребяват всички вероятни способи и средства, с цел да поддържат будна гражданската съвест. Зрелостта на един народ се показва не в това, което отхвърля от своето минало, а в устрема му към почтено бъдеще.
Човешкият разсъдък нерядко има навика да не помни, че " Една концепция, която не е осъществена, не е нито победeна, нито пък опровергана. Една нужда, даже отсрочена, не става от това по-малко нужна. Тъкмо в противен случай, единствено идеали, които не са се изхабили или компрометирали, защото са останали неосъществени, не престават да влияят на всяко потомство като детайл на нравствено издигане. Само те, към момента неосъществените, се възраждат непрекъснато " (Стефан Цвайг). С други думи същото споделя и Иван Вазов: " Не се гаси туй, що не гасне ". Очевидно това е израз на непобедимостта на същия този човешки разсъдък, който ни потвърждава, че идеалът, дружно с творчеството, любовта, истината и мъдростта, съставляват неопровержимото доказателство за величието и безсмъртието на човешкия дух.
От неразбирането на дълбокия смисъл на тази истина се раждат доста парадокси на човешките изкушения. Този абсурд най-добре е изразен от Габриел Лауб: " Най-отявлени поддръжници на робството не всеки път са били робовладелците, а привилегированите плебеи. " По силата на тези парадокси мнозина и през днешния ден са в плен на заблуждението, че през интервала директно след Втората международна война доста " почтени хора " са станали жертва на комунистическата тирания. Парадоксалното в тази ситуация е, че измежду хората, които популяризират тази неистина, не е мъчно да се виждат синове и внуци на предшественици, слушали радиостанцията " Гласът на Америка ", по която на 3 юни 1943 година американският президент, тогава Франклин Рузвелт, декларира: " Тези, които през днешния ден ръководят България, не ще я ръководят, когато войната свърши. Те ще бъдат съдени като престъпни нарушители за многочислените си безчинства ". Една година по-късно в тирада по БиБиСи на 18 юли 1944 година английският министър председател Уинстън Чърчил декларира същото: " За негово злощастие българският народ се оглавява от непозната на националните ползи династия, която е нечовечен прислужник на падналата нацистка мощ " (в. " Минаха години ", 29.05.2017 г.). Мълчат и мнозина от тези, които са прочели дневниците за времето 1884-1898 на един от строителите на нова България Григор Начович (1845-1920). В тях също написа, че " Днешният режим у България има за принцип експлоатирането на производителната класа... Този е правилото на нашата либералия. Една олигархия от 500-600 души, добре обвързвана между тях по причина на ползите си, е заграбила кметствата, общинските и окръжните служби, държавните служби и смуче кръвта на народа, който презира и отблъсква от ръководството. Производителната класа се мъчи и създава единствено за гоенето на тия няколкостотин тирани - пиявици " ( " Из Дневниците " на Григор Начович, изд. Университетско издателство " Св. Кл. Охридски ", 1999 г.). При това добре знае се, че Начович не изпитвал благосклонности към социалистическите хрумвания. Не е належащо да си обвързван с леви сили, с цел да видиш какъв брой доста си наподобяват описаната от Григор Начович картина преди 135 години и обстановката в България три десетилетия след така наречен либерален преход, дело на потомците на същата онази олигархия.
В последна сметка добре знае се, че Народният съд не е създание на българските комунисти. Същото се ползва и в другите страни, без комунистите да са пристигнали на власт. Заедно с това здравият разсъдък изисква да не се премълчава и другата страна на истината. Знае се, че в интервала 1923-1925 година в България са убити 30 000 души. През 1941-1944 година са убити 9150 партизани и са раздадени 62 870 милиона лв. награди за главите им, както и над 200 деца. Нещо повече - някои желаят българският народ да се помири с лъжата, че у нас не е имало фашизъм, както не е имало и партизанско придвижване. Това е опит да се заличи от паметта на младите генерации една от най-кървавите столетия в най-новата история освен на България, само че и на цяла Европа - Съпротивата против фашизма. С какво тогава историята ще изяснява на поколенията присъединяване в нея на 30 100 партизани и членове на бойни групи; убитите 9110 души, ятаците и помагачите, чийто брой се пресмята на към 200 000; миналите през пандизите и концлагерите 31 250; взели участие във Втората международна война 417 000 и починали в борбите за победа над фашистката войска на Хитлер 10 733 българи воини и доброволци.
Очевидно е, че и през днешния ден измежду нас живеят хора с притъпени сетива за смисъла и величието на подвига на българския народ в битката против монархофашистката тирания и капиталистическата употреба и бедност. Искат на децата да не им се приказва за тези, които, даже когато са изправени пред дулата на оръжието и бесилките, са произнасяли предсмъртни слова, вдъхновяващи и през днешния ден хиляди нови борци за свободата и достолепието на своя народ. Поклонничество заслужават думите на Антон Попов пред лицето на предрешената гибел: " Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава мощна светлина, с такава красота, че моята жертва за него е нищо ". А поетът Гео Милев в поемата " Септември " написа:
Човешкият живот
ще бъде един
безкраен напредък -
Нагоре! Нагоре!
Земята ще бъде парадайс -
Ще бъде! "
И още нещо, което в никакъв случай не би трябвало да се не помни: сегашното е единственото допустимо време, с което разполагаме, с цел да променим света. Настоящето непрекъснато ни припомня за явни истини, които с нищо - викове, завист, жадност за възмездие и неистини за времето отпреди три десетилетия, не могат да бъдат заличени от историческата памет на поколенията и съвестта на разсъдъка. Ето част от истината:
Населението на България се стопява застрашително:
1944 година 1985 година 2018 година
6 910 000 8 990 000 6 957 642
По данни на Българската стопанска камара за интервала 2008-2017 година са закрити 92 огромни, 887 междинни и 2488 дребни предприятия! Днес се премълчава каква част от най-плодородните земи у нас към този момент е закупена от непознати купувачи посредством подставени лица. Броят на обезлюдените села пораства с всяка година. В чужбина се раждат хиляди български деца. Почти всеки ден по вестниците могат да се срещат тревожни заглавия: " България е потопена в беднотия, недоразвитост и безизходност ". Днешните управници назовават посочването на обстоятелствата " опит за дестабилизация на властта ".
Свидетели сме на дълбока съсипия на националния ни дух. Този синдром се показва в лековерно и нечестиво показване на 45-те години след 1944 година от позициите на антикомунизма, неолиберализма и обезумялата идеологическа нервност под прикритието на подправените внушения на деидеологизация. Техните рицари неуморно повтарят " Уикипедия ", вместо да прочетат Маркс, с цел да научат, че изказванието " Религията е опиат за народите " не е на Маркс, а на немския публицист Новалис (1772-1801). А " Който не работи - не би трябвало да яде " е откъс от Второто обръщение на деятел Павел към Солуняните, неуместно е да приписват тази мисъл на Георги Димитров, освен това с привкус на подигравка и жлъч.
По стените на кабинетите на политици, предприемачи и служители висят цветни портрети на Левски, Вазов, Ботев, само че това е безчестя, тъй като те остават единствено респектираща декорация. Историческата памет на народа не се основава на неистини и изкривяване на истината, а съхранява съвестта на разсъдъка и подсказва в подобаващ миг на поколенията, че нерядко спомените за славни времена, отричани от озлобени нечестивци, се трансформират в мемоари за бъдещето. Всичко това е историческото ни съображение да се включим към напъните за възобновяване на една концепция за правдивост, пуснала дълбоки корени в душите ни.
Другото съображение за непрекъснато завръщане към тази концепция е нуждата от нов цивилизационен избор, което в на практика проект значи възраждането на хуманистичните идеали на културата, търсене на опция на актуалната цивилизационна рецесия, чиито корени все по-убедително водят към неизлечимите пороци на икономическия модел, прочут като буржоазен метод на произвеждане. Именно този модел носи в утробата си най-страшния абсурд, по силата на който " изобилието ражда бедност ". Това е справедлив резултат от възходящата обществена неправда и тоталната дехуманизация на човешката същина.
Впрочем началото на реализирането на неговата опция е обвързвано с 9.IХ.1944 година, с успеха на социалистическата гражданска война преди 75 години. Преди 30 години бе осъществена контрареволюция, наречена преход, която ни кара и през днешния ден да се връщаме към концепцията на социализма. Ето за какво отбелязването на 75-годишнината би трябвало да се свързва с желанието на по-голямата част от българския народ да си върне в дневния ред на новото време това, което носи мъдростта и безпримерния градивен възторг.
Но даже и думата " смяна " надълбоко безпокои нечестивите души. Напоследък в бастиона на капиталистическия метод на живот, учреден на неолиберална духовно-идеологическа парадигма, огромни групи от популацията все по-категорично отстояват социалистическата концепция като опция на днешното публично устройство. Може би същият антисоциалистически инстикт е в основата и на нервността, в която изпадат избрани среди у нас, щом чуят думата социализъм...
Дълг на духовните водачи на нацията е да формулират поуките и уроците на 75-те години от 9 септември 1944 година, с цел да се осмисли по нов метод визията за бъдещето на Родината ни. Защото непреходно е смисъла на истината, че във времена, когато ръководещите са глухи към гласа на разсъдъка, мислещите хора не би трябвало да мълчат, а да употребяват всички вероятни способи и средства, с цел да поддържат будна гражданската съвест. Зрелостта на един народ се показва не в това, което отхвърля от своето минало, а в устрема му към почтено бъдеще.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ