Мара Белчева – жената от моята улица
Проектът на Момичетата от града и Столична стратегия „ Култура “ възражда загатна за 15 бележити българки, изиграли голяма роля за осъзнаването на българското общество сред 1878 и 1944 година Създавайки обща памет за тяхната роля в построяването освен на тяхната ера, само че и на актуалното българско общество, ние разсънваме освен самопризнание, само че и подбуждаме към прям разговор за мястото на дамата в историята и съвремието. ... Родена съм на улица „ Гаврил Генов “. Живеехме в къщата на баба ми, която непроменяемо наричаше улицата със остарялото й име – „ Христо Белчев “. Всеки път я питах – „ Бабче, кой е Христо Белчев? “ – единствено с цел да ми споделя историята още веднъж и още веднъж. Историята започваше по този начин – „ Христо Белчев е мъжът на Мара Белчева… “
За баба ми, остаряла софиянка и пенсионирана учителка, един някогашен министър на финансите изглеждаше доста по-безинтересен от удивително умната си и красива жена. Така че историята беше за Мара Белчева. Родена в Севлиево на 8-ми септември 1868 година, тя приключва гимназия във Велико Търново и отпътува да следва във Виена. След завръщането си в България работи като учителка в Русе и е най-ухажваната девойка в града. Спечелва я Христо Белчев, парижки ученик, стихотворец и политик – освен това добър и в двете. Съпругът й бързо се издига до министър на финансите, двамата си купуват къща в София, която дострояват и преустройват, тъй като постройката е някогашна турска административна постройка. Щастието им не продължава дълго. Мара Белчева остава вдовица на 23 години, откакто Христо Белчев бил убит погрешка вместо Стамболов. Красивата вдовица става любимка в двора на княза и даже – твърди се – на самия Фердинанд, който имал отливка от ръката й. Мара живеела от пенсията, която князът й отпуснал и била придворна дама на княгиня Клементина, ухажвана от всички известни мъже по това време – Стамболов, Рачо Петров. Тя говорела няколко езика, интересувала се от лирика и изкуство и празнодумието в княжеското обграждане не било доста забавно за жена като нея. Призванието, което търсела в този живот, разкрила една вечер, когато в дома й пристигнал на посетители Пенчо Славейков.
Останал уродлив от дете, когато заледен на пързалката (орисия, споделяше баба ми), Славейков бил извънреден във всяко друго отношение – в писмата си Мара Белчева казвала, че цялата подвижност от краката е отишла в главата му. В моите детски показа, а и до през днешния ден, тяхната обич е като приказка. Той, грозноват и чудак, който я срещнал с най-умните хора на това време, кръга „ Мисъл “, насърчил я да превежда и да пише; тя, която го боготворяла, бдяла над него като майка и продала къщата си в обезверен опит да го излекува някъде в Европа. Славейков възпял своята обичана в „ Островът на блажените “ под името Силва Мара – по прилика с родния й град Севлиево и първото й име. В „ измислената “ биография на Силва много от обстоятелствата съответстват с тези от живота на Мара Белчева, само че не и това, че е имала втори брак - с прочут стихотворец. Този брак в действителност в никакъв случай не се състоял, само че надълбоко алегорично стиховете на Славейков, написани от името на Силва, съставляват Епиталамии – сватбени песни.
Едно щасте друго сбира;
две - за рожбата на трето,
две - за рожба на сърцето:
двете то в едно събира.
Нов живот се с него почва, -
да е избистрен, без наслойка!
Женска чест - да бъде майка:
а от майка свят се почва!
И Славейков, и тя, имали по няколко нещастни връзки зад тила си, познавали отчаянието на неосъществената обич и били свързани мощно прочувствено и посредством общите си ползи. Мара Белчева употребила познанството си с еврейския равин в София и посредством него поканила в дома си шведският професор Йенсен да учи български, с цел да преведе стиховете на Славейков на шведски и да му обезпечи кандидатура за Нобеловата премия за литература.
Връзката на Славейков и Мара Белчева - две необвързани, само че толкоз разнообразни персони, провокирала неразбиране, отрицание и открита неприязън. Пенсията на Мара Белчева била спряна, а Славейков бил освободен като шеф на Народната библиотека. Огорчени и унизени, двамата избягали в чужбина, където той умрял. Мара Белчева останала без Славейков, в недружелюбност пред властта и без дом. До края на живота си живеела чартърен, обожествявала Славейков, само че като мощна и красива жена и муза, не останала сама - до сетните й дни неин сателит бил отново стихотворец, много по-млад от нея. Последното, което направила приживе – поставила си червило.
Пак сама
О, дай ми Боже мощ
света сама да нося
и благосклонност да не крънкам
аз, никому немила.
На всички дал си страдания,
Но мощ на малко на брой.
О, дай да не почина
от любов и раздяла!
Къщата й за благополучие не е разрушена, а към момента си стои при започване на нашата улица. Затова пък гробът й е тревясал и от дълго време зарязан. Но стиховете й са останали и вярата й, че щастието е допустимо, отвъд… Това е нейния епитаф:
Не е от люлката до гроба единствено –
животът ни е друмник все на път.
И със дела-надежди той на рамо
минава през гробовете оттатък.
С поддръжката на БХК.
За баба ми, остаряла софиянка и пенсионирана учителка, един някогашен министър на финансите изглеждаше доста по-безинтересен от удивително умната си и красива жена. Така че историята беше за Мара Белчева. Родена в Севлиево на 8-ми септември 1868 година, тя приключва гимназия във Велико Търново и отпътува да следва във Виена. След завръщането си в България работи като учителка в Русе и е най-ухажваната девойка в града. Спечелва я Христо Белчев, парижки ученик, стихотворец и политик – освен това добър и в двете. Съпругът й бързо се издига до министър на финансите, двамата си купуват къща в София, която дострояват и преустройват, тъй като постройката е някогашна турска административна постройка. Щастието им не продължава дълго. Мара Белчева остава вдовица на 23 години, откакто Христо Белчев бил убит погрешка вместо Стамболов. Красивата вдовица става любимка в двора на княза и даже – твърди се – на самия Фердинанд, който имал отливка от ръката й. Мара живеела от пенсията, която князът й отпуснал и била придворна дама на княгиня Клементина, ухажвана от всички известни мъже по това време – Стамболов, Рачо Петров. Тя говорела няколко езика, интересувала се от лирика и изкуство и празнодумието в княжеското обграждане не било доста забавно за жена като нея. Призванието, което търсела в този живот, разкрила една вечер, когато в дома й пристигнал на посетители Пенчо Славейков.
Останал уродлив от дете, когато заледен на пързалката (орисия, споделяше баба ми), Славейков бил извънреден във всяко друго отношение – в писмата си Мара Белчева казвала, че цялата подвижност от краката е отишла в главата му. В моите детски показа, а и до през днешния ден, тяхната обич е като приказка. Той, грозноват и чудак, който я срещнал с най-умните хора на това време, кръга „ Мисъл “, насърчил я да превежда и да пише; тя, която го боготворяла, бдяла над него като майка и продала къщата си в обезверен опит да го излекува някъде в Европа. Славейков възпял своята обичана в „ Островът на блажените “ под името Силва Мара – по прилика с родния й град Севлиево и първото й име. В „ измислената “ биография на Силва много от обстоятелствата съответстват с тези от живота на Мара Белчева, само че не и това, че е имала втори брак - с прочут стихотворец. Този брак в действителност в никакъв случай не се състоял, само че надълбоко алегорично стиховете на Славейков, написани от името на Силва, съставляват Епиталамии – сватбени песни.
Едно щасте друго сбира;
две - за рожбата на трето,
две - за рожба на сърцето:
двете то в едно събира.
Нов живот се с него почва, -
да е избистрен, без наслойка!
Женска чест - да бъде майка:
а от майка свят се почва!
И Славейков, и тя, имали по няколко нещастни връзки зад тила си, познавали отчаянието на неосъществената обич и били свързани мощно прочувствено и посредством общите си ползи. Мара Белчева употребила познанството си с еврейския равин в София и посредством него поканила в дома си шведският професор Йенсен да учи български, с цел да преведе стиховете на Славейков на шведски и да му обезпечи кандидатура за Нобеловата премия за литература.
Връзката на Славейков и Мара Белчева - две необвързани, само че толкоз разнообразни персони, провокирала неразбиране, отрицание и открита неприязън. Пенсията на Мара Белчева била спряна, а Славейков бил освободен като шеф на Народната библиотека. Огорчени и унизени, двамата избягали в чужбина, където той умрял. Мара Белчева останала без Славейков, в недружелюбност пред властта и без дом. До края на живота си живеела чартърен, обожествявала Славейков, само че като мощна и красива жена и муза, не останала сама - до сетните й дни неин сателит бил отново стихотворец, много по-млад от нея. Последното, което направила приживе – поставила си червило.
Пак сама
О, дай ми Боже мощ
света сама да нося
и благосклонност да не крънкам
аз, никому немила.
На всички дал си страдания,
Но мощ на малко на брой.
О, дай да не почина
от любов и раздяла!
Къщата й за благополучие не е разрушена, а към момента си стои при започване на нашата улица. Затова пък гробът й е тревясал и от дълго време зарязан. Но стиховете й са останали и вярата й, че щастието е допустимо, отвъд… Това е нейния епитаф:
Не е от люлката до гроба единствено –
животът ни е друмник все на път.
И със дела-надежди той на рамо
минава през гробовете оттатък.
С поддръжката на БХК.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ