През последните години като че ли ходя само на куклен

През последните години сякаш вървя единствено на куклен спектакъл. За страдание не ми доближават време и организация за други представления. Но не се окайвам – всеки интервал от театралния живот си има своите плюсове. Да си призная доста одобрявам представленията за деца – по-позитивни, по-искрени, по-жизнерадостни са. И истината е, че кукленият спектакъл през днешния ден напълно не е като този от моето детство. Постановките са доста по-модерни, с всевъзможни резултати, видео фрагменти, нетрадиционни тълкования. И няма различен метод – по какъв начин другояче ще задържат вниманието на това потомство, привикнало с всевъзможни 3D, 4D, че и 5D прекарвания.

Колкото и да ми харесват спектаклите, те въпреки всичко са си за деца. Но „ Малката кибритопродавачка “ в Столичен куклен спектакъл същински ме развълнува. И не бях единствената майка, която бършеше сълзи след края на представлението. Основната заслуга за това, несъмнено, е на безконечната история на Ханс Кристиан Андерсен – една от най-тъжните, докосващи, поучителни и оставяща мъка приказки. Хареса ми интерпретацията на режисьора Тодор Вълов – да работиш с текст на Андерсен изисква доста храброст, доста гений и доста сърце. Много сърце вложиха и актьорите Венцислава Асенова, Камен Асенов, Здравко Димитров, Георги Стоянов, Димитър Тодоров. А Мариета Петрова като дребната кибритопродавачка като че ли не играеше, а живееше с облика. Всяка дума, всеки мирис, всеки вопъл бяха на клетото момиче. А най-после, когато се превъплъти и в ролята на бабата, и на кибритопродавачката, тя бе… даже не намирам задоволително мощна дума да дефинира гения ѝ. Толкова мощна и тъжна сцена рядко може да се види на зрелище за деца.

Пиесата, несъмнено, има типичните смешки и тълкования като за малчугани, само че финалът е толкоз разтърсващ, толкоз докосващ, че няма по какъв начин да не се разплачете в кукления спектакъл.