През прозореца се виждаха дългите следи от сълзите на здрача

„ През прозореца се виждаха дългите следи от сълзите на здрача по черните бузи на облаците “ („ Червената трева “, Борис Виан). В черно и бяло наподобява работата на Александър Пенджуров - Джумането , който също чете и препрочита Виан, само че е цялостен с цветове – от ъндърграунд предишното му, от слънчевото му настояще и от вярата за още по-ярко бъдеще. Сашо и семплия му предпазлив фотоапарат помогнаха на да изучи обществената снимка от първа ръка и първо тракване .

Сашо е фотограф от към 12 години , само че не обича да се назовава по този начин. Предпочита думата „ снимач “ . Прави страхотни черно-бели фотографии и улавя хората и техните дребни или огромни моменти . Джумането работи над собствен огромен план – Център за обществена и документална снимка на Балканите . Ще го подхване с фотографско проучване на етническите и религиозни малцинства у нас. От април до декември ще се посвети на помаците. Надява се в края на годината да издаде и фотокнига, с цел да забележим и ние това, което очите му са съзрели.

С Александър Пенджуров направихме образно проучване на София , обичана и на Сашо за чести тегели, като избрахме за начало на общото си фото- и радиопътешествие пространството зад църквата „ Свети Седмочисленици “, на ъгъла на улиците „ Цар Иван Шишман “ и „ Генерал Паренсов “. Ще хванем по „ Шишман “, посред хора, здания и коли.




Сашо споделя, че снимането по улиците му „ лепне от раз “ . Не го назовава улична снимка, а документална. Иначе доста обича да снима и тъкмо избрани групи. „ Български ъндърграунд от 1988-а до 1995-96 година Има подем на групичките, посъбраха се. Например „ Абсолютно Начинаещи “ записаха албум, много концертират. Мога да кажа, че 80% от концертите им в последните 10 години съм ги снимал. Къде добре, къде не, само че въпросът е, че са снимани. Обичам да фотографирам ъндърграунд и непопулярни български групи. Имам си местоположения за снимане – „ Маймунарника “,  Maze на ул. „ Христо Белчев “ . Там ми беше много огромна школа за това да снимаш при по-кофти условия, хора един върху различен, само че тъй като там има групи, по-фрагментирани чисто музикално, е много окей да участвам, да фотографирам, да обявявам, когато е допустимо. “



Най-сантименталното пространство за Сашо от предишното е „ Строежа “ в „ Студентски град “ . Признава, че е прекарал най-малко петилетка, твърдо всеки четвъртък и петък след работа. „ От рано до рано “ , добавя Джумането. Сантиментални за него са и някои минали концерти в зала „ Христо Ботев “, които към този момент не се случват. „ Христо Ботев “ е видяла едни от най-яките концерти тук с най-гадния тон. Примерно Ministry през 2008 година – до момента в който не отидох пред сцената, нищо не се чуваше. Първият концерт на Тангра Мега Рок с Toy  Dolls , вторият на Laibach – именити банди с неповторимо гнусен тон. “



Освен музикални другари, съидейници и кумири Джумането има и фотографски такива: „ Като стартираме от всички фотографи на Magnum  Photos , много сериозна школа за улично снимане , с концепция за друга снимка, която споделя истории. Има един съветски фотограф – Юрий Абрамочкин . При него е много забавно, че е бил по времето на Съюз на съветските социалистически републики, има купища чисто партийни фрагменти с архивна стойност, само че в свое изявление споделя, че когато е заставал на партийно събиране или на мероприятие на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз, е дебнел да снима малко след протокола . Затова неговите фрагменти са забавни, тъй като можем да си представим какво се случва, когато всички са почтително застанали и има 10 фотографи, които снимат. Точно издебнатият миг „ малко след “ или „ малко преди “ е много по-различен. Иначе, в случай че желаеме да сме съвременни, мога да кажа един вагон хипстъри японци, които снимат забавно, само че е значимо да се учиш от хора, които в последна сметка могат да ти оказват помощ . “



Джумането харесва работата и на доста български фотографи. „ Имах достойнството да работя в един колцентър с Митко Варийски , който направи много хубава сесия на битака. Подръчна ме да фотографирам по-сериозно, тъй като имах апаратче, известно като турбосапунерка . Имаше мода на апарати с огромен zoom, с ръчни настройки, което разрешава творчество, и на 23-24 години разбрал-неразбрал си взех един подобен. Та, той ми сподели много неща първоначално . Чисто образно много ми импонира какви неща снима и какво прави. Милан Христев , пловдивски фотограф с дългогодишна процедура. При него е цялостен, но цялостен кеф да гледаш : селски кръчми, останали стотина-двеста индивида в село и стоят в кръчмата до кюмбето, много хубаво наподобява. Ивелина Берова също по този начин. Доста са “.

Понякога снимайки, на Сашо му се случва да го помолят да не го прави, само че той има вяра, че навръх улицата не е папарак, а снима живота . „ Улицата е история “ , уверен е Джумането. Освен това постоянно гледа да е предпазлив. Склонен е да чака дълго за положителния кадър – и на улицата, и към сцената. „ Важна е експресията “ , заключава той.



А какво вършат известните хора с фрагмента му, в случай че инцидентно попаднат в него? Става ли фотографията по-хубава или по-нежелана? „ Става по-различна “ , дава отговор сбито Сашо и си спомня случай, при който, по време на митинги, край Народния спектакъл на напред във времето пред обектива му изплува Николай Колев - Босия . И въпреки всичко Джумането държи не на известните, а на хората с истории. Държи и на образните приказки, които те описват на улицата.

„ При графитите и надписите, тъй като не всички са с художествена стойност, има много забавни попадения, граничещи със сюрреализъм. Пример: малко по-нагоре на ул. „ Граф Игнатиев “ с маркер е нарисувана Чебурашка и до нея Гео Милев . На остаряла софийска фасада, против телената ограда, много забавно е. “ Такива изображения приказват непосредствено на въображението на Джумането. Казват му да гледа стените по-често .

Близо до „ Граф Игнатиев “, ул. „ Цар Иван Шишман “, по която се движим, също е измежду най-любимите за фотоси на Джумането. Прави ѝ постоянни тегели за по час от много време – било, с цел да пие по кафе, да пуши и да се разхожда, било, с цел да снима. Спомня си с наслада клуб „ 703 “ , където имало чай с ром или без ром, прекрасен джаз и черно-бели фотоси по стените.



По дребните улички като „ Шишман “ хората все бързат, бутат се , забелязал е Джумането, който издебва историите им, забележими за набитото му око, макар скоростта им към задания, срещи и какво ли още не.



Докато се разхождаме из центъра на София, стигаме до градинката „ Кристал “ . „ Един град, доста митове “ , гласи надпис покрай нас. Какво има допълнително по улиците на София – митове или клишета? И двете, отвръща Джумането. Легендата за него е „ Кравай “ – и поради хората, и поради музиката. Клишетата са днешните хипстъри с тяхната псевдоинтелектуалност.

Почти именит статус в съзнанието му има и кварталът край Софийската минерална баня . Първата част на София, която обиква. „ Има собствен дух “, освен това доста преди модерните в този момент фестивали, които се случват по улиците там, разяснява Александър.



Бродим из квартала, с цел да запечатаме на фотография духа му, само че съумяваме да осезаем и от духа на Сашо, който се дефинира с изключение на като меломан с ясно дефиниран усет и като „ интензивно снимащ и умерено четящ човек “ . Обича Буковски, Виан и братята Стругацки. Има си обичани творби, помни съответни стихове и абзаци наизуст.

Със относително бърза крачка и стих на уста стигаме от документалната към обществената снимка: „ част от документалната, която споделя обществена история, която се пробва да хване тъкмо избран миг от обществото, разнообразни типове маргинални групи “ . Дори urbex фотографията е обществена, тъй като фотосите на изоставени, забравени, от време на време окаяни здания и пространства описват чисто обществени истории, изяснява Сашо. Иска му се да може да види повече такива сюжети, събрани на едно място, а не като обособени планове. Затова си мечтае за Център за обществена и документална снимка на Балканите.



Началото му ще сложи с фотографско проучване на помаците. Тръгва за фотоси на терен от април до декември. „ Първо, приключил съм история без да съм бил добър в това и етнологията ми беше извънредно забавна, само че беше извънредно малко . Второ, родният ми Костенец е много покрай Чепинското дефиле. Летата съм си ги прекарвал на язовир Белмекен много години. Било ми е забавно да ги следя през годините – хора, стада, продавачи. Трето, доколкото знам, такова нещо не е правено досега . Чисто като фотографски план. Има снимани сватби, села, само че като план, който може да показа всекидневието им – от пиенето на кафе до кърската работа, сватбите, съборите, които вършат, празниците, не е правено. Има нещо много забавно при селата с плътно мюсюлманско и християнско население: едните честват празниците на другите и противоположното и тъкмо това желая да фотографирам от първо лице и за повечко време. “

И преди, и в този момент Джумането дефинира хората, за които приказва, с една дума: „ положителни “ . Това не се трансформира с времето.



Още нещо остава устойчиво в съзнанието на Сашо от този край и това е теснолинейката , която – по думите му – има личен живот, изключително изящен за фотоси . „ Единствената, останала в България. Едно момче от Якоруда – Кристиан Ваклинов , направи влакът да е това, което е сега – като разписание, като брой на вагоните, другояче щеше да си отиде. Единственото нещо, което не ми харесва, е, че на теснолинейката гледат като на атракция . „ Дай, ще отидем единствено до Велинград, тъй като не ни се чака “. Лично за мене най-интересната част е след Велинград . Качваш се до Аврамово, най-високата гара на Балканския полуостров, на 1268 метра. Точно там има едни гарички, незабавно след Велинград, порутени, дето хората слизат от планината и е забавно да се види това. “



Въпреки красивата природа там, Джумането не хваща пътя и гората, с цел да избяга от хората, както вършат мнозина, постоянно бродещи по градските улици. Напротив: „ Природата е метод на живот. Например живееш на 1100-1200 метра надморска височина, вършиш аграрни неща, хващаш теснолинейката и слизаш до Велинград, на пазара, в случай че е неделя, да отидеш да продадеш нещо и да се препитаваш. Завързваш обществени контакти. Там е останала обществена мрежа от по-аналогови времена. “

След помаците Александър Пенджуров ще продължи с българските турци, ромите, арменците, католиците . „ Човек, в случай че желае да се занимава единствено с това и да му оказват помощ, може да си се занимава умерено десетина години “, споделя той. Сигурен е, че няма да му омръзне, а ще се усеща благополучен от сходно амбициозно начинание . Полека съумява да откри и съидейници за концепцията, които също снимат.



Инак Джумането обича да снима самичък. И никак не обича да бъде сниман.

Признава, че е значимо да се погледнем в профил, само че по-интересно е да забележим какви сме били след време . „ Има известна доза сюрреализъм “. Все отново и Джумането е попадал пред обектива. Едно време бил „ по-голобрад и с повечко коса “. И най-важното – „ безконечен мечтател “, тъй като е уверен, че постоянно можем да кажем нещо положително за индивида.

Какво още си казахме с Александър Пенджуров - Джумането за хората, улиците и историите им – чуйте в звуковия файл.

Снимки: