На курс за правене на хляб и печива в Париж: част 2
Прочетете и първата част на публикацията.
Ден 3
Напоследък ме преследват думите, че зад страха се крие безспорната независимост. От няколко дни го виждам онлайн...
Преди 2 месеца, в случай че някой ми беше споделил, че ще стигна освен до моя град, а че ще бъда и в мястото, за което си мечтаех, щях да му кажа че е вманиачен! Факт е – човек е толкоз огромен, колкото огромни са фантазиите му!
Днес Париж ми се усмихна, полят със светлина и топлота от юнския ден. За тук, това напряко е страховит подарък... Затова и хората са обути от ботуши до сандали, всеки съгласно личното си виждане, само че наложително въоръжени с чадър. И аз се научих на това.
Денят стартира със слънцето и аз си помислих, че курсът за френски кроасани може би ще ме отегчи. Ах, тези предразсъдъци – постоянно желаят да вземат властта. Но любовта към аромата на прясно изпечени печива (подчертавам последното) е по-силна.
Да, одобрявам всевъзможен тип печива и се пробвам да открия моето, за което по този начин жадувам. Засега хлябът води безапелационно, само че кроасаните... Magnifique! Технологията, обяснена с боязън и персонално отношение от началник Erik, ми стана близка и някак си родна. Когато ръцете и сърцето работят дружно, езикът е един за всички, този на пристрастеността към хубавата храна. Силно имам вяра в това, в този момент още повече. Американци, австралийци, канадци и една българка месят крепко и си оказват помощ, изпълнени с удоволствието от научаването на нещо ново и мощно мечтано. Резултатът – вкусни топли кроасани, ролки с крем ванилия и шоколадови пръчици, pan o “chocolate, канелени ролки с кафява захар. Ароматно кафе, чай с мляко и въодушевяващ диалог. Не е елементарно, само че е школа и мога да кажа, че научих нови и доста забавни неща.Факт е – човек е толкоз огромен, колкото огромни са фантазиите му! Вече бях полетяла.... Слънце, Сена, лек бриз и 8 км пешком из града на любовта! Тялото за малко да се съобщи, но душата беше по мощна:) Вървях и очите ми отново и отново в кулата, като малко дете. Реших да прегледам още веднъж градините на Тюйлери. Гледката към Конкорд и Триумфалната арка беше зашеметяваща. Хем е отпускаща, зелена и релаксираща, хем си в центъра на света. Поне там е моя център. Последно бях там през октомври, беше отново топло, само че този прилив на сила липсваше... Днес затворих очи, отпуснах тяло, отворих сетива и стопирах да мисля. Точно там! Където градът жужи, парижани обядват, туристите снимат...
Водата отново ме притегли и от там – хоп на rue New York. За първи път видях ресторант със звезда Мишлен. Видях и посетителите, главно красиви дами излъчващи жанр и класа. Едно пиколо със шапка, като по филмите. И кулата величествено подсещаше за себе си, надничайки над дърветата.
Оттам – rue Montagine. Мислех си по какво си наподобяват кулинарията, модата и музиката? И стигнах до отговора – по пристрастеността! Тази улица е емблематична. Изящна, изпипана във всеки един подробност. Чиста и подредена. Няма доста туристи. Гордо си отстоява славата.
Само няколко минути по-късно се озовавам на avenu Chap de Elisses – претенциозна, претрупана и препълнена от суетност. Но има нещо привлекателно в нея. Още не знам какво тъкмо.
После следва късен обяд на Place du Clishy. Това място несъмнено ме притегля, въпреки да е от по-тъмните зони на Париж.
И отново трен.... Толкова доста хора и всеки носи ориста си. Сутрин са с костюми, забързани, съществени, настоятелен. Следобед са към този момент по-шарени, поели доза адреналин от деня.
Обединяват ги мобилните телефони, слушалките и погледите надолу. Рядкост е да видиш някой, които просто се любува на пътуването. Времето е скъпо, само че от време на време просто да погледаш шарените лица на забързаните подминаващи работи доста зареждащо. Усетих по какъв начин всички там сме едно – хора, деца на Бога! Ден 4
Париж става все по-вълнуващ за мен... В четвъртък, част от моят живот беше в лицето на мой сътрудник, музикант, с който пътувахме дружно насам. И с него двамата превземахме Париж по доста забавен метод. Първото място, което ми се видя положително начало на деня, беше базиликата Секрекьор. Тръгнахме по дребните улички в търсене на магазинчета за музикални принадлежности. И двамата носехме разнообразни мемоари и фантазии. Аз – за моето първо идване на това място, той – за неговата първа китара. Важно конкретизиране е, че всеки от нас познаваше Париж. Той беше живял там към година, аз последните 2 години съм прекарала общо към 5 месеца в града, само че за първи път влязох в църквата. Придобих това чувство, че Бог е на всички места. Усетих по какъв начин всички там сме едно – хора, деца на Бога! Независимо от цветовете, езиците, височината и възрастта, всички там някак си се свързвахме в едно цяло.
Излязохме от църквата и поехме по нов път за мен – към дребните кокетни улички на Монмартър. Няма такава атмосфера, безвремие и обич. Опасно място е това, влюбиш ли се, просто оставаш! Видях го в очите на художниците.
И внезапно, ето го - моето място. Пекарна в топли цветове, като че ли преди малко излязла от фантазиите ми. Ухаеше на прясно изпечени кроасани, ароматно кафе и приветливо подканяше своите гости. Седях на вратата и се усещах като в храм. Не можах да вляза, тъй като имаше заплаха да си остана там:)Всеки път откривам нови парижки потайности. И както става обикновено – каквото не търсиш, това намираш.
Уж едни и същи, само че картините са разнообразни. На едни места, всякога ми се случва нова история. Най-точното изложение на това е независимост. Тук за първи път чувствам по какъв начин се движа с инстинктите си. Не от мястото на страха и предразсъдъците, а с чистия извор на първото чувство за момента.
Айфеловата кула, 16-ти регион на Париж, Марсово поле... Голямо циркулиране в кръг, с цел да осъзнаем едно. Често това, което търсим, е тъкмо пред очите ни!
Край
Ден 3
Напоследък ме преследват думите, че зад страха се крие безспорната независимост. От няколко дни го виждам онлайн...
Преди 2 месеца, в случай че някой ми беше споделил, че ще стигна освен до моя град, а че ще бъда и в мястото, за което си мечтаех, щях да му кажа че е вманиачен! Факт е – човек е толкоз огромен, колкото огромни са фантазиите му!
Днес Париж ми се усмихна, полят със светлина и топлота от юнския ден. За тук, това напряко е страховит подарък... Затова и хората са обути от ботуши до сандали, всеки съгласно личното си виждане, само че наложително въоръжени с чадър. И аз се научих на това.
Денят стартира със слънцето и аз си помислих, че курсът за френски кроасани може би ще ме отегчи. Ах, тези предразсъдъци – постоянно желаят да вземат властта. Но любовта към аромата на прясно изпечени печива (подчертавам последното) е по-силна.
Да, одобрявам всевъзможен тип печива и се пробвам да открия моето, за което по този начин жадувам. Засега хлябът води безапелационно, само че кроасаните... Magnifique! Технологията, обяснена с боязън и персонално отношение от началник Erik, ми стана близка и някак си родна. Когато ръцете и сърцето работят дружно, езикът е един за всички, този на пристрастеността към хубавата храна. Силно имам вяра в това, в този момент още повече. Американци, австралийци, канадци и една българка месят крепко и си оказват помощ, изпълнени с удоволствието от научаването на нещо ново и мощно мечтано. Резултатът – вкусни топли кроасани, ролки с крем ванилия и шоколадови пръчици, pan o “chocolate, канелени ролки с кафява захар. Ароматно кафе, чай с мляко и въодушевяващ диалог. Не е елементарно, само че е школа и мога да кажа, че научих нови и доста забавни неща.Факт е – човек е толкоз огромен, колкото огромни са фантазиите му! Вече бях полетяла.... Слънце, Сена, лек бриз и 8 км пешком из града на любовта! Тялото за малко да се съобщи, но душата беше по мощна:) Вървях и очите ми отново и отново в кулата, като малко дете. Реших да прегледам още веднъж градините на Тюйлери. Гледката към Конкорд и Триумфалната арка беше зашеметяваща. Хем е отпускаща, зелена и релаксираща, хем си в центъра на света. Поне там е моя център. Последно бях там през октомври, беше отново топло, само че този прилив на сила липсваше... Днес затворих очи, отпуснах тяло, отворих сетива и стопирах да мисля. Точно там! Където градът жужи, парижани обядват, туристите снимат...
Водата отново ме притегли и от там – хоп на rue New York. За първи път видях ресторант със звезда Мишлен. Видях и посетителите, главно красиви дами излъчващи жанр и класа. Едно пиколо със шапка, като по филмите. И кулата величествено подсещаше за себе си, надничайки над дърветата.
Оттам – rue Montagine. Мислех си по какво си наподобяват кулинарията, модата и музиката? И стигнах до отговора – по пристрастеността! Тази улица е емблематична. Изящна, изпипана във всеки един подробност. Чиста и подредена. Няма доста туристи. Гордо си отстоява славата.
Само няколко минути по-късно се озовавам на avenu Chap de Elisses – претенциозна, претрупана и препълнена от суетност. Но има нещо привлекателно в нея. Още не знам какво тъкмо.
После следва късен обяд на Place du Clishy. Това място несъмнено ме притегля, въпреки да е от по-тъмните зони на Париж.
И отново трен.... Толкова доста хора и всеки носи ориста си. Сутрин са с костюми, забързани, съществени, настоятелен. Следобед са към този момент по-шарени, поели доза адреналин от деня.
Обединяват ги мобилните телефони, слушалките и погледите надолу. Рядкост е да видиш някой, които просто се любува на пътуването. Времето е скъпо, само че от време на време просто да погледаш шарените лица на забързаните подминаващи работи доста зареждащо. Усетих по какъв начин всички там сме едно – хора, деца на Бога! Ден 4
Париж става все по-вълнуващ за мен... В четвъртък, част от моят живот беше в лицето на мой сътрудник, музикант, с който пътувахме дружно насам. И с него двамата превземахме Париж по доста забавен метод. Първото място, което ми се видя положително начало на деня, беше базиликата Секрекьор. Тръгнахме по дребните улички в търсене на магазинчета за музикални принадлежности. И двамата носехме разнообразни мемоари и фантазии. Аз – за моето първо идване на това място, той – за неговата първа китара. Важно конкретизиране е, че всеки от нас познаваше Париж. Той беше живял там към година, аз последните 2 години съм прекарала общо към 5 месеца в града, само че за първи път влязох в църквата. Придобих това чувство, че Бог е на всички места. Усетих по какъв начин всички там сме едно – хора, деца на Бога! Независимо от цветовете, езиците, височината и възрастта, всички там някак си се свързвахме в едно цяло.
Излязохме от църквата и поехме по нов път за мен – към дребните кокетни улички на Монмартър. Няма такава атмосфера, безвремие и обич. Опасно място е това, влюбиш ли се, просто оставаш! Видях го в очите на художниците.
И внезапно, ето го - моето място. Пекарна в топли цветове, като че ли преди малко излязла от фантазиите ми. Ухаеше на прясно изпечени кроасани, ароматно кафе и приветливо подканяше своите гости. Седях на вратата и се усещах като в храм. Не можах да вляза, тъй като имаше заплаха да си остана там:)Всеки път откривам нови парижки потайности. И както става обикновено – каквото не търсиш, това намираш.
Уж едни и същи, само че картините са разнообразни. На едни места, всякога ми се случва нова история. Най-точното изложение на това е независимост. Тук за първи път чувствам по какъв начин се движа с инстинктите си. Не от мястото на страха и предразсъдъците, а с чистия извор на първото чувство за момента.
Айфеловата кула, 16-ти регион на Париж, Марсово поле... Голямо циркулиране в кръг, с цел да осъзнаем едно. Често това, което търсим, е тъкмо пред очите ни!
Край
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ