През пролетта на 1966 година Лила, извънредно развълнувана, ми повери

...
През пролетта на 1966 година Лила, извънредно развълнувана, ми повери
Коментари Харесай

Откъс от Новото фамилно име, Елена Феранте

През пролетта на 1966 година Лила, изключително разчувствана, ми повери една железна кутия, която съдържаше осем тетрадки. Каза, че не можела повече да ги държи у дома, боязън я било да не ги прочете мъжът ѝ. Прибрах кутията без коментар, единствено дето я взех на майтап поради предългия връв, с който я беше овързала. Отношенията ни бяха в прекомерно неприятна фаза, само че май единствено аз ги виждах по този метод. В редките случаи, в които се срещахме, тя не даваше никакви признаци на стеснение, държеше се благо и не си позволяваше да изпусне враждебна дума.
Заклех се, когато ме накара да се закълна, че няма да отворя кутията, каквото и да става. Но още във вла- ка развързах канапа, извадих тетрадките и се зачетох. Не беше дневник, въпреки че бяха отразени с детайлности случки от живота ѝ от завършването на началното учебно заведение нататък. По-скоро приличаше на резултат от упорита самодисциплина в писането. Изобилстваха описанията: клон на дърво, блатата, един камък, листо с бели жилки, тенджерите вкъщи, разнообразни елементи на кафеварката, мангала, въглищата и подпалките, доста подробна карта на двора, шосето, скелето от ръждясало желязо оттатък блатата, градинката и църквата, окастрената растителност около железопътната линия, новите блокове, домът на родителите ѝ, обущарските принадлежности, които използваха татко ѝ и брат ѝ, жестовете им, до момента в който работят, и най-много цветовете, цветовете на всяко нещо в разнообразни моменти от деня. Но страниците не съдържаха единствено описания. Появяваха се обособени думи на акцент и на литературен език, от време на време заградени в кръг, без коментар. И извършения по превод на латински и на гръцки. И цели фрагменти на британски за кварталните магазини, за стоката, за отрупаната с плод и зарзават каруца, която Енцо Скано, хванал магарето за мотива, местеше всеки ден от една улица на друга. И доста разсъждения за книгите, които четеше, и филмите, които гледаше в енорийското кино. И доста от концепциите, които бе отстоявала в разногласията с Паскуале или до момента в който сме си бъбрили двете. Написаното, несъмнено, беше непоследователно, само че всяко нещо, замислено от Лила, добиваше компактност, дотам, че даже на страниците, писани на единайсет-дванайсет годишна възраст, не открих нито ред, който да звучи по детски.
Обикновено изреченията бяха напълно прецизни, правописът безупречен, почеркът грациозен, както ни беше учила госпожа Оливиеро. Но от време на време като че ли във вените на Лила потичаше някаква дрога и тя преставаше да съблюдава открития от самата нея ред. Тогава всичко започваше да звучи задъхано, изреченията се преследваха в темп на превъзбуда, препинателните знаци изчезваха. Най-често успяваше бързо да се върне към спокойното изложение и ясната тирада. Но се случваше също ненадейно да прекъсне и да извърши оставащата част от листа с рисунчици на криви дървета, на гърбави планини, от които се издигаше дим, на мрачни лица. Увлякоха ме както редът, по този начин и безредието и колкото повече четях, толкоз по-измамена се усещах. Колко доста се беше упражнявала за това писмо, което ми изпрати в Иския преди години – по тази причина беше по този начин добре написано. Върнах всичко в кутията и си дадох обещание да не любопитствам повече.
Но скоро се поддадох още веднъж: тетрадките излъчваха прелъстителната мощ, която Лила разпръскваше към себе си още от дребна. Беше описала квартала, фамилията си, братята Солара, Стефано, всеки човек или предмет с безмилостна акуратност. А какво да кажа за свободата, с която описваше мен – какво говорех, какво мислех, кои хора обичах, и с която описваше даже външния ми тип. Спираше се на значими за нея моменти, без да я е грижа за нищо и никого. Ето го, кристално ясно, удоволствието, което бе изпитала, когато на 10 години написа описа си „ Синята самодива “. Ето, все по този начин ясно разказано, какъв брой се беше измъчвала от това, че учителката ни, госпожа Оливиеро, не си направи труда да промълви и дума за този роман, дори се направи, че в никакъв случай не го е имало. Ето я тъгата и яростта от това, че аз съм траяла в приблизително учебно заведение, без да ме е грижа за нея, и съм я изоставила. Ето го ентусиазма, с който се научи на обущарство, и устрема към отмъщение, подтикнал я да измисли нови модели обувки, и насладата от направата на първия чифт дружно с брат ѝ Рино. Ето я болката, когато Фернандо, татко ѝ, съобщи, че обувките не са добре направени. Имаше от всичко на тези страници, само че най-много я имаше омразата към братята Солара, решителната настървеност, с която отблъсна любовта на по-големия, Марчело, момента, в който си бе наумила да се сгоди с благия по темперамент Стефано Карачи, бакалина, купил първия чифт, основан от нея, тъй като я обичаше, и заклел се, че ще пази обувките вечно. Ех, и когато настъпи щастливият час, в който, петнайсетгодишна, се бе почувствала като богата и елегантна млада дама, подръка с годеника си – единствено от обич към нея той бе вложил обилно в „ Черуло “, компанията за произвеждане на обувки на татко ѝ и брат ѝ. И какво задоволство, да види изпълнени множеството от измислените от нея модели обувки; апартамент в новия квартал, женитба на шестнайсет години. И то каква разточителна женитба, и какъв брой щастлива се почувства. А след това Марчело Солара се появи дружно с брат си Микеле посред сватбеното тържество, обут точно с обувките, които мъжът ѝ твърдеше, че толкоз доста цени. Нейният брачен партньор. За какъв човек се бе омъжила? Щеше ли в този момент, пред приключен факт, да смъкна маската и да ѝ покаже ужасяващото си същинско лице? Въпроси... и неподправени истини за мизерното ни съществуване. Отделих доста време на тези страници, цели дни, даже седмици. Четох ги деликатно, най-после научих наизуст фрагментите, които най-вече ми харесваха, които ме въодушевяваха, хипнотизираха ме, унижаваха ме. Зад тяхната непринуденост сигурно имаше нещо нагласено, само че не можех да схвана какво.
Най-накрая, в една ноемврийска вечер, обзета от обезсърчение, излязох, понесла кутията със себе си. Не можех повече да понасям, Лила ме бе превзела извън и от вътрешната страна, въпреки и в този момент да се усещах приета, въпреки и да имах собствен живот вън от Неапол. Спрях на моста „ Солферино “, загледана в светлините, прозиращи през ледената мъглица. Поставих кутията на парапета и започнах леко да я бутам, лека-полека, до момента в който не падна в реката, като че ли самата Лила летеше надолу, и нейните мисли и думи, и лошотията ѝ, която я караше да си отмъщава, като нанася удар след удар, и навикът ѝ да ме завладява, както правеше с всеки и с всичко, с всяка преживелица или умеене, които се докоснеха до нея: книгите и обувките, нежността и насилието, сватбата и първата брачна нощ, завръщането в квартала в новата ѝ роля на госпожа Рафаела Карачи.
Не можех да допускам, че Стефано, толкоз деликатен, толкоз влюбен, е подарил на Марчело Солара загатна за дребната Лила, отпечатъка от усърдния ѝ труд върху обувките, които сама бе измислила.
Забравих за Алфонсо и Мариза, които си говореха на нашата маса с блеснали очи. Престанах да се занимавам със смеха на подпийналата ми майка. Изпари се музиката, гласът на артиста, танцуващите двойки, обзетият от непреодолима ревнивост Антонио, излязъл на терасата и вперил взор във виолетовите оттенъци на града и морето. Избледня даже облика на Нино, който таман бе напуснал залата като някой архангел, явил се и липсващ без предупреждение. Сега виждах единствено Лила, сега говореше разпалено на ухото на Стефано, тя – изключително бледа в булчинската си рокля, той – белезникава маска, лишена от усмивка и застинала от стеснение, покрила челото и очите на възбуденото му лице. Какво ставаше, какво щеше да последва? Приятелката ми дърпаше с две ръце към себе си ръката на брачна половинка си. Виждах каква мощ влага и тъй като я познавах добре, знаех, че в случай че можеше, щеше да изтръгне ръката му от тялото и да прекоси залата с нея, като я вдигне високо над главата си, до момента в който по шлейфа ѝ се стича кръв, и да я употребява като бухалка или като магарешка челюст, с цел да размаже физиономията на Марчело с добре прицелен удар. О, да, щеше да го направи; при тази мисъл сърцето ми лудо заби и гърлото ми пресъхна. След това щеше да извади очите и на двамата мъже, щеше да изтръгне месото от лицевите им кости и да ги захапе. Да, да, почувствах, че това желая, желаех да стане по този начин. Край на любовта и на тази нетърпима женитба, никакви обятия в леглото в Амалфи. Всяка връзка с квартала да бъде прекратена незабавно, да бъдат изтребени до крайник, ние двете с Лила да избягаме да живеем надалеч и с радостно безхаберие да се спуснем по всички стъпала на позора, сами, в непознати градове. Щеше да бъде подобаващ свършек на този ден. Щом нищо не можеше да ни избави – нито парите, нито нечие мъжко тяло, нито даже учението, по-добре тогава да съсипем всичко, незабавно. В гърдите ми забушува нейният яд, една мощ, която хем беше моя, хем не беше, и която ме извърши с примамливо предпочитание да се затрия. Искаше ми се тази мощ да продължи да набира мощност. Но усетих и боязън. Едва след това осъзнах, че умея да бъда спокойна в нещастието си единствено тъй като съм неспособна на бурни реакции – опасявам се от тях, избирам да остана неподвижна и да поглъщам горчилката. Не и Лила. Тя стана от мястото си с такава увереност, че разтресе масата дружно с приборите в мръсните чинии и обърна една чаша. Докато Стефано с автоматизиран жест се опитваше да спре струйката вино, потекла към роклята на госпожа Солара, тя стремглаво напусна през една странична врата, като внезапно издърпваше роклята си всякога, когато се заплетеше в нещо.
Помислих си да хукна след нея, да я стисна за ръка и да ѝ прошепна бягай, да бягаме отсам. Но не помръднах. Вместо мен след малко съмнение стана Стефано и потегли след нея сред танцуващите двойки.
Огледах се. Всички бяха забелязали, че нещо е разсърдило булката. Марчело обаче не преставаше да си бъбри заговорнически с Рино, все едно беше обикновено да е с тези обувки. Търговецът на метали продължаваше с все по-неприличните си наздравици. На тези, които заемаха долните места в йерархията на гостите, им беше все по-трудно да се вършат, че не го виждат. Никой с изключение на мен, наподобява, не разбираше, че едва-що отпразнуваният брак – който може би щеше да продължи до гибелта на съпрузите след доста деца, още повече внуци, наслади и скърби, сребърна и златна женитба, – каквото и да направеше мъжът ѝ, с цел да му бъде простено, за Лила към този момент беше завършил.
Източник: actualno.com


СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР