“Неми български свидетели” отвъд Калотина и Връшка чука
При кан Крум Белград влиза в рамките на България
Още от учебниците по история помним, че земите на средновековна България са се простирали надалеч на запад от днешните ни прекомерно скромни държавни граници. Не единствено Македония, само че и източната половина на модерна Сърбия е изконно обвързвана с нашето минало, просвета, народ. Срем (дн. Сремска Митровица), Белград, Браничево (дн. Костолац), Ниш, Свърлиг, Лесковац, Враня и други градове са в рамките на средновековна България. Същото се отнася и за Косово, през днешния ден независима страна с преобладаващо албанско население. Срем е последната цитадела, превзета от Василий ІІ Българоубиец през 1018 година, а въстанието на Петър Делян през 1040 година избухва в Белградската област.
Кръстоносците през ХІ-ХІІ век са стъпвали на българска земя при „ Алба Булгарика “ (Белград), след което продължавали пътя си през „ Силва магна булгарика “ („ Голямата българска гора “), достигаща до Ниш и София. По време на Второто българско царство Белград и Браничево са „ ябълка на раздора “ сред България и Унгария. След всяко завземане на двете области унгарските владетели прибавят към своята титулатура и „ крал на България “. Ниш и Пирот са в рамките на България даже и във времето на цар Стефан Душан (1331-1355), когато Сърбия реализира най-голямото си териториално уголемение. Въпреки опитите на нашите съседи да „ приобщят “ Поморавието към средновековната сръбска история, от ІХ век до 1878 година неговият български темперамент е отразен във византийски, западноевропейски, османотурски и даже сръбски документи, летописи и пътеписи. Примерите са доста, включително и в епохата на Възраждането, църковната битка и националноосвободително придвижване на нашия народ през ХІХ век.
Има ли ги през днешния ден, както споделяха старите писатели, тези „ неми очевидци “ на българското минало оттатък от днешната граница? Историците и археолозите в западната ни съседка, да не приказваме за държавната агитация, не обичат тази тематика. Хората, които през днешния ден живеят по тези земи, и то цели генерации, са лишени от знанието за своите корени. Въпросът обаче е дали самите ние помним това завещание? Паметта не е оръжие на някакъв неуместен в днешни дни реваншизъм, а познание, достолепие и самоуважение. Става дума за десетки църкви и манастири в Поморавието и по на запад, за руините на остарели замъци, за хиляди артефакти, които се пазят в музеите по тези места.
В продължение на епохи един от водещите центрове в северозападните земи на средновековна България е Белград. При кан Крум градът влиза в рамките на България, а построяването на средновековната му цитадела е дело на Омуртаг. През 886 година Светите Климент, Наум и Ангеларий, най-изтъкнатите възпитаници на Първоучителите Кирил и Методий, идват от Великоморавия в Белград. Тук са посрещнати от шефа (таркан) Радислав, който ги изпраща в Плиска при „ светия цар “ Борис-Михаил. Още през Средните епохи името на днешната сръбска столица влиза в гръцки, латински и останалите европейски езици в българската си форма „ Белград “, а не в по-късната й сръбска версия „ Београд “. По времето на цар Калоян, а евентуално и по-късно градът е ръководен от болярина Белота, а в църковен проект локалният свещеник е зависещ на Търновската патриаршия. За финален път българска власт в Белград е записана през 1329 година при цар Михаил III Шишман. В края на ХІV век Белград е отстъпен на Сърбия от Унгарското кралство, само че по-късно още веднъж е маджарски, несъмнено с преобладаващо българско население. Едва през XVI век в града навлиза и стартира да господства сръбският детайл. И въпреки всичко, население с български корени и език в региона има даже и при започване на ХХ век Днес, когато туристи посещават белградската цитадела „ Кале Мегдан ”, получават изобилна информация за римската, византийската, османската, сръбската ера. И нито дума за българския интервал – за повече от пет века от историята на града!
През вековете българските управляващи построяват редица замъци в планините и поречията на Дунав, Южна (преди 1878 година Българска) Морава, Тимок, Нишава… И през днешния ден могат да се видят руините на средновековните твърдини Свърлиг, Соколец (при дн. Соко баня), Ждрело (при Петровац на р. Млава), Сталак (близо до Крушовац), Враня. Да напомним известното Свърлижко евангелие, в което е записано името на цар Ивайло/Иваил, а Ждрело е „ столицата “ на локалните български боляри Дърман и Куделин в края на XIII век.
Крепостите на Ниш и Пирот получават днешния си тип през османската ера, само че имат и своите по-стари български културни пластове. Днес в България не знаем задоволително и за нашите средновековни църкви и манастири в днешна Сърбия. Впрочем, това важи и за храмовете, изграждани от локалните българи през Възраждането, за които ще разкажем някой различен път. Най-старата българска черква е в град Прокупле и е издигната най-вероятно във времето на цар Петър (927-969). В тази базилика, напомняща храмовете в Плиска и Велики Преслав, се пазят мощите на св. Прокопий, откъдето идва името на града. В дребната черква „ Св. Богородица “ в село Долна Каменица при Княжевац (българското му име е Гургусовец) са съхранени ктиторските портрети на локална болярска фамилия. В ктиторсия надпис се чете името на видинския диктатор Михаил (син на цар Михаил Шишман). Тази другояче дребна черква е с две импозантни кули в готически жанр – забавен образец за навлизането на западно въздействие в средновековната ни архитектура.
Недалече от Пирот, до село Станичене, паралелно до самия път от София за Ниш и Белград, е непокътната друга забавна черква. В надписа за основаването й през 1331-1332 година четем името на видния болярин Константин, на „ господин Белаур “ (владетел на Видин) и на висшият държател „ цар Йоан Асен “! Така като потомък на Асеневци постоянно се е подписвал цар Иван Александър. Сръбските археолози откриват остатъци от златоткани одежди с монограм на Иван Александър. Всичко демонстрира, че Константин и фамилията му са близки родственици на българската царска династия. Интерес будят и старинните църкви край Орляне и Горни Матеевац, Нишко, оповестени несъмнено за „ византийски “. Манастирът на св. Прохор Пшински е основан през втората половина на ХІ век от този изтъкнат почитател на св. Иван Рилски.
Погановският манастир „ Св. Йоан Богослов “ е построен от Константин Драгаш, държател на Велбъжд/Кюстендил и Северна Македония в края на ХІV век. Известен е така наречен Погановски поменик на български царе и царици, изписан върху икона, през днешния ден в криптата на патриаршеския храм „ Св. Александър Невски “ в София. Недалече от Погановския, още веднъж в Западните околности, е Суковският манастир. Манастирът „ Суводол “ („ Суходол “) е в региона на Зайчар, а „ Св. Петка “ при Парачин и други обители са били в земите на Видинското царство. Манастирът „ Вратна “ на река Тимок и Буковският манастир са основани в средата на XIV век от св. Никодим Тисмански, македонски българин от Прилеп, построил по-късно забележителни обители във Влахия в края на ХІV век. Много значим за нашата история е Темският манастир „ Св. Георги “ при село Темско, покрай Пирот. Тази обител е обвързвана с едноименната цитадела и с „ господаря на България “ Фружин, водил не една борба с османските завоеватели. През 1764 година тогавашният свещеник Кирил сформира своя Темски ръкопис на „ язик болгарский… “ за изгода на българите от Пиротския край.
Средновековно българско завещание срещаме на още доста места на запад от Калотина и прохода Връшка чука. Сред най-ранните монументи на българската писменост, кирилицата, е така наречен Темнички надпис от края на Х – началото на ХІ век. Днес се съхранява в Народния музей в Белград. В манастира Раваница, недалече от град Чуприя, е гробът на фамозния исихаст св. Ромил Видински, умрял тук към 1385 година В манастира на сръбската патриаршия при град Печ (днес в страната Косово) е саркофагът на различен българин – патриарх Ефрем, родом „ … от Търновската страна… “, нравствен глава на Сърбия през 1375-1380 и 1389-1392 година В манастира Банска е заровена кралица Теодора, щерка на цар Смилец (1292-1298) и майка на най-могъщия сръбски държател Стефан Душан.
Настоящето и общото европейско бъдеще на България и Сърбия изискват почтена преоценка на предишното. Проучването и популяризирането на българското завещание няма по какъв начин да навреди на днешната сръбска страна и народ, в противен случай – единствено ще способства за разкриването и осмислянето на корените и многовековно развиване на сръбската просвета, на старите и дълбоки връзки с България и българите.
Още от учебниците по история помним, че земите на средновековна България са се простирали надалеч на запад от днешните ни прекомерно скромни държавни граници. Не единствено Македония, само че и източната половина на модерна Сърбия е изконно обвързвана с нашето минало, просвета, народ. Срем (дн. Сремска Митровица), Белград, Браничево (дн. Костолац), Ниш, Свърлиг, Лесковац, Враня и други градове са в рамките на средновековна България. Същото се отнася и за Косово, през днешния ден независима страна с преобладаващо албанско население. Срем е последната цитадела, превзета от Василий ІІ Българоубиец през 1018 година, а въстанието на Петър Делян през 1040 година избухва в Белградската област.
Кръстоносците през ХІ-ХІІ век са стъпвали на българска земя при „ Алба Булгарика “ (Белград), след което продължавали пътя си през „ Силва магна булгарика “ („ Голямата българска гора “), достигаща до Ниш и София. По време на Второто българско царство Белград и Браничево са „ ябълка на раздора “ сред България и Унгария. След всяко завземане на двете области унгарските владетели прибавят към своята титулатура и „ крал на България “. Ниш и Пирот са в рамките на България даже и във времето на цар Стефан Душан (1331-1355), когато Сърбия реализира най-голямото си териториално уголемение. Въпреки опитите на нашите съседи да „ приобщят “ Поморавието към средновековната сръбска история, от ІХ век до 1878 година неговият български темперамент е отразен във византийски, западноевропейски, османотурски и даже сръбски документи, летописи и пътеписи. Примерите са доста, включително и в епохата на Възраждането, църковната битка и националноосвободително придвижване на нашия народ през ХІХ век.
Има ли ги през днешния ден, както споделяха старите писатели, тези „ неми очевидци “ на българското минало оттатък от днешната граница? Историците и археолозите в западната ни съседка, да не приказваме за държавната агитация, не обичат тази тематика. Хората, които през днешния ден живеят по тези земи, и то цели генерации, са лишени от знанието за своите корени. Въпросът обаче е дали самите ние помним това завещание? Паметта не е оръжие на някакъв неуместен в днешни дни реваншизъм, а познание, достолепие и самоуважение. Става дума за десетки църкви и манастири в Поморавието и по на запад, за руините на остарели замъци, за хиляди артефакти, които се пазят в музеите по тези места.
В продължение на епохи един от водещите центрове в северозападните земи на средновековна България е Белград. При кан Крум градът влиза в рамките на България, а построяването на средновековната му цитадела е дело на Омуртаг. През 886 година Светите Климент, Наум и Ангеларий, най-изтъкнатите възпитаници на Първоучителите Кирил и Методий, идват от Великоморавия в Белград. Тук са посрещнати от шефа (таркан) Радислав, който ги изпраща в Плиска при „ светия цар “ Борис-Михаил. Още през Средните епохи името на днешната сръбска столица влиза в гръцки, латински и останалите европейски езици в българската си форма „ Белград “, а не в по-късната й сръбска версия „ Београд “. По времето на цар Калоян, а евентуално и по-късно градът е ръководен от болярина Белота, а в църковен проект локалният свещеник е зависещ на Търновската патриаршия. За финален път българска власт в Белград е записана през 1329 година при цар Михаил III Шишман. В края на ХІV век Белград е отстъпен на Сърбия от Унгарското кралство, само че по-късно още веднъж е маджарски, несъмнено с преобладаващо българско население. Едва през XVI век в града навлиза и стартира да господства сръбският детайл. И въпреки всичко, население с български корени и език в региона има даже и при започване на ХХ век Днес, когато туристи посещават белградската цитадела „ Кале Мегдан ”, получават изобилна информация за римската, византийската, османската, сръбската ера. И нито дума за българския интервал – за повече от пет века от историята на града!
През вековете българските управляващи построяват редица замъци в планините и поречията на Дунав, Южна (преди 1878 година Българска) Морава, Тимок, Нишава… И през днешния ден могат да се видят руините на средновековните твърдини Свърлиг, Соколец (при дн. Соко баня), Ждрело (при Петровац на р. Млава), Сталак (близо до Крушовац), Враня. Да напомним известното Свърлижко евангелие, в което е записано името на цар Ивайло/Иваил, а Ждрело е „ столицата “ на локалните български боляри Дърман и Куделин в края на XIII век.
Крепостите на Ниш и Пирот получават днешния си тип през османската ера, само че имат и своите по-стари български културни пластове. Днес в България не знаем задоволително и за нашите средновековни църкви и манастири в днешна Сърбия. Впрочем, това важи и за храмовете, изграждани от локалните българи през Възраждането, за които ще разкажем някой различен път. Най-старата българска черква е в град Прокупле и е издигната най-вероятно във времето на цар Петър (927-969). В тази базилика, напомняща храмовете в Плиска и Велики Преслав, се пазят мощите на св. Прокопий, откъдето идва името на града. В дребната черква „ Св. Богородица “ в село Долна Каменица при Княжевац (българското му име е Гургусовец) са съхранени ктиторските портрети на локална болярска фамилия. В ктиторсия надпис се чете името на видинския диктатор Михаил (син на цар Михаил Шишман). Тази другояче дребна черква е с две импозантни кули в готически жанр – забавен образец за навлизането на западно въздействие в средновековната ни архитектура.
Недалече от Пирот, до село Станичене, паралелно до самия път от София за Ниш и Белград, е непокътната друга забавна черква. В надписа за основаването й през 1331-1332 година четем името на видния болярин Константин, на „ господин Белаур “ (владетел на Видин) и на висшият държател „ цар Йоан Асен “! Така като потомък на Асеневци постоянно се е подписвал цар Иван Александър. Сръбските археолози откриват остатъци от златоткани одежди с монограм на Иван Александър. Всичко демонстрира, че Константин и фамилията му са близки родственици на българската царска династия. Интерес будят и старинните църкви край Орляне и Горни Матеевац, Нишко, оповестени несъмнено за „ византийски “. Манастирът на св. Прохор Пшински е основан през втората половина на ХІ век от този изтъкнат почитател на св. Иван Рилски.
Погановският манастир „ Св. Йоан Богослов “ е построен от Константин Драгаш, държател на Велбъжд/Кюстендил и Северна Македония в края на ХІV век. Известен е така наречен Погановски поменик на български царе и царици, изписан върху икона, през днешния ден в криптата на патриаршеския храм „ Св. Александър Невски “ в София. Недалече от Погановския, още веднъж в Западните околности, е Суковският манастир. Манастирът „ Суводол “ („ Суходол “) е в региона на Зайчар, а „ Св. Петка “ при Парачин и други обители са били в земите на Видинското царство. Манастирът „ Вратна “ на река Тимок и Буковският манастир са основани в средата на XIV век от св. Никодим Тисмански, македонски българин от Прилеп, построил по-късно забележителни обители във Влахия в края на ХІV век. Много значим за нашата история е Темският манастир „ Св. Георги “ при село Темско, покрай Пирот. Тази обител е обвързвана с едноименната цитадела и с „ господаря на България “ Фружин, водил не една борба с османските завоеватели. През 1764 година тогавашният свещеник Кирил сформира своя Темски ръкопис на „ язик болгарский… “ за изгода на българите от Пиротския край.
Средновековно българско завещание срещаме на още доста места на запад от Калотина и прохода Връшка чука. Сред най-ранните монументи на българската писменост, кирилицата, е така наречен Темнички надпис от края на Х – началото на ХІ век. Днес се съхранява в Народния музей в Белград. В манастира Раваница, недалече от град Чуприя, е гробът на фамозния исихаст св. Ромил Видински, умрял тук към 1385 година В манастира на сръбската патриаршия при град Печ (днес в страната Косово) е саркофагът на различен българин – патриарх Ефрем, родом „ … от Търновската страна… “, нравствен глава на Сърбия през 1375-1380 и 1389-1392 година В манастира Банска е заровена кралица Теодора, щерка на цар Смилец (1292-1298) и майка на най-могъщия сръбски държател Стефан Душан.
Настоящето и общото европейско бъдеще на България и Сърбия изискват почтена преоценка на предишното. Проучването и популяризирането на българското завещание няма по какъв начин да навреди на днешната сръбска страна и народ, в противен случай – единствено ще способства за разкриването и осмислянето на корените и многовековно развиване на сръбската просвета, на старите и дълбоки връзки с България и българите.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ