Пробудих се днес от здрав сън с радостни проклятия на

Пробудих се през днешния ден от здрав сън с радостни проклятия на уста, с глупости на езика, повтаряйки като молитва „ Fay ce que vouldras!... Fay ce que vouldras! ” - Прави каквото искаш, само че дано то да основава наслада. Прави каквото искаш, само че дано то да носи възторг. Докато дублирам тези думи, главата ми е изпълнена с хиляди неща: с облици, радостни, ужасни, вбесяващи, вълкът, козелът, паякът, ракът, сифилис с разперени крила и вратата на матката постоянно незаключена, постоянно отворена, подготвена като гроб. Похот, злодеяния, святост: животът е несполуките на тези, които боготворя, останалите след тях недоизказани думи, положителното, което влачеха след себе си, и породените от тях зло, противоречие, тъга, злоба, спорове. Но на първо място, екстазът!

Някои мемоари за моите тогавашни идоли ме трогват до сълзи: разривите, бъркотиите, насилието и най-много омразата, която породиха. Просто изпадам във екстаз, когато мисля за техните уродства, за определените от тях безобразни стилове, за претенциозните им скучни произведения, за объркването и хаоса, в които затъваха, за изкуствено основаните от тях трудности. Всички затънаха в личните си лайна. Тези хора безпределно доста усложняваха всичко. Толкова правилно е това, че съвсем съм изкушен да заявя: „ Покажи ми някой, който усложнява нещата, и аз ще ти покажа един популярен човек! ” Онова, което за тях е „ затруднение ”, за мен е своя територия: то е признакът на битката, самата битка, в която влизаме с всички свои фибри, самата аура и атмосфера към бунтарския дух. А когато ми посочите човек, който се показва безукорно, няма да кажа, че той не е популярен, а единствено, че не ме притегля... Ще доловя отсъствието на качествата, водещи до преситеност. Когато виждам, че поставената абсолютно от създателя цел е да отхвърли съществуващите полезности, да трансформира хаоса към себе си в собствен личен порядък, да посее разногласия и безредици, тъй че чрез прочувственото избавление мъртвите да бъдат върнати към живота, тогава на драго сърце отивам при великите и несъвършени хора и тяхното комплициране ми дава сили, тяхното пелтечене е божествена музика за ушите ми. В красиво изпоцапаните страници, последващи спиранията, аз виждам изтриването на незначителните паники, изличаването на мръсните отпечатъци от стъпките на страхливците, лъжците, крадците, вандалите, клеветниците. За мен набъбналите мускули на лирическите им гърла съставляват въплъщение на изумителните старания, които би трябвало да положат, с цел да извърнат хода на колелото, с цел да тръгнат оттова, където другите са спрели. Виждам, че зад ежедневните неприятности и паники, зад лъскавата долна завист на посредствените и мързеливите остава признакът на изтощителната мощ на живота и че оня, който сътвори ред, оня, който посее разногласия и ерес, тъй като му е вдъхната воля, подобен човек би трябвало още веднъж и още веднъж да отива на кладата, на бесилката. Виждам, че зад благородните му жестове е скрита цялата безсмислица на всичко това – че той е освен възвишен, само че и комичен.

Когато мисля за Ставрогин да вземем за пример, в съзнанието ми изниква визията за едно застанало на височината божествено страшилище, което хвърля към нас раздраните си вътрешности. В „ Бесове ” земята трепери: това не е злополука, сполетяла въображаемата персона, а прелом, в който огромна част от човечеството е заровена, унищожена вечно. Ставрогин е Достоевски, а Достоевски е сборът от всички несъгласия, които или сковават индивида, или го възвисяват. За него няма под земята свят, в който да не може да влезе, няма високи висини, където да не може да се въздигне. Той е бил на всички места – от пъкъла до звездите. Жалко е, че в никакъв случай повече няма да имаме опцията да забележим човек, подложен в самия център на загадката, който със своите пламъци да осветява за нас дълбокия и необхватен мрак.

Днес аз съм наясно със своя генезис. Не е нужно да върша информации с хороскопа или с родословното си дърво. Нямам визия какво е написано на звездите или в кръвта ми. Знам, че произлизам от митологични създатели на расата. Човекът, който надига към устни свещената бутилка, нарушителят, който коленичи на пазара, наивникът, който открива, че всички трупове вонят, безумецът, който подскача с мълнии в ръцете, монахът, който запрята полите на расото, с цел да препикае света, фанатикът, който претърсва библиотеки, с цел да открие Словото – всички те са размесени в мен, всички те въплъщават моето комплициране, моя възторг. Ако съм безсърдечен, то е, тъй като да бъдеш човек, наподобява нещо нищожно, обратно, тъпо, лимитирано от възприятията, възпирано от морал и правила на държание, дефинирано от „ изми ” и баналности. Изливам в гърлото си сока на гроздето и той ми носи мъдрост, само че моята мъдрост не е родена от гроздето, моето замайване въобще не е провокирано от виното...

Искам да обходя тези високи безводни планински вериги, където човек умира от жадност и мраз, тази „ непреходна ” история, този абсолют от време и пространство, където не съществуват ни звяр, ни растителност, ни гад, където човек полудява от самотност и езикът е единствено думи, където всичко е разкачено, прекратено, изключено, несвързано с времето. Искам свят от мъже и дами, от безмълвни дървета (защо така и така в нашия свят, какъвто е, прекомерно доста се говори), от реки, които ще ме водят на разнообразни места, не реки-легенди, а реки, които ще ме свързват с други мъже и дами, с архитектура, вяра, растения, животни – реки с лодки в тях, реки, в които се давят хора, потъват не в легенди, митове, книги и/или в праха на предишното, а във времето, пространството и историята. Искам реки, които основават океани с измеренията на Шекспир и Данте, реки, които не пресъхват в празнотата на предишното. Океани, да! Нека да имаме повече океани, които заличават предишното, океани, създаващи нови геологически формирания, нови топографски вероятности и странни ужасяващи континенти, океани, по едно и също време унищожителни и съхраняващи, океани, в които можем да продължим да плаваме, да се насочваме към нови открития, към нови хоризонти. Нека имаме повече океани, повече катаклизми, повече войни, повече заличаване. Нека имаме един свят от мъже и дами с динамомашини сред краката си, свят на естествено озлобление, пристрастеност, деяние, драма, фантазии и полуда, свят, който основава възторг, а не сухи пръдни. Вярвам, че през днешния ден повече от всеки път книгата би трябвало да бъде търсена, дори в нея да има единствено една-единствена велика страница: би трябвало да търсям фрагменти, отломъци, нокти, каквото и да е, стига то да съдържа руда, всяко нещо, което е способно да възроди тялото и душата.

Може да сме обречени, да няма вяра за нас, за който и да е от нас, само че в случай че е по този начин, дано тогава да нададем един финален агонизиращ, кръвосмразяващ плач, провокационен вик, военен зов! Стига към този момент ридания! Стига към този момент елегии и траурни песни. Стига към този момент биографии и истории, библиотеки и музеи! Нека мъртвите да ядат мъртвите. А ние, живите, хайде да заподскачаме по ръба на кратера в финален прощален танц. Но да бъде танц!

*„ Прави каквото искаш!... Прави каквото искаш! (стфр.) - лозунг на Телемското абатство в „ Гаргантюа “ на Рабле. - Бел. прев.

Из: „ Тропик на рака “, Хенри Милър, превод Красимир Желязков изд. Фама
Снимка: Хенри Милър (1891-1980),