Защо държавата ни е мащеха за знаещите и грамотните?
През последните два месеца обществото научи за два неприятни случая. Първият беше с ученичката Катерина Найденова, която е носителка на международни и национални награди по физика. Тя беше лишена от стипендията си за отличен триумф, поради насъбрани огромен брой извинени (да, извинени) отсъствия. Вторият беше с Божидар Маринов, на който страната му лиши премия от национално съревнование по информатика, защото е домакински възпитаник.
Положението в България по отношение на грамотните хора и опциите за тяхната реализация е, меко казано, необичайно. Според данни от Народоосвободителна въстаническа армия (справка -> тук) българските деца имат 100 медала, общо колкото Англия и Франция, взети дружно. Тоест – у нас има доста надарени деца, които се изявяват и популяризират самото име на България.
От друга страна страната се явява мащеха и се осмелява да лишава заслужени награди. И до момента в който в единия случай става въпрос за някакви си 50 лв. месечно, а във втория за грамота за първо място, в България към момента няма условия за това децата да работят по специалностите си, когато пораснат. Ние към момента сме единствената страна от Европейски Съюз (като изключим новоприетата Хърватия), която не е член на Европейската галактическа организация. И до момента в който в цяла Европа има единодушие, че образованието, науката и технологиите би трябвало да са приоритет, нашата политическа “класа ” в по-голямата си част нехае за това. Нехае, че децата ни си отиват от България и работят там, където те ще бъдат оценени.
На фотографията – астронавти на Европейската галактическа организация. Photo credit: ESA
Ако би трябвало да съм справедлив, склонен съм, че някои от скандалните случаи са по-комплексни и изискват по-задълбочен разбор. Когато става въпрос за домашно образование, има разногласия дали то би трябвало да бъде признато и дали би трябвало да бъде отхвърлено. Важни са причините на неговите последователи – че държавният монопол над образованието е гибелен за качеството, че би трябвало да бъдат признати и други форми на образование, които да основат условия на конкуренция. Някои родители акцентират като мотив, че в учебно заведение децата им няма да получат избран вид ценностна система (в случая, християнска). От друга страна, хората на противоположното мнение се тормозят, че Божидар поддържа връзка с връстници главно по Скайп, тревожат се дали тези деца без обучение ще могат да работят и т.н…
Но някак си този спор отиде на по-заден проект. Като че ли обществото ни не се интересуваше толкоз от самия спор за формите на образованието. На напред във времето излезе всеобщо отвращение – към метода, по който страната третира грамотните деца.
Защото отнемането на награди постоянно е демотивиращо и това е огромният проблем. Изключително, извънредно, извънредно демотивиращо. Убиващо желанието на човек да се развива. Създава чувство у въпросния човек, че е нежелателен у нас.
Това е съвсем като да ти орежат заплатата, само че да се постанова да продължаваш да работиш и да полагаш същите старания, както и преди.
Хората, които желаят пагубното отношение на страната към грамотните да се промени, се борят. Но мечтани ли са и тези, които се борят, или… както се изрече един ректор на университет (да не му върша реклама, не споделям името) – с думите – “Ако не ви харесва, емигрирайте? ”
Наистина ли изходът би трябвало да е Терминал 1 и Терминал 2, както споделя известният анекдот?
През последните месеци на страниците на КОСМОС БГ потегли идея за участие на България в Европейската галактическа организация (връзка към страницата -> тук ). Над 500 индивида поддържаха тази идея в електронна гражданска подписка (връзка -> тук). Каква беше реакцията? Имаше поддръжка на някои политици – от ДСБ, ДБГ и Зелените. Други не престават да си затварят очите. Беше изработен опит да се доближи и до водача на Политическа партия “ГЕРБ ”, само че на инат на изпращаните електронни писма, на инат на мненията, че колкото и спортът да е значим, би трябвало да се вземе отношение по въпроса с образованието и науката, отговор нямаше. Нямаше отговор и към поканата да се разяснява за какво страната лишава оценки на деца.
Много известна стана думичката “катарзис ”. За мен симптом на същински катарзис би бил едно в действителност радикално друго отношение на политическата “класа ” към образованието, науката и развиването на технологиите у нас. Докато това не се промени и до момента в който някой не се сети да отговори над вопъла на тези, които желаят това отношение към знаещите и грамотните у нас, няма да има позитивна смяна и в България като цяло.
Докога ще живеем по този начин?
