Шест истории на историка проф. Христо Матанов
Проф. Христо Матанов е роден през 1952 година в Харманли. През 1978 година приключва Историческия факултет на СУ " Св. Климент Охридски ". Специализира в университета „ Аристотел “ в Солун (1981, 1984, 1987), в Dumbarton Oaks Centre for Byzantine Studies във Вашингтон (1987-1988) и в Кьолнския университет (1991-1992). Ръководеше Дирекция по вероизповеданията към Министерския съвет (април 1993 - октомври 1996) в едни от най-размирните времена за изповеданията у нас. В момента е учител в СУ.
1. Германската поверителност
Началото на 90-те години, когато настъпиха измененията в Европа, бях един от първите българи, отишли в Германия със стипендия „ Хумболт “. И то без да минавам през тукашните институции. Тогава имаше изходни визи - загатвам го за младите, които не го знаят.
Преди да си намеря квартира, бях отседнал у моя професор в предградието на Кьолн - Брюл. Едно от отговорностите ми бе, с изключение на да проверявам и уча библиотеката на града, която е много богата, и да разхождам кучето на професора. Един ден потеглих с кучето из близка гора, по-късно направих обиколка из крайните квартали. От живописните къщи, декорирани с красиви завеси, не се виждаха никакви хора. Кученцето внезапно реши да свърши естествената си потребност право на плочките. В същия момент от един прозорец изскочиха физиономиите на баба и дядо, които незабавно размахаха четки и вестници. Отвориха прозореца и се развикаха, че ще се обадят в полицията, в случай че не изчистя. Беше много притеснително за мен. Това бе и първият път, когато германците ми демонстрираха какво значи „ селска поверителност “ – никой не се демонстрира, само че всичко виждат.
Стипендията „ Александър декор Хумболт “ се дава от немското държавно управление и е една от най-престижните в страната. Според изискванията ѝ беше разрешено да заведеш и фамилията си в Германия. Което и направих. Семейството ми дойде с трен, а пътуването може би беше едно от последните сходни през обхванатата от война Югославия. Първоначално потеглих да ги взема с фолксвагена си „ костенурка “, само че той се счупи по пътя. Опитах се да се върна до България с ТИР, само че се оказа, че той би трябвало да иде първо до Полша за някаква дървесина - т.е. пътуването да трае най-малко 2 седмици. Отказах се, върнах се в Германия. Затова и споделих на фамилията си – щеш не щеш да потеглят с трен. Така пристигнаха при мен.
2. Счупен крайник
Със сина ми си купихме футболна топка и по здрач ходехме на игрището на университета. В Кьолнския университет, сред главната постройка и мензата, има много огромна повърхност, която е свободна за всички. Там играехме футбол. Понеже бях относително млад, а синът ми 14-годишен, двамата бяхме окуражени и тичахме. Имах неблагоразумието да го финтирам, той обаче ми „ тегли “ една брадва откъм гърба и ми счупи крайници.
Направи ми усещане, че по същото време млади германци – мъж и жена, играеха федербал и перцето им прелиташе над мен. Те не се стопираха и за момент да играят, макар че видяха какво се случи. Добре, че пристигна един другар и ме откара до най-близката болница. Преди да ме качат в автомобила, двамата германци продължаваха да играят, все едно, че нищо не се е случило. Остана ми усещането от германците, че са хора, които са затворени в себе си и гледат личните си ползи. Чуждото доста не ги интересува.
3. Българска академия на науките - на самотек
През 1993 година с постъпването ми в Дирекцията по вероизповедания започнах да преподавам и в Софийския университет, където не ме одобряваха известно време. СУ се смяташе за идеологическа институция и който показваше някакви упоритости и благоприятни условия, беше насочван към Българска академия на науките, а университетът бе запазен само за определени. Веднъж аплайвах, само че видях, че няма смисъл. Затова и отидох в Българска академия на науките.
Относно настоящо изявление на министъра на образованието, който съобщи, че в Академията не се работи изключително доста, бих го удостоверил. Подобни институции и подчинени на тях институти – това е пруско-руска система, която е останала евентуално единствено в Русия. В останалия свят сходни организации са някакви почетни структури, които имат 30-40 учения. Те се събират по тържествени мотиви или да връчват награди.
По това време какво ми направи усещане? Историческите и филантропичните институти в БАН са няколко. В Института по история работят 100 души. Нали се сещате какво щеше да стане, ако всички работят интензивно, както в някои западни университети или в Съединени американски щати!?. Тогава ръководител на института беше акад. Георги Марков. Имах сътрудник, който изобщо не стъпваше в института. Беше си отворил личен бизнес, не взимаше заплатата си, само че въпреки всичко бе на щат. Къде отиваше заплатата му по този начин и не стана ясно. Не се интересувах, само че и управлението на института не го вълнуваше. Всичко беше оставено на самотек. Затова мога уверено да настоявам, че СУ е по-хубавото, класическо място за проучване.
4. Църковните борби
Постъпването ми в Дирекцията по вероизповедания беше, малко или доста, инцидентно, както доста събития ставаха по този метод през тези години. Стана по рекомендация на сътрудник и с помощта на познанството ми с тогавашния министър председател Любен Беров. Явно е видял в мен подобаваща фигура - назначи ме. В Дирекцията прекарах три години и половина, които не бяха по никакъв начин приятни. Не че поначало виждам на живота от неприятната му страна - в противен случай. Тогава имаше разделяне в Българската православна черква. Всеки ден отивах на работа с тръпнещо сърце, чакайки да има завладяване, преследване, пердашене и какви ли не неразбории. Буквално се получи " инвазия " на какви ли не вероизповедания, по отношение на които народът се отнасяше отрицателно.
Хубавото беше, че Конституционен съд се беше произнесъл и премахнал много членове от Закона за вероизповеданията, само че пък във типа, в който съществуваше, беше безусловно неспособен. Не беше закон, а по-скоро текстове, които внасяха комплициране, а не изясненост.
Наследих тежка обстановка. Всъщност остарялата комунистическа власт използваше текстове, с цел да си послужи със следната хватка: признаваше устава на изповеданието - на БПЦ, само че не даваше легитимация на патриарха. Получаваше се невероятна неразбория. Слава Богу, тя към този момент не съществува, откогато в новия закон се одобри принципът на правосъдна регистрация. Отидох си от директорското място с облекчение. Тази служба ми носеше по-скоро негативи, в сравнение с позитиви.
5. Сбъркана диагноза
Преди няколко години брачната половинка ми се разболя доста съществено. От най-лошата болест. Трябваше да ѝ се прави биопсия във ВМА. Не обичам тази болница - много мъчно се влиза в нея, а и държаха брачната половинка ми няколко дни, преди да ѝ направят биопсията, защото клиничната пътека изискваше тази процедура. Стоях при нея, защото никой не я хранеше. Ако направя прилика с днешната рецесия – не ме е боязън от вируса, а от постъпването в болничното заведение. Понеже знам какво е.
Три или четири дни спах на един стол, с цел да очаквам проклетата храна, та да ѝ сложа в устата два-три картофа.
След като брачната половинка ми умря, защото получи разсейки, и аз се разболях от същата болест. Трябваше да ме оперират. Шока, който претърпях, беше огромен. Затова и някак не ме плаши гибелта. Гледам на нея относително умерено.
Пратиха ме в Александровска болница за проучвания, които бяха свързани с радиоактивност, за разсейки в костите. Най-големият шок беше, когато прочетох в епикризата, че има данни за „ костни мета “, т.е. метастази. Обадих се на сина си, споделих му, че всичко е свършено, щом имам разсейки в костите. Казаха ми, че имало някакво лекарство, което коствало невероятните $30 000.
Когато видях обаче кой гледа и разчита фотосите, ми стана ясно какво е станало. Беше едно младо момиче, което не можеше да бъде доцент. Иначе епикризата беше подписана от доцентка. Младото момиче беше най-вече докторантка. На нея най-вероятно са ѝ били споделили по-добре да пресили нещата, в сравнение с да пропусне нещо значимо. Престара се. Оказа се, че нямам метастази, заблудили я бяха две зараснали счупени ребра.
6. В аудиторията като в " Биг Брадър "
След като напуснах дирекцията, се върнах в СУ. Нямах никакъв проблем - станах доцент, след това направих и професура, огромна докторантура. Общо взето, кариерата ми потегли надалеч по-добре.
Поначало не обичам, когато студентите по време на лекция си „ цъкат “ по телефоните и гледат в тях. Никога не върша описи кой участва на лекциите ми. Още първоначално ги предизвестявам, в случай че имат някакъв незабавен случай, на който би трябвало да дават отговор, да излязат отвън аудиторията, по-късно да се върнат, а аз ще се направя, че не виждам. Въпреки това ровенето в телефоните продължава. Който не се интересува от материята, си вади телефона, а начело пред залата е като " Биг Брадър " и всичко се вижда. Понякога даже споделям на студентите да си заменяем местата и да видят, че всичко е като на длан.
В един курс от 100 студенти има 20-ина, които демонстрират интерес, които учат, пишат и прочие Останалите са пристигнали да изкарат тапия, тъй като в България очевидно тя е висша полезност. Не знанието, а дипломата.
Голяма част от обществото ни няма критерии за историята. Не знае какво е същинско изследване. Хората мислят, че историята е някаква фикция – сядаш, мислиш и изказваш съображения. Няма общи критерии какво е историческа истина и кое не. Във всяка просвета има разногласия. Да не би медиците да имат единствено един учебник или пък математиците?! Единствената разлика с историята е, че тя има своя муза – Клио.
В края на 40-годишен цикъл сме – сходно на тези години, когато Моисей е водел евреите към Обетованата земя. Водил ги е 40 години напълно умишлено, с цел да умрат родените в иго. Много евреи роптаели срещу това и казвали: " По-добре да се върнем в Египет “. Същото виждаме и в този момент, само че тези, които идват след нас, са разнообразни. Те ще донесат и по-доброто.
1. Германската поверителност
Началото на 90-те години, когато настъпиха измененията в Европа, бях един от първите българи, отишли в Германия със стипендия „ Хумболт “. И то без да минавам през тукашните институции. Тогава имаше изходни визи - загатвам го за младите, които не го знаят.
Преди да си намеря квартира, бях отседнал у моя професор в предградието на Кьолн - Брюл. Едно от отговорностите ми бе, с изключение на да проверявам и уча библиотеката на града, която е много богата, и да разхождам кучето на професора. Един ден потеглих с кучето из близка гора, по-късно направих обиколка из крайните квартали. От живописните къщи, декорирани с красиви завеси, не се виждаха никакви хора. Кученцето внезапно реши да свърши естествената си потребност право на плочките. В същия момент от един прозорец изскочиха физиономиите на баба и дядо, които незабавно размахаха четки и вестници. Отвориха прозореца и се развикаха, че ще се обадят в полицията, в случай че не изчистя. Беше много притеснително за мен. Това бе и първият път, когато германците ми демонстрираха какво значи „ селска поверителност “ – никой не се демонстрира, само че всичко виждат.
Стипендията „ Александър декор Хумболт “ се дава от немското държавно управление и е една от най-престижните в страната. Според изискванията ѝ беше разрешено да заведеш и фамилията си в Германия. Което и направих. Семейството ми дойде с трен, а пътуването може би беше едно от последните сходни през обхванатата от война Югославия. Първоначално потеглих да ги взема с фолксвагена си „ костенурка “, само че той се счупи по пътя. Опитах се да се върна до България с ТИР, само че се оказа, че той би трябвало да иде първо до Полша за някаква дървесина - т.е. пътуването да трае най-малко 2 седмици. Отказах се, върнах се в Германия. Затова и споделих на фамилията си – щеш не щеш да потеглят с трен. Така пристигнаха при мен.
2. Счупен крайник
Със сина ми си купихме футболна топка и по здрач ходехме на игрището на университета. В Кьолнския университет, сред главната постройка и мензата, има много огромна повърхност, която е свободна за всички. Там играехме футбол. Понеже бях относително млад, а синът ми 14-годишен, двамата бяхме окуражени и тичахме. Имах неблагоразумието да го финтирам, той обаче ми „ тегли “ една брадва откъм гърба и ми счупи крайници.
Направи ми усещане, че по същото време млади германци – мъж и жена, играеха федербал и перцето им прелиташе над мен. Те не се стопираха и за момент да играят, макар че видяха какво се случи. Добре, че пристигна един другар и ме откара до най-близката болница. Преди да ме качат в автомобила, двамата германци продължаваха да играят, все едно, че нищо не се е случило. Остана ми усещането от германците, че са хора, които са затворени в себе си и гледат личните си ползи. Чуждото доста не ги интересува.
3. Българска академия на науките - на самотек
През 1993 година с постъпването ми в Дирекцията по вероизповедания започнах да преподавам и в Софийския университет, където не ме одобряваха известно време. СУ се смяташе за идеологическа институция и който показваше някакви упоритости и благоприятни условия, беше насочван към Българска академия на науките, а университетът бе запазен само за определени. Веднъж аплайвах, само че видях, че няма смисъл. Затова и отидох в Българска академия на науките.
Относно настоящо изявление на министъра на образованието, който съобщи, че в Академията не се работи изключително доста, бих го удостоверил. Подобни институции и подчинени на тях институти – това е пруско-руска система, която е останала евентуално единствено в Русия. В останалия свят сходни организации са някакви почетни структури, които имат 30-40 учения. Те се събират по тържествени мотиви или да връчват награди.
По това време какво ми направи усещане? Историческите и филантропичните институти в БАН са няколко. В Института по история работят 100 души. Нали се сещате какво щеше да стане, ако всички работят интензивно, както в някои западни университети или в Съединени американски щати!?. Тогава ръководител на института беше акад. Георги Марков. Имах сътрудник, който изобщо не стъпваше в института. Беше си отворил личен бизнес, не взимаше заплатата си, само че въпреки всичко бе на щат. Къде отиваше заплатата му по този начин и не стана ясно. Не се интересувах, само че и управлението на института не го вълнуваше. Всичко беше оставено на самотек. Затова мога уверено да настоявам, че СУ е по-хубавото, класическо място за проучване.
4. Църковните борби
Постъпването ми в Дирекцията по вероизповедания беше, малко или доста, инцидентно, както доста събития ставаха по този метод през тези години. Стана по рекомендация на сътрудник и с помощта на познанството ми с тогавашния министър председател Любен Беров. Явно е видял в мен подобаваща фигура - назначи ме. В Дирекцията прекарах три години и половина, които не бяха по никакъв начин приятни. Не че поначало виждам на живота от неприятната му страна - в противен случай. Тогава имаше разделяне в Българската православна черква. Всеки ден отивах на работа с тръпнещо сърце, чакайки да има завладяване, преследване, пердашене и какви ли не неразбории. Буквално се получи " инвазия " на какви ли не вероизповедания, по отношение на които народът се отнасяше отрицателно.
Хубавото беше, че Конституционен съд се беше произнесъл и премахнал много членове от Закона за вероизповеданията, само че пък във типа, в който съществуваше, беше безусловно неспособен. Не беше закон, а по-скоро текстове, които внасяха комплициране, а не изясненост.
Наследих тежка обстановка. Всъщност остарялата комунистическа власт използваше текстове, с цел да си послужи със следната хватка: признаваше устава на изповеданието - на БПЦ, само че не даваше легитимация на патриарха. Получаваше се невероятна неразбория. Слава Богу, тя към този момент не съществува, откогато в новия закон се одобри принципът на правосъдна регистрация. Отидох си от директорското място с облекчение. Тази служба ми носеше по-скоро негативи, в сравнение с позитиви.
5. Сбъркана диагноза
Преди няколко години брачната половинка ми се разболя доста съществено. От най-лошата болест. Трябваше да ѝ се прави биопсия във ВМА. Не обичам тази болница - много мъчно се влиза в нея, а и държаха брачната половинка ми няколко дни, преди да ѝ направят биопсията, защото клиничната пътека изискваше тази процедура. Стоях при нея, защото никой не я хранеше. Ако направя прилика с днешната рецесия – не ме е боязън от вируса, а от постъпването в болничното заведение. Понеже знам какво е.
Три или четири дни спах на един стол, с цел да очаквам проклетата храна, та да ѝ сложа в устата два-три картофа.
След като брачната половинка ми умря, защото получи разсейки, и аз се разболях от същата болест. Трябваше да ме оперират. Шока, който претърпях, беше огромен. Затова и някак не ме плаши гибелта. Гледам на нея относително умерено.
Пратиха ме в Александровска болница за проучвания, които бяха свързани с радиоактивност, за разсейки в костите. Най-големият шок беше, когато прочетох в епикризата, че има данни за „ костни мета “, т.е. метастази. Обадих се на сина си, споделих му, че всичко е свършено, щом имам разсейки в костите. Казаха ми, че имало някакво лекарство, което коствало невероятните $30 000.
Когато видях обаче кой гледа и разчита фотосите, ми стана ясно какво е станало. Беше едно младо момиче, което не можеше да бъде доцент. Иначе епикризата беше подписана от доцентка. Младото момиче беше най-вече докторантка. На нея най-вероятно са ѝ били споделили по-добре да пресили нещата, в сравнение с да пропусне нещо значимо. Престара се. Оказа се, че нямам метастази, заблудили я бяха две зараснали счупени ребра.
6. В аудиторията като в " Биг Брадър "
След като напуснах дирекцията, се върнах в СУ. Нямах никакъв проблем - станах доцент, след това направих и професура, огромна докторантура. Общо взето, кариерата ми потегли надалеч по-добре.
Поначало не обичам, когато студентите по време на лекция си „ цъкат “ по телефоните и гледат в тях. Никога не върша описи кой участва на лекциите ми. Още първоначално ги предизвестявам, в случай че имат някакъв незабавен случай, на който би трябвало да дават отговор, да излязат отвън аудиторията, по-късно да се върнат, а аз ще се направя, че не виждам. Въпреки това ровенето в телефоните продължава. Който не се интересува от материята, си вади телефона, а начело пред залата е като " Биг Брадър " и всичко се вижда. Понякога даже споделям на студентите да си заменяем местата и да видят, че всичко е като на длан.
В един курс от 100 студенти има 20-ина, които демонстрират интерес, които учат, пишат и прочие Останалите са пристигнали да изкарат тапия, тъй като в България очевидно тя е висша полезност. Не знанието, а дипломата.
Голяма част от обществото ни няма критерии за историята. Не знае какво е същинско изследване. Хората мислят, че историята е някаква фикция – сядаш, мислиш и изказваш съображения. Няма общи критерии какво е историческа истина и кое не. Във всяка просвета има разногласия. Да не би медиците да имат единствено един учебник или пък математиците?! Единствената разлика с историята е, че тя има своя муза – Клио.
В края на 40-годишен цикъл сме – сходно на тези години, когато Моисей е водел евреите към Обетованата земя. Водил ги е 40 години напълно умишлено, с цел да умрат родените в иго. Много евреи роптаели срещу това и казвали: " По-добре да се върнем в Египет “. Същото виждаме и в този момент, само че тези, които идват след нас, са разнообразни. Те ще донесат и по-доброто.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ