Синьото око на островите Зелени нос
Продължавам да ви описвам още за островите Зелени нос, република Кабо Верде, която посетих наскоро. На остров Сал, първият български чартър бе тройно посрещнат. И по какъв начин не? Тук главната издръжка идва от лов на риба и туризъм и вниманието към всеки посетител е отчетливо, само че някак възторжено и занимателно. На пистата ни причака екип на локалната телевизия, с цел да отрази събитието. В залата на летището очарователна мулатка пееше парче на локалната икона Сезария Евора, а пъргав барман разливаше коктейли с локалната алкохолна напитка от захарна тръстика.
Пред аерогарата ни връхлетя изненада номер две под формата на нестроен хор, оркестър от барабани и съдийски свирки и нещо като креолски кукери, маскирани на риболовен лодки.
След като потанцувахме с посрещачите и направихме безчет селфита с тях, си мислехме, че с това тържествата се изчерпват. Пред хотела обаче ни изненада третата форма на одобрение – български флагове, букети от бели, зелени и червени цветя и буйни танци от аниматорите, с които щяхме да се сприятелим при престоя си на остров Сал. От гугъл транслейт бяха научили Добре пристигнали и Как си. Наистина се бяха постарали! И ние се постарахме. Започнаха да танцуват на Бяла роза още същата вечер.
На Кабо Верде плажът е най-голямата забележителност с тюркоазения океан и копринените пясъци, само че локалните се стараят да основат завършения и за тези, които не се задоволяват да претакат само коктейли на пясъка. Остров Сал е кръстен на солните мини, с помощта на които е обитаем – португалските колонизатори докарали плебеи от отстоящия на 600 км по море Сенегал и служащи от метрополията. Но когато си на соления остров, усещаш и с кожата си прелестта на сладкия живот.
Недалеч от пристанищното градче Палмейра е най-голямата естествена забележителност на острова в местността Буракона. В подводна пещера проблясва Синьото око. То евентуално намига отпреди 50 млн. години, когато вулканът образувал острова е изригнал.
Това е най-притегателното място за фотографите, които дебнат необикновеното зарево от октомври до април. През останалото време е въпрос на шанс да се покаже. Екскурзоводите внимават всеки искащ да се спусне по скалите, с цел да снима нереалистично тюркоазеното естествено събитие, само че да не става струпване. Представете си тъмна пропаст, в която изпъква зарево синьо като предсказание свише и е толкоз блестящо, че стартирате да подозирате човешка интервенция. Но там е рисувала Божията ръка. В прилежащото скално образувание водата се разрушава с тропот и образува нещо като естествено джакузи. Смелчаците скачат в него, с цел да изпитат уменията си на плувци в натурален басейн с 4 метра дълбочина.
Друго тестване за екстремисти е спускането с въже от едно от възвишенията на остров Сал, помпозно наречени върхове. От високото се вижда заливът, където костенурките снасят яйцата си. Кабо Верде е едно от трите най-сигурни места за оцеляване на дребните костенурчета в света. Освен, че черупчестите са един от знаците на острова, освен природозащитниците, ами и локалните дадености подкрепят процеса. Заливът е ограден с непристъпни скали, а неналичието на питейна вода е обусловило отсъствието не единствено на хищници, ами и на каквито и да било животни. На останалите места лисиците пируват с яйцата на костенурките, а тук съвсем всички се гмурват в океана след излюпването си.
Но да се върнем към приключението, наречено зиплайн. Спускане по въже от високия 103 метра рид над пустинята и част от залива по залез слънце. На пръв взор звучи страховито и рисково, само че когато те овържат със сигурни колани, слагат ти каска и ти се ухилен, полетът над бездната е допиране до свободата. Жалко, че разперването на крилете трае едвам минута. Скоростта зависи от персоналното ви тегло. Ако си по-лек имаш опция по-дълго да се наслаждаваш на пейзажа.
И откакто си се налудувал с взор в залеза, който толкоз покрай Екватора трае едвам десетина минути, можеш да се наградиш с кабовердийски гозби и танци при Мину в „ Каса де просвета “.
Самата Мину е институция в туристическото градче Санта Мария. В младостта си е била звезда на локалната танцова музика Фунана, известна съвсем колкото стила Морна. Днес, като съдържателка на заведението, е човекът-оркестър. Цял следобяд готви, а вечер сграбчва микрофона и повече от два часа пее и танцува неуморно съвсем до пристъп. И откакто неумело си се опитвал цяла вечер да повториш сякаш простичките придвижвания на танца, разбираш, че темпото, наложено от Милу, е отвън твоите благоприятни условия. И можеш единствено да яхнеш вълната на музиката.
Снимки: Магдалена Гигова
Пред аерогарата ни връхлетя изненада номер две под формата на нестроен хор, оркестър от барабани и съдийски свирки и нещо като креолски кукери, маскирани на риболовен лодки.
След като потанцувахме с посрещачите и направихме безчет селфита с тях, си мислехме, че с това тържествата се изчерпват. Пред хотела обаче ни изненада третата форма на одобрение – български флагове, букети от бели, зелени и червени цветя и буйни танци от аниматорите, с които щяхме да се сприятелим при престоя си на остров Сал. От гугъл транслейт бяха научили Добре пристигнали и Как си. Наистина се бяха постарали! И ние се постарахме. Започнаха да танцуват на Бяла роза още същата вечер.
На Кабо Верде плажът е най-голямата забележителност с тюркоазения океан и копринените пясъци, само че локалните се стараят да основат завършения и за тези, които не се задоволяват да претакат само коктейли на пясъка. Остров Сал е кръстен на солните мини, с помощта на които е обитаем – португалските колонизатори докарали плебеи от отстоящия на 600 км по море Сенегал и служащи от метрополията. Но когато си на соления остров, усещаш и с кожата си прелестта на сладкия живот.
Недалеч от пристанищното градче Палмейра е най-голямата естествена забележителност на острова в местността Буракона. В подводна пещера проблясва Синьото око. То евентуално намига отпреди 50 млн. години, когато вулканът образувал острова е изригнал.
Това е най-притегателното място за фотографите, които дебнат необикновеното зарево от октомври до април. През останалото време е въпрос на шанс да се покаже. Екскурзоводите внимават всеки искащ да се спусне по скалите, с цел да снима нереалистично тюркоазеното естествено събитие, само че да не става струпване. Представете си тъмна пропаст, в която изпъква зарево синьо като предсказание свише и е толкоз блестящо, че стартирате да подозирате човешка интервенция. Но там е рисувала Божията ръка. В прилежащото скално образувание водата се разрушава с тропот и образува нещо като естествено джакузи. Смелчаците скачат в него, с цел да изпитат уменията си на плувци в натурален басейн с 4 метра дълбочина.
Друго тестване за екстремисти е спускането с въже от едно от възвишенията на остров Сал, помпозно наречени върхове. От високото се вижда заливът, където костенурките снасят яйцата си. Кабо Верде е едно от трите най-сигурни места за оцеляване на дребните костенурчета в света. Освен, че черупчестите са един от знаците на острова, освен природозащитниците, ами и локалните дадености подкрепят процеса. Заливът е ограден с непристъпни скали, а неналичието на питейна вода е обусловило отсъствието не единствено на хищници, ами и на каквито и да било животни. На останалите места лисиците пируват с яйцата на костенурките, а тук съвсем всички се гмурват в океана след излюпването си.
Но да се върнем към приключението, наречено зиплайн. Спускане по въже от високия 103 метра рид над пустинята и част от залива по залез слънце. На пръв взор звучи страховито и рисково, само че когато те овържат със сигурни колани, слагат ти каска и ти се ухилен, полетът над бездната е допиране до свободата. Жалко, че разперването на крилете трае едвам минута. Скоростта зависи от персоналното ви тегло. Ако си по-лек имаш опция по-дълго да се наслаждаваш на пейзажа.
И откакто си се налудувал с взор в залеза, който толкоз покрай Екватора трае едвам десетина минути, можеш да се наградиш с кабовердийски гозби и танци при Мину в „ Каса де просвета “. Самата Мину е институция в туристическото градче Санта Мария. В младостта си е била звезда на локалната танцова музика Фунана, известна съвсем колкото стила Морна. Днес, като съдържателка на заведението, е човекът-оркестър. Цял следобяд готви, а вечер сграбчва микрофона и повече от два часа пее и танцува неуморно съвсем до пристъп. И откакто неумело си се опитвал цяла вечер да повториш сякаш простичките придвижвания на танца, разбираш, че темпото, наложено от Милу, е отвън твоите благоприятни условия. И можеш единствено да яхнеш вълната на музиката.
Снимки: Магдалена Гигова
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ