Пет истории на Божидар Манов
Проф. Божидар Манов, лекар на науките (изкуствознание), е роден в София през 1947 година Дипломиран инженер по електроника (1970), осем години работи като конструктор в цех „ Електроника “. Завършва първия випуск „ Кинознание “ в НАТФИЗ. Работи като редактор, гл. редактор и шеф на Филмова студия „ Време “. Постоянно разгласява като кинокритик и публицист във вестници и профилирани издания, взе участие в радио и телевизионни излъчвания. Преподава в НАТФИЗ. Декан на факултет “Екранни изкуства ” (2011-2013). Бил е член на Националния съвет за кино. Вицепрезидент на ФИПРЕССИ (Международна федерация на филмовите критици, 2001-2005). Член на Европейската кино академия. Многократно член и ръководител на интернационалните журита на кинофестивали в Берлин, Кан, Венеция, Карлови вари, Пусан, Солун, Истанбул, Дубай, Сан Себастиян, Палм Спрингс, Кайро, Техеран и други Автор на 9 книги, преводач на 6 романа. Почетен жител на София.
------------
„ Моят “ Сталин
Роден съм и отраснах в безпаричен софийски квартал сред Лъвов мост и Централна гара, покрай остарелия Майчин дом. Било е 5 март 1953 година На още непавираната улица „ Братя Миладинови “ деца играем на топчета и ашици. В 12 часа по обяд завиха сирените, хората замръзнаха на улицата, други излязоха по балконите, а от отворените прозорци се чу плътният глас на популярния радиоговорител Борис Симеонов. Той постепенно и трагично прочете формалното известие за гибелта на „ бащата и учителя на народите Йосиф Висарионович Сталин “. Мълчаливи и комплицирани, и ние замръзнахме към разчертаното поле за игра на топчета. Тогава кварталното гаменче, 5-6 години по-голям от нас, бързо обра всички топчета и ашици, хукна нагоре по улицата и изчезна в градинката „ Майчин дом “. Но ние, ограбени и безнадеждни, почтително чакахме края на сирените. Това бе моята първа житейска загуба, и то поради Сталин!
Съседното 48-о главно учебно заведение, където след година започнах като първолаче, се споделяше „ Йосиф Сталин “. Един ден, явно е било след ХХ конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз (февруари 1956), учебният лакей бай Киро, едноок и постоянно небръснат, изнесе дълга стълба, подпря я на стената и смъкна табелата с името на учебното заведение. Тя бе дървена рамка с две червени стъкла, на които със златни букви пишеше „ Йосиф Сталин “. Но към този момент бе измъкнал от тавана остарялата табела, същата като размер, но с имената „ Йосиф Ковачев “ – в миналото прочут литератор и заслужил учебен активист, след това народен представител и за малко кмет на София (1886-87 г.). Простодушният бай Киро смени единствено второто стъкло - вместо „ Сталин “ постави „ Ковачев “ и на фасада увисна новата табела с промененото остаряло име. Но до момента в който прибираше инвентара, си мърмореше под носа: „ Я че запазим и тая табела, че мое отново да потребе “.
Хрушчов със размах развенчаваше „ култа към личността на Сталин “. И в страната стартира всеобщо преименуване. Град Сталин стана още веднъж Варна, връх Сталин – Мусала, язовир " Сталин " – " Искър ", бул. " Сталин " – " Витоша ". Но пък в класа имахме съученик Сталин. Родителите му бързо го прекръстиха на Стоян. Ала незабавно му излезе прякор Култ. И до момента в който ритахме топка в учебния двор, се чуваха крясъци: „ Култ, подай “!
Лив Улман в Карлови Вари
Големият кинофестивал в Карлови Вари се организира постоянно при започване на юли. И домакините постоянно канят най-малко 4 -5 същински звезди от огромното международно кино със забележителна креативна биография: режисьори, сценаристи, оператори, само че най-много артисти, които публиката познава, обича и обожава. През юли 2005 година такава гостенка бе изключителната норвежка актриса Лив Улман.
Родена в Токио, учи актьорско майсторство в Лондон, играе в Националния спектакъл в Осло. През 1964 среща огромния шведски режисьор Ингмар Бергман и с него вършат " Персона " (1966), " Часът на вълка " (1967), " Страст " (1969), " Викове и шепот " (1972), " Сцени от един семеенживот " (1973), " Лице в лице " (1975), " Есенна соната " (1978). И по този начин до последния шедьовър на маестрото – " Сарабанда " (2003), където още веднъж се срещат след 25-годишна раздяла
Последната прожекция в Карлови Вари постоянно завършва късно след среднощ. И нормално всички се насочат за едно пиво към фестивалния клуб в именития хотел Pupp (преди реституцията хотел „ Москва “). Атмосферата е другарска, клубът е с приглушено осветяване, претъпкан с изтощени, само че шумни кинаджии и публицисти. Барът е обсаден и недосегаем, само че пък е обикновено да помолиш някой от „ първа линия “ за чаша бира или нещо по-сериозно. Виждам, че дамата пред мен беседва дълго с един господин, и двамата в тил. Преодолявам неудобството, допирам я по рамото с молба на „ фестивален британски “ за чаша бира. Тя отвръща: Sure (разбира се), желае бира от бармана, обръща се и ми подава халбата. Тогава виждам, че това е Лив Улман! Господинът до нея също леко се обръща и различавам експрезидента (1989-2003) Вацлав Хавел – огромен другар на фестивала, драматург и публицист с име още от дисидентските му години, постоянно формален посетител в Карлови Вари.
На идната заран сякаш повърхностно и апропо намирам мотив да подметна на сътрудници: „ А пък нощес Лив Улман ми сервира бира “! Някои ме гледат като побъркан, други - като повествовател на тъпи вицове, а трети внимателно отминават, уверени, че още не съм трезвен.
Изненади в Корея
Пусан е вторият мегаполис в Южна Корея – над 4 милиона поданици, пръснати в първокласната крайбрежна част на града и по живописните хълмове в близост. За света на киното Пусан е „ азиатският Кан “ поради огромния международен фестивал и център на азиатския кино пазар. Там съм за първи път (октомври 2000) като ръководител на жури ФИПРЕССИ (международната критика) и естествено, едното ми око е към екрана, а другото жадно лови непознатата екзотика и актуалните белези на хилядолетна просвета.
Но първата заран в хотела ме разсънва детска гълчава, също като от учебния двор, до който пребивавам в София. Оказва се тъкмо по този начин – прозорецът на стаята ми гледа към прилежащото учебно заведение и стотици деца жужат, приказват, надвикват се на корейски, но общият звуков декор е същият като в родния ми квартал! Все едно съм си вкъщи, а децата на всички места са идентични!
Предната вечер, до момента в който диря етажа си, откривам, че след трети идва пети и няма четвърти! Обяснението е просто. Корейците употребяват арабски числа, а " 4 " наподобява на йероглифа за " мъртъв ", пристигнал от китайски език. Кой би живял на този етаж! Но с цел да угодят на нас - европейците, няма и фаталния 13 етаж! Така е и в киното – няма ред и стол № 4, само че към този момент знаех „ тайната “, пък и домакините бяха подготвили непокътнати места с табела Jury.
Очакват ме и други изненади. Корейците работят 6 цялостни дни в седмицата! Събота всички са в заводите, в офисите, по пазарите, в университетите. Това ми изяснява водачът на таксито, който след 10 дни в Корея една събота ме откарва към летището с мравешка скорост в невероятния трафик. А когато любознания от кое място съм и в отговор чува Bulgaria, възкликва непринудено: " Това е обичаното ми кисело мляко ". Той изобщо не знае, че има такава страна, само че млякото, което си купува от супермаркета, е корейско произвеждане, което носи името на моята татковина! Вече мога да отлетя спокоен и даже малко победител, откакто могъщата антична история и модерна Корея са ме впечатлили толкоз доста.
Турският програмен продукт
На фестивала в Истанбул съм, април 1997. Още първата заран в пресцентъра виждам доста познати сътрудници от целия свят, с които се срещаме по всякакви фестивали. Но всички са нещо омърлушени и стъписани пред работните компютри. Сядам и аз и разбирам каква е повода: става известно, че е зареден турски програмен продукт и всички менюта, команди, бутони са на турски. Вглеждам се и по пространствена ориентировка се отправям към главното меню и неговите команди. И чета: там дето би трябвало да е Openпише Ачик, а вместо Close – Капалъ. Вместо Print – Кетап, несъмнено! ВместоNo – Йок, какво друго да написа? Вместо наложителната след всяка интервенция команда OK – на бутона е изписано Тамам (ние сме го изкривили на таман). Ама толкоз ясно е, какво се чудят сътрудниците ми от цяла Европа, Съединени американски щати, Австралия и Южна Америка, та ме гледат като лингвистичен господ или извънземен полиглот? Продължавам решително, желая да отворя нова стратегия и се отправям към базисната командата Start. На виртуалния бутон написа Юруш! Тогава към този момент не устоявам и пръхвам в смях. А сътрудниците, надвесени над мен, не схващат какво става! Как да им обясня, че употребявам късен дял от 500 години иго. И по тази причина не назовавам фестивала Golden Tulip, а като комшу употребявам истинското му наименование „ Алтън лале “!
На идващия ден софтуерът е преинсталиран и езикът на Шекспир успокоява упълномощените публицисти. Но аз си оставам с фестивалната популярност на езиков виртуоз!
„ Моят “ Истанбул
След години, на същия фестивал „ Алтън лале “, обикалям обичаните ми улички из Бейоглу и към Таксим. Харесвам романите на Орхан Памук, а „ Истанбул “ ми е като туристически гид из сокаците на Галата сарай. Наричат „ Чезаир сокак “ френската уличка поради уютните дребни кафенета от двете страни на стръмния паваж. Някои от притежателите към този момент ме познават и посрещат с „ Буйрум, ефенди “, а аз давам отговор „ Мараба, побратим. Каймаклъ кафе “. След кафето, единствено на няколко минути по улица „ Чукурджума “ е „ Музеят на невинността “ – същият от романа на Памук. Там се заплесвам часове наред, още веднъж „ чета “ романа, само че към този момент материализиран с действителния атрибут от книжните страници. Омаен създател е Орхан Памук – от всекидневния еднакъв живот съумява да измъкне достоверното съществуване на дребните хора и техните всекидневни психически кардиограми. Романите му са добре преведени на български, само че за мен по-важно е чувството за прочут обичай, който е пристигнал у мен през кръвната връзка с балканските ми предци и прародители.
А на близкия Балък пазар (рибен пазар) знам къде е ресторант Lambo – огромен, на кьоше и постоянно цялостен с клиенти. Снимам ефектната неонова фирмена табела и в София нося фотографията на министъра на културата Стефан Данаилов – Ламбо. Колеги сме в НАТФИЗ, знам че няма да се разсърди. Давам му фотографията, а той реагира незабавно: „ Е, с това фото в някой жълт вестник - и за 24 часа ми взимаш оставката. “ Бог да елементарни Ламбо, беше импровизиран човек с положително възприятие за комизъм!
P.S. Искаше ми се да напиша и за „ Лъвов мост “ в Кайро, само че не над Владайската река, а през необятния ръкав на Нил; или за случката сафари в Дубай и вечеря в шатра в пустинята; или за хасиендата на Елвис Пресли в Палм Спрингс и имението на най-богатия гражданин – индийски козметичен хирург в този „ град от милионери “; и за фестивала „ Духът на огъня “ в Ханти Мансийск в Сибир, плюс разходка с еленов впряг при минус 35 градуса; и други сходни прекарвания по всякакви кино меридиани. Но ще останат за някой различен път.
------------
„ Моят “ Сталин
Роден съм и отраснах в безпаричен софийски квартал сред Лъвов мост и Централна гара, покрай остарелия Майчин дом. Било е 5 март 1953 година На още непавираната улица „ Братя Миладинови “ деца играем на топчета и ашици. В 12 часа по обяд завиха сирените, хората замръзнаха на улицата, други излязоха по балконите, а от отворените прозорци се чу плътният глас на популярния радиоговорител Борис Симеонов. Той постепенно и трагично прочете формалното известие за гибелта на „ бащата и учителя на народите Йосиф Висарионович Сталин “. Мълчаливи и комплицирани, и ние замръзнахме към разчертаното поле за игра на топчета. Тогава кварталното гаменче, 5-6 години по-голям от нас, бързо обра всички топчета и ашици, хукна нагоре по улицата и изчезна в градинката „ Майчин дом “. Но ние, ограбени и безнадеждни, почтително чакахме края на сирените. Това бе моята първа житейска загуба, и то поради Сталин!
Съседното 48-о главно учебно заведение, където след година започнах като първолаче, се споделяше „ Йосиф Сталин “. Един ден, явно е било след ХХ конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз (февруари 1956), учебният лакей бай Киро, едноок и постоянно небръснат, изнесе дълга стълба, подпря я на стената и смъкна табелата с името на учебното заведение. Тя бе дървена рамка с две червени стъкла, на които със златни букви пишеше „ Йосиф Сталин “. Но към този момент бе измъкнал от тавана остарялата табела, същата като размер, но с имената „ Йосиф Ковачев “ – в миналото прочут литератор и заслужил учебен активист, след това народен представител и за малко кмет на София (1886-87 г.). Простодушният бай Киро смени единствено второто стъкло - вместо „ Сталин “ постави „ Ковачев “ и на фасада увисна новата табела с промененото остаряло име. Но до момента в който прибираше инвентара, си мърмореше под носа: „ Я че запазим и тая табела, че мое отново да потребе “.
Хрушчов със размах развенчаваше „ култа към личността на Сталин “. И в страната стартира всеобщо преименуване. Град Сталин стана още веднъж Варна, връх Сталин – Мусала, язовир " Сталин " – " Искър ", бул. " Сталин " – " Витоша ". Но пък в класа имахме съученик Сталин. Родителите му бързо го прекръстиха на Стоян. Ала незабавно му излезе прякор Култ. И до момента в който ритахме топка в учебния двор, се чуваха крясъци: „ Култ, подай “!
Лив Улман в Карлови Вари
Големият кинофестивал в Карлови Вари се организира постоянно при започване на юли. И домакините постоянно канят най-малко 4 -5 същински звезди от огромното международно кино със забележителна креативна биография: режисьори, сценаристи, оператори, само че най-много артисти, които публиката познава, обича и обожава. През юли 2005 година такава гостенка бе изключителната норвежка актриса Лив Улман.
Родена в Токио, учи актьорско майсторство в Лондон, играе в Националния спектакъл в Осло. През 1964 среща огромния шведски режисьор Ингмар Бергман и с него вършат " Персона " (1966), " Часът на вълка " (1967), " Страст " (1969), " Викове и шепот " (1972), " Сцени от един семеенживот " (1973), " Лице в лице " (1975), " Есенна соната " (1978). И по този начин до последния шедьовър на маестрото – " Сарабанда " (2003), където още веднъж се срещат след 25-годишна раздяла
Последната прожекция в Карлови Вари постоянно завършва късно след среднощ. И нормално всички се насочат за едно пиво към фестивалния клуб в именития хотел Pupp (преди реституцията хотел „ Москва “). Атмосферата е другарска, клубът е с приглушено осветяване, претъпкан с изтощени, само че шумни кинаджии и публицисти. Барът е обсаден и недосегаем, само че пък е обикновено да помолиш някой от „ първа линия “ за чаша бира или нещо по-сериозно. Виждам, че дамата пред мен беседва дълго с един господин, и двамата в тил. Преодолявам неудобството, допирам я по рамото с молба на „ фестивален британски “ за чаша бира. Тя отвръща: Sure (разбира се), желае бира от бармана, обръща се и ми подава халбата. Тогава виждам, че това е Лив Улман! Господинът до нея също леко се обръща и различавам експрезидента (1989-2003) Вацлав Хавел – огромен другар на фестивала, драматург и публицист с име още от дисидентските му години, постоянно формален посетител в Карлови Вари.
На идната заран сякаш повърхностно и апропо намирам мотив да подметна на сътрудници: „ А пък нощес Лив Улман ми сервира бира “! Някои ме гледат като побъркан, други - като повествовател на тъпи вицове, а трети внимателно отминават, уверени, че още не съм трезвен.
Изненади в Корея
Пусан е вторият мегаполис в Южна Корея – над 4 милиона поданици, пръснати в първокласната крайбрежна част на града и по живописните хълмове в близост. За света на киното Пусан е „ азиатският Кан “ поради огромния международен фестивал и център на азиатския кино пазар. Там съм за първи път (октомври 2000) като ръководител на жури ФИПРЕССИ (международната критика) и естествено, едното ми око е към екрана, а другото жадно лови непознатата екзотика и актуалните белези на хилядолетна просвета.
Но първата заран в хотела ме разсънва детска гълчава, също като от учебния двор, до който пребивавам в София. Оказва се тъкмо по този начин – прозорецът на стаята ми гледа към прилежащото учебно заведение и стотици деца жужат, приказват, надвикват се на корейски, но общият звуков декор е същият като в родния ми квартал! Все едно съм си вкъщи, а децата на всички места са идентични!
Предната вечер, до момента в който диря етажа си, откривам, че след трети идва пети и няма четвърти! Обяснението е просто. Корейците употребяват арабски числа, а " 4 " наподобява на йероглифа за " мъртъв ", пристигнал от китайски език. Кой би живял на този етаж! Но с цел да угодят на нас - европейците, няма и фаталния 13 етаж! Така е и в киното – няма ред и стол № 4, само че към този момент знаех „ тайната “, пък и домакините бяха подготвили непокътнати места с табела Jury.
Очакват ме и други изненади. Корейците работят 6 цялостни дни в седмицата! Събота всички са в заводите, в офисите, по пазарите, в университетите. Това ми изяснява водачът на таксито, който след 10 дни в Корея една събота ме откарва към летището с мравешка скорост в невероятния трафик. А когато любознания от кое място съм и в отговор чува Bulgaria, възкликва непринудено: " Това е обичаното ми кисело мляко ". Той изобщо не знае, че има такава страна, само че млякото, което си купува от супермаркета, е корейско произвеждане, което носи името на моята татковина! Вече мога да отлетя спокоен и даже малко победител, откакто могъщата антична история и модерна Корея са ме впечатлили толкоз доста.
Турският програмен продукт
На фестивала в Истанбул съм, април 1997. Още първата заран в пресцентъра виждам доста познати сътрудници от целия свят, с които се срещаме по всякакви фестивали. Но всички са нещо омърлушени и стъписани пред работните компютри. Сядам и аз и разбирам каква е повода: става известно, че е зареден турски програмен продукт и всички менюта, команди, бутони са на турски. Вглеждам се и по пространствена ориентировка се отправям към главното меню и неговите команди. И чета: там дето би трябвало да е Openпише Ачик, а вместо Close – Капалъ. Вместо Print – Кетап, несъмнено! ВместоNo – Йок, какво друго да написа? Вместо наложителната след всяка интервенция команда OK – на бутона е изписано Тамам (ние сме го изкривили на таман). Ама толкоз ясно е, какво се чудят сътрудниците ми от цяла Европа, Съединени американски щати, Австралия и Южна Америка, та ме гледат като лингвистичен господ или извънземен полиглот? Продължавам решително, желая да отворя нова стратегия и се отправям към базисната командата Start. На виртуалния бутон написа Юруш! Тогава към този момент не устоявам и пръхвам в смях. А сътрудниците, надвесени над мен, не схващат какво става! Как да им обясня, че употребявам късен дял от 500 години иго. И по тази причина не назовавам фестивала Golden Tulip, а като комшу употребявам истинското му наименование „ Алтън лале “!
На идващия ден софтуерът е преинсталиран и езикът на Шекспир успокоява упълномощените публицисти. Но аз си оставам с фестивалната популярност на езиков виртуоз!
„ Моят “ Истанбул
След години, на същия фестивал „ Алтън лале “, обикалям обичаните ми улички из Бейоглу и към Таксим. Харесвам романите на Орхан Памук, а „ Истанбул “ ми е като туристически гид из сокаците на Галата сарай. Наричат „ Чезаир сокак “ френската уличка поради уютните дребни кафенета от двете страни на стръмния паваж. Някои от притежателите към този момент ме познават и посрещат с „ Буйрум, ефенди “, а аз давам отговор „ Мараба, побратим. Каймаклъ кафе “. След кафето, единствено на няколко минути по улица „ Чукурджума “ е „ Музеят на невинността “ – същият от романа на Памук. Там се заплесвам часове наред, още веднъж „ чета “ романа, само че към този момент материализиран с действителния атрибут от книжните страници. Омаен създател е Орхан Памук – от всекидневния еднакъв живот съумява да измъкне достоверното съществуване на дребните хора и техните всекидневни психически кардиограми. Романите му са добре преведени на български, само че за мен по-важно е чувството за прочут обичай, който е пристигнал у мен през кръвната връзка с балканските ми предци и прародители.
А на близкия Балък пазар (рибен пазар) знам къде е ресторант Lambo – огромен, на кьоше и постоянно цялостен с клиенти. Снимам ефектната неонова фирмена табела и в София нося фотографията на министъра на културата Стефан Данаилов – Ламбо. Колеги сме в НАТФИЗ, знам че няма да се разсърди. Давам му фотографията, а той реагира незабавно: „ Е, с това фото в някой жълт вестник - и за 24 часа ми взимаш оставката. “ Бог да елементарни Ламбо, беше импровизиран човек с положително възприятие за комизъм!
P.S. Искаше ми се да напиша и за „ Лъвов мост “ в Кайро, само че не над Владайската река, а през необятния ръкав на Нил; или за случката сафари в Дубай и вечеря в шатра в пустинята; или за хасиендата на Елвис Пресли в Палм Спрингс и имението на най-богатия гражданин – индийски козметичен хирург в този „ град от милионери “; и за фестивала „ Духът на огъня “ в Ханти Мансийск в Сибир, плюс разходка с еленов впряг при минус 35 градуса; и други сходни прекарвания по всякакви кино меридиани. Но ще останат за някой различен път.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ