През първата половина на миналия век руският философ Иван Илин

През първата половина на предишния век съветският мъдрец Иван Илин написа: „ Вътрешната независимост е способността на духа независимо да види правилният закон, независимо да признае авторитетната му мощ и независимо да го реализира в живота. “

През втората половина на века ученикът на Карл Густав Юнг – Пиер Дако създава тази доктрина в „ Психология на вътрешната независимост “, в която разисква тематиката за връзката сред обществените правила и интелигентността на индивида.

„ Кастрирането " на спонтанността е една от присъщите черти на западната цивилизация. Научаваме се да не даваме израз на възприятията си, да задържаме поривите на благосклонност и неприязън, да следим изкъсо жестовете и усмивките си и т. н. Казано в резюме, научаваме се на „ самоконтрол " в неприятния смисъл на думата, с цел да се държим „ възпитано ", с цел да избегнем вероятните одумки, с цел да не провокираме публичното мнение... Всичко това е в несъгласие с същинското отношение, което бихме могли да имаме към самите нас и към останалите. По този път стигаме до външна и вътрешна вдървеност и започваме редовно да изтласкваме страстите си; или въставаме против лишените от спонтанност „ затворени системи " и възприемаме прекомерно освободено, разпасало и жестоко държание.

Заради пандиза не виждаме пандизчията. Човек става пандизчия на самия себе си, когато по някакъв метод се е почувствал излъган, без да си дава сметка, че без значение от събитията измамникът е само и единствено той. Всяка „ жертва " има податливост да упреква за нещастието си другите, защото не осъзнава личната си отговорност.

Освен това жертвата не всеки път е тази, за която си мислим. Човек, заседнал до гуша в работа, в публични отговорности, зависещ на строги и неизменими фамилни правила е в доста по-голяма степен жертва, в сравнение с е „ невротикът ". Чрез своето „ обществено заболяване " невротикът, както към този момент знаем, е реагирал на измамата, посочил е, че я отхвърля, че е некадърен да се приспособи към условия, с които въобще не може да се оприличи. Нещо в него отхвърля да одобри подмяната на съществото му. Неведнъж е повтаряно, че невротикът има по-висока човешка и афективна стойност от индивида, отдал се на натрапени му извън, непознати на същността му занимания. Това е изцяло правилно.

Ако се огледаме, ще забележим, че към нас се простира цяла галактика от вероятни затвори, които ни дебнат от детството до гибелта. Голямата ни задача е да не се подлъжем да попаднем в тях и по този начин несъзнателно да се превърнем в жертви на битието.

Вселената от затвори съществува, тъй като съществува свят от правила и правила, който желае да ни моделира, да ни нагоди към себе си и който в края на краищата ни разболява. Разболяваме се, тъй като сме изгубили личния си Аз, от време на време вечно.

„ В нормата сте! “

Нормата е нереално разбиране, изменящо се според от епохата, групата, общността, обществото. Тя най-често се постанова в затворен кръг от хора. Повечето общества, институции, предприятия имат и основават свои правила. Така са се появили правила обществени, политически, религиозни, афективни, поведенчески; правила, които ни подреждат по какъв начин да се обличаме, по какъв начин да се показваме, даже по какъв начин да мислим.

Обикновено таман нормите позволяват или не разрешават обещано държание. Тази робия се демонстрира по няколко метода.

Първи метод: самите човеци се самоопределят съгласно нормите и се сливат изцяло с тях във всички области /да си спомним да вземем за пример за принадлежността към даден „ клуб “, където се постановат - и на всичкото от горната страна се съблюдават - правила за изложение, обличане, държане/. Що се отнася до тези, които са „ отвън нормата “ (под или над нея), по какво да ги „ разпознаем “ и по какъв начин самите те да се дефинират?

Втори метод: нормата постанова, диктува да се следва подобен метод на деяние и на мислене, какъвто чакат другите. В този смисъл понятието носи изключително негативен заряд. То лимитира или напряко отхвърля „ новобранеца “ по този начин, както организмът отхвърля „ непознатото тяло “ (тук можем да посочим като образец многочислените тесногръди и „ благоприлични “ фамилии, които прогонват вътрешно освободените хора, даже най-близките си, в името на „ кастата “, на парите и т. н.)

Трети метод: нормата отхвърля самостоятелното творчество (например изкуството), в случай че не се вмества в „ рамките “ (самоограничаваща се дума) на дадена активност, като да вземем за пример самостоятелната работа по възстановяване или разширение на някакво дружество, водеща вероятно до основаването на нови правила.

Четвърти метод: нормата се свежда до „ междинното “ равнище и се отъждествява с него. Ясно е в каква задушаваща атмосфера на примирие и мудна гибел живее оня, чиято афективност или разсъдък не се вписват в усреднената норма и който във всеки момент е изложен на риска да бъде „ осъден “. До такова плачевно положение на нещата се стига постоянно когато се слеят норма и незначителност.

Всяка концепция, всяко мнение, наложени по какъвто и да е метод - посредством информация, посредством доктрина, посредством интегризъм, унищожават и вършат на пух и прахуляк всичко неподправено, свободно, интелигентно, интуитивно, креативно и същинско у индивида.

Как да се противопоставим? Единственият метод е вътрешно да отхвърлим рестриктивните мерки. Само тогава ще можем да открием „ другия свят “, за чието битие ни загатват „ новобранците “ на мозъка и на духа, постоянно обречени на самотност, опетнени от съмнения и неприязън (или обект на прекомерно удивление, което също е самобитно отхвърляне). Те прочее устояват на офанзивите на нормата единствено в случай че имат мощна афективност и всесилен разсъдък. В противоположен случай...

Но би било тъпо светът да се ръководи от „ средностатистически “ човеци вместо от носители на свободни хрумвания, за които нормите са изгубили първичния си смисъл. За благополучие не постоянно е по този начин.

Впрочем независимият и образован човек съблюдава някои правила не по обвързване, а от почитание. Например съобразяването със светлините на светофара е наложително (а дали би имало светофари в общество, учредено на интелигентността и възприятието за колективизъм?), само че то е и израз на почитание към личния живот, към живота на другия и към пътното придвижване, в което всички участваме.

В някаква степен всеки от нас се усеща като в затвор, без да може да дефинира дебелината на стените и разположението им, нито посоката, в която да търси изхода. Затова се задоволяваме да чакаме. Хоризонтът ни е затъмнен от носталгия по нещо минало, само че и светлее от неразбираеми очаквания за нещо бъдещо. „ Информациите “, които ни заливат, са комплицирани, неразбираеми, като телефонен диалог, смущаван от прашене по линията. Няма подозрение, че човечеството като цяло се усеща зле, че любовта не постоянно е същинска, че телефонът на възприятията не работи добре, че доста човешки влакове стигат до глуха линия.

Вярно е - с някои изключения, - че построяваме живота си не като единно и действено цяло, а като низ от зле съединени елементи без забележима връзка посред им. И че се научаваме - може би тъй като е общоприето или от боязън -да изтласкваме най-благодордните си чувства, предчувствия, огромните си страсти, себеизразяването си. Възвишената душа, на която са присъщи високи умствени и афективни добродетели, е нещо изключително съмнително.

У всеки от нас съществува един център, едно ядро, наш личен „ архетип “, друг по жизнеспособност и мощ съгласно индивида. Около него се провеждат личността и животът ни. Ние имаме вяра, че управляваме живота си, до момента в който в действителност таман този „ архетип “ е „ пътеводната звезда “, която насочва ориста ни. Той е по едно и също време наш пулт за ръководство, осведомителна централа и радар. Той ни образува и осведоми, без да осъзнаваме това. В него се таи нашата независимост и „ позитивната ни разрушителност “ (обикновено думата „ разрушителност “ има негативно значение, до момента в който тук, противоположното, показва допустимо най-голямата вътрешна независимост, която може да бъде реализирана.)

Свободата на душата е най-прекрасният подарък, който можем да си създадем. И че тя съществува, както прочее и интелигентността, когато нищо не й пречи...

Снимка: Pierre Daco (1936-1992)