През февруари 2024 г. крайнодясната американска активистка и бяла националистка

През февруари 2024 година крайнодясната американска активистка и бяла националистка Лора Лумър – която някогашният президент на Съединените щати и сегашен претендент за президент Доналд Тръмп един път похвали като „ в действителност доста специфичен “ – се спусна в Панама за едноседмично „ проверяващо пътешестване “ до Дариен Гап, с цел да „ рапортува за нахлуването в Америка “, проведено на хиляди километри южно от границата на Съединените щати.

Пропастта Дариен, несъмнено, е страховитият сектор от безпътна територия сред Панама и Колумбия, през която търсещите леговище от цялостен ​​свят би трябвало да се придвижват, до момента в който търсят по-добър живот – извинете, до момента в който се стремят да нахлуят в Америка. Пропастта се състои от гъста джунгла, където нахлуване, изнасилване и гибел са общоприети. И въпреки всичко Съединени американски щати по някакъв метод към момента са жертвата.

Експедицията на Лумър я срещна от близко и персонално с врага, в това число редица „ венецуелски нашественици “, някои от които споделиха на Лумър, че Тръмп е „ кучка “ и че обичат настоящия президент Джо Байдън. С други думи, това явно беше война.

Наскоро се срещнах с някои свои венецуелци в Мексико, последния стадий от американската инвазия, където администрацията на президента Андрес Мануел Лопес Обрадор (AMLO) продължава съзнателно да извършва мръсната работа против мигрантите присвоен на страната от нейните другарски настроени съседи гринго. Въпреки репутацията на Байдън измежду дясното крило като подпомагащ и подбудител към завладяването на Съединени американски щати с мигранти, той свърши чудесна работа, с цел да подсигурява, че траекторията през Мексико остава допустимо най-адска за търсещите леговище – обстановка, която единствено се утежни като президент изборите наближават и от двете страни на границата. В последна сметка потискането на бедните хора нормално ви носи точки.

Когато двама мои млади венецуелски другари – ще ги назовем Хуан Антонио и Клаудия – минаха в мексиканския щат Чиапас от Гватемала през март, аз бях в прилежащия щат Оахака и взех решение да направя моята част за завладяването на мигрантите, като наема кола и отивам да ги взема. Това беше по-лесно да се каже, в сравнение с да се направи през цялото време, защото моята годна шофьорска брошура в Съединени американски щати беше в къщата на майка ми във Вашингтон, окръг Колумбия, а майка ми беше в Испания – проблем с пътуването от първи свят, в случай че въобще е имало подобен.

Докато се отчайвах по какъв начин да продължа, Хуан Антонио и Клаудия бяха арестувани в мексиканския граничен град Сиудад Идалго, който изглеждаше непринудено трансфорат в нещо като затвор навън без безплатната храна и вода. Докато по-рано търсещите леговище можеха да изоставен Ciudad Hidalgo с относителна лекост и да продължат по пътя си, моите другари в този момент бяха осведомени, че заминаването им сами би ги направило незабавна плячка за картелите.

Вместо това мексиканският имиграционен личен състав ги добави към безконечен лист с пасажери, които да бъдат превозени с рейс до град Ариага в източната част на Чиапас, като оповестената цена за този рейс варираше сред безвъзмезден и $100. Изминаха няколко парещи дни и безсънни нощи, съглашение, което надали беше идеално за двама младежи, които преди малко бяха излезли от непосилен преход през джунглата на Дариен. Хуан Антонио е бил ограбен и обичай, а дамите в групата са били изнасилени.

Накрая ми хрумна, че остарялата ми шофьорска брошура в Тексас, която в действителност притежавах, носи датата на приключване 03/07/2024 – което значи 7 март в Съединени американски щати, само че се пояснява в Мексико като 3 юли Разбира се, отидох до компанията за коли чартърен и скоро бях на път за Чиапас, пристигайки в Ариага тъкмо когато Хуан Антонио и Клаудия, откакто към този момент бяха прекарали шест дни в Сиудад Идалго, най-сетне бяха натоварени на митичния рейс на Ариага. Спрях там да ги очаквам в 16 часа; в среднощ беше разкрито, че рейсът на Arriaga въобще не е пътувал за Arriaga, а по-скоро за град Tuxtla Gutiérrez, на повече от два часа път.

Преди изгрев слънце на 19 март потеглих към Тукстла, с цел да ги взема. Планът беше да прекарат една нощ в Ариага, където да ядат, да се изкъпят, да почиват и да вършат други съществени неща, одобрявани за даденост от пасажерите с привилегировани паспорти, които не би трябвало да се борят с малтретиране и изнудване на всяка крачка от мексикански чиновници, екипи на проведената престъпност и транспортни компании – постоянно работещи в симбиоза. След това щях да ги закарам до град Оахака, югозападно от мексиканската столица Мексико Сити, като по този метод им спестявах издевателството и заплащанията за изнудване, които другояче биха понесли по пътя.

Или най-малко по този начин си мислех.

Тръгвайки от Ариага в 9 часа сутринта на 20 март в най-високо въодушевление, единствената ни грижа беше по какъв начин да накараме стремежи регетон плейлист да се пусне на стереото на колата, бяхме напреднали не повече от няколко километра преди бяха спрени на контролно-пропускателен пункт, обслужван от група служители на реда и представители на държавната прокуратура. Най-добрият ми американски туристически акцент се провали гръмко и бяхме извадени от транспортното средство за инспекция на всички движимости, в това число мобилните ни телефони – което провокира следния милостив коментар от единствената жена служител на реда: „ Е, всички имаме голи фотоси на телефоните си, нали? ”

Същият този чиновник неведнъж оферираше да й подаря моите слънчеви очила, до момента в който мъжете служители на реда се занимаваха с по-съществени въпроси: ще би трябвало да показва 50 000 мексикански песо (приблизително 3000 долара) или ще конфискуват колата, вкарайте ме в пандиза за трафик на мигранти и пратете венецуелците назад на границата.

След като един път към този момент бях в пандиза в Мексико, това не беше нещо, което желаех да повторя; нито обаче имах 50 000 песо. Подкупът в последна сметка беше контрактуван до към 500 $ и сътрудник от канцеларията на основния прокурор ме инструктира да закарам Хуан Антонио и Клаудия до идната бензиностанция, където трябваше да се причислят към всички останали търсещи леговище, които вървят към Съединени американски щати в блестящо слънце.

Естествено, различен контролно-пропускателен пункт се материализира преди бензиностанцията, където още веднъж бях предизвестен за обстоятелството, че приятелите ми са „ незаконни “ и че правя „ закононарушение “, наказуемо със затвор. Когато отговорих, че просто извършвам заповеди от последния контролно-пропускателен пункт, бях упрекнат, че съм съдействал за казуса с корупцията в Мексико, като съм се съгласил с настояването за рушвет.

Бяха изпратени още няколко закани, преди „ положителното ченге “ от групата да изиска телефона ми – този път, с цел да уточни на Хуан Антонио и Клаудия пешеходния маршрут, който би трябвало да употребяват, с цел да заобиколят идните контролно-пропускателни пунктове, един принадлежащ на Националната армия и идващия на Мексиканския народен институт по миграция (INM), последният от които беше тъкмо оттатък държавната граница Чиапас-Оахака. Мога да ги взема от другата страна на контролно-пропускателния пункт на INM, сподели офицерът, и можем да продължим пътя си.

Това не трябваше да се случи, защото приятелите ми бяха нападнати от засада по време на разходката си от сътрудници на Националната армия, дебнещи измежду храстите, които избягаха с оскъдните си средства. След това бяха арестувани от INM, до момента в който аз, без да обръщам внимание на всичко, което се случва, карах в кръг и чаках едната отметка на WhatsApp да се трансформира в две на известията, които бях изпратил на Хуан Антонио и Клаудия. Спрях да пия бира под моста около Граничен контролно-пропусквателен пункт INM и в адската горещина си побъбрих с мъж от щата Синалоа, който беше наказан на 15 години затвор в Съединени американски щати през 2020 година за трафик на мигранти през границата. Поради началото на пандемията от ковид той беше депортиран единствено след 15 дни.

Когато го попитах с какво си изкарва прехраната сега, той отговори неразбираемо, че работи с „ отглеждане на животни “. Също по този начин под моста имаше набор от таксита, предопределени да транспортират лица без документи през идващите контролно-пропускателни пунктове против солидна такса, бизнес, който процъфтява с цялостно съучастничество на страната.

Около 15:00 часа приятелите ми още веднъж се появиха онлайн, с цел да ме уведомят, че INM ги е оставил в профил на пътя в град Бериосабал отвън Тустла Гутиерес. Обратно отидох да ги взема и назад пристигнахме в Ариага в 19:00 ч., завършвайки на първия надзорен пункт сутринта със същия състав от герои. Не знаейки какво да върша, слязох от транспортното средство и надуто заявих, че в светлината на напредъка денем съм решил да напиша публикация за изнудването на мигранти. Иска ли някой да бъде представен в него?

Полицаите се оправиха с това предложение, като извикаха, че „ миграта “ идва и да се махаме оттова, което ние услужливо направихме. Хуан Антонио и Клаудия още веднъж поеха по пешеходната обиколка към контролно-пропускателните пунктове на Националната армия и INM, този път по мрачно. Нападнати за следващ път, те обяснили на нападателите си, че всичките им пари към този момент са били взети при предходното нахлуване. Беше им разрешено да продължат, когато Клаудия се разплака.

Взех ги под същия мост, под който бях седял по-рано денем, където таксиметровите водачи не бяха изключително разчувствани от загубата на двама клиенти поради намесваща се гринга и явно се обадиха по телефона на идната Национална армия контролно-пропускателен пункт, с цел да ги уведоми, че следва случай на трафик на мигранти. Казаха ми това от тримата членове на Националната армия, които ни притиснаха в ъгъла с пикапа си на паркинг преди контролно-пропускателния пункт и които ме осведомиха, че от моята килия в мексиканския затвор ще съставлявам леке ​​върху националната горделивост на Съединени американски щати. Недоволни да чуят, че техните сътрудници от силите на закона и реда към този момент са взели всичките ми песо и че рушвет от 2 000 песо е изрично неосъществим, те не се трогнаха от моето безсмислено бръщолевене за главната роля на личната ми страна в репресиите против мигрантите в Мексико и общите безчовечен пейзаж. В последна сметка ни пуснаха, откакто не разрешиха на Хуан Антонио и Клаудия да се върнат в колата.

На паркинга намерихме 18-годишен сателит от Венецуела, който беше затънал съвсем година в Мексико и който беше връщан на мексиканско-гватемалската граница три пъти, един път от северния град Сиудад Хуарес, тъкмо против американския град Ел Пасо. Този млад мъж предложи да преведе Хуан Антонио и Клаудия към идващия надзорен пункт в подмяна на нещо за ястие.

Накрая младият мъж се причисли към нас за това, което остана от нашето взаимно пътешестване с автомобил. Два контролно-пропускателни пункта бяха сполучливо заобиколени пешком, като аз минах през тях и качих пасажерите от другата страна. Третият контролно-пропускателен пункт, ситуиран в град Нилтепек на провлака Теуантепек в Оахака, наподобява също беше прочистен сполучливо – докато не бяхме преследвани от кола с мигащи светлини, която принадлежеше на някакъв клон на мексиканския уред за сигурност, за който даже не бях чувал.

Беше съвсем 1 сутринта и чиновниците бяха откровени с мен: аз трябваше да продължа да карам напряко, а те трябваше да откарат „ тези хора “ назад в Нилтепек. Снимаха паспорта ми дружно с колата и ми подсетиха, че правя тежко „ закононарушение “. Ако ме заловен още веднъж, сигурно ще отида зад решетките. Направих, както ми беше казано, и в този момент ще би трябвало да огранича дейностите си по „ трафик “ до изпращане на пари на приятелите ми, с цел да финансират едно трудно постепенно и изпълнено с трудности пресичане на Мексико и да изпълнят джобовете на доста хора от тук до Границата на Съединени американски щати – в случай че съумеят, това е. Когато на 22 март им купих автобусни билети онлайн, с цел да пътуват от истмийския град Хучитан до град Оахака, те бяха свалени от рейса от INM и върнати назад в Ариага, с цел да напредват със скоростта на охлюв.

Ако желаеме да приказваме за същински „ закононарушения “, несъмнено, бихме могли да стартираме с незаконния темперамент на самата граница на Съединени американски щати, чиято самообявена неприкосновенност се трансформира във физически и психически страдания за хиляди върху хиляди търсещи леговище - доста от които бягат от политическо и икономическо принуждение, основано от Съединени американски щати преди всичко. Всъщност селективното криминализиране от страна на Съединените щати на трансграничното придвижване от бедните по света ги лишава от тяхното достолепие и ги излага на всевъзможен тип тормоз и заплаха, до момента в който минават през Мексико, последната защитна линия на Америка, където американският напън за въздържане на миграцията оказва помощ да се даде опция за астрономическа корупция.

Но защото е мъчно да се възпират хора, които нямат какво да губят, цялата тактика за въздържане реализира малко, като се изключи че прави пътуването още по-болезнено комплицирано и рисково. Междувременно ефикасното криминализиране на солидарността и човечността кара хората да не са склонни да оказват помощ на хората при пренос.

В края на деня, тогава „ нашествието в Америка “, рекламирана от хора като Лора Лумър, е много инцидентна, т.е.