Откъс от Сули, Джон Гришам
През април, когато Самуел Сулеймон беше поканен на проби за националния тим, той беше седемнайсетгодишен, висок метър и осемдесет и осем и считан за обещаващ пойнтгард. Беше прочут както с бързината и отскока си, по този начин и с безредните си пасове и посредствената пукотевица.
През юли, когато тимът отпътува за Америка от столицата на Южен Судан, Джуба, той към този момент беше метър и деветдесет и три, също толкоз бърз, още по-хаотичен с топката и все по този начин неакуратен в стрелбата. Не си даваше сметка какъв брой е пораснал, тъй като това не беше извънредно за един младеж, само че износените баскетболни маратонки му стискаха, а глезените му се подаваха отдолу под единствения му много окъсял панталон.
През април, когато дойде поканата, в Лота настанаха буйни празненства. Самуел живееше в това затънтено село в покрайнините на трийсетхилядния град Румбек. Беше прекарал там целия си живот, най-вече в игра на футбол и баскетбол. Майка му Биатрис беше стопанка, слабообразована като всички дами в селото. Баща му Аяк преподаваше в локалното учебно заведение с две класни стаи, издигнато от мисионери преди няколко десетилетия; беше по-скоро заслон, в сравнение с постройка. Когато не дриблираше по прашните баскетболни стадиони, Самуел работеше в зеленчуковата градина на фамилията дружно с по-малките си братя или продаваше продукцията край пътя.
Засега в Лота беше релативно умерено и животът не беше неприятен. Вече втора година в страната се водеше яростна революция – краят ѝ не се виждаше, – само че въпреки всекидневието на хората да беше нестабилно, те преживяваха някак и се надяваха утрото да им донесе нещо по-добро. Децата бяха на улицата по през целия ден, ритаха или тупкаха топка – спортуваха за развлечение.
Още от тринайсетгодишен Самуел беше най-хубавият баскетболист в селото. Мечтата му, като на всяко друго дете тук, беше да играе в колежански тим в Америка и да стигне до НБА, несъмнено. В Националната баскетболна асоциация имаше няколко играчи от Южен Судан, които всички вкъщи боготворяха.
Когато в селото се разчу за поканата, съседите на семейство Сулеймон започнаха да се стичат пред кирпичената им къща със сламен покрив. Искаха да отпразнуват зашеметяващата вест. Някои дами носеха кани чай от джинджифил и канела или сок от тамаринд. Други дойдоха с подноси фъстъчени сладки или бисквити, поръсени със захар. Това беше незабравим миг в най-новата история на селото. Възрастните прегръщаха Самуел и му се възхищаваха. Хлапетата желаеха да го допрян – в техните очи той беше новият народен воин.
Момчето се наслаждаваше на всяка секунда, само че се стараеше да припомня на всички, че е поканен единствено за проби. Трудно се влизаше в младежкия тим, тъй като положителните играчи бяха доста, изключително в Джуба, където баскетболните клубове имаха дълга история и срещите се организираха на стадиони с твърда настилка и даже паркет. В Лота, сходно на всички села в отдалечените региони, мачовете се играеха навън, върху бетон или пръст. Самуел обясняваше, че единствено 10 момчета ще бъдат определени да отпътуват за Америка, където към тях ще се причислят още петима, всичките от Южен Судан. Отборът щеше да взе участие в селекционни шампионати в Орландо и Лас Вегас, където щеше да има стотици скаути на студентски тимове. Може би даже някои от НБА.
Когато заговориха за срещите в Америка, всички се развълнуваха още повече и никой не обърна внимание на предизвестията на Самуел. За тях той към този момент пътуваше натам. Беше отраснал по селските стадиони пред очите им, те знаеха какъв брой скъп ще е за всеки тим и мечтаеха с него. Празненството продължи до късно през нощта и когато Биатрис най-накрая го приключи, Самуел си легна насилствено. Но не го ловеше сън. Цял час седнал съм на леглото в тясната стаичка, в която спеше с по-малките си братя Чол и Джеймс, и тримата разгорещено си шушукаха. Над леглата им висеше огромен афиш на Ниоло, най-известния баскетболист от Южен Судан, литнал високо над коша, до момента в който забиваше топката с екипа на „ Бостън Селтикс “, който Самуел постоянно си фантазираше, че носи.
На идната заран стана рано, с цел да събере яйцата от полозите – първата му работа за деня. Закуси небрежно и пое към учебното заведение с раницата и баскетболната си топка. Джеймс и Чол го последваха до близкото игрище, където той постреля към час, а те му връщаха топката. Дойдоха още момчета и познатото дриблиране и добродушните закачки огласиха сънливото утро.
В осем часа, колкото и да не желаеха, прекъснаха играта и Самуел потегли към учебното заведение с братята си. Беше в последния клас на гимназията, оставаше му един месец до дипломирането. Смяташе се за късметлия – по-малко от половината негови връстници, единствено момчета, щяха да завършат приблизително обучение, а за университет дръзваха да мислят една шепа. Нямаше девически паралелки.
Самуел крачеше към учебното заведение, дриблираше и мечтаеше за колежите оттатък океана.
![Излезе Сули - нов разказ Джон Гришам]( "Излезе Сули - нов разказ Джон Гришам")
Излезе " Сули " - нов разказ Джон Гришам
В своя първи разказ за света на баскетбола Джон Гришам ни води в спортната вместо в правосъдната зала. Самуел Сулеймон, по прякор Сули,...
2
Две седмици по-късно, в петък сутринта, цялото семейство извървя дългия път до автогарата в Румбек, откъдето Самуел щеше да замине за Джуба. Престоеше му един уикенд на с напрежение състезание. Махаха му за „ довиждане “, а майка му и сестра му бършеха сълзите си. Той щеше да се върне в понеделник.
Потеглиха с едночасово забавяне, което за Южен Судан си беше съвсем в точния момент. Разписанието беше гъвкаво поради неприятните пътища и препълнените рейсове. Нерядко се случваше въобще да не дойдат или пък да се скапват. Не беше извънредно да закъсат посред път и пасажерите да вървят пешком до най-близкото село.
Самуел седеше на предната седалка, притиснат сред двама мъже, които обясниха, че пътуват към този момент три часа. Отиваха в Джуба да си търсят работа, доколкото той разбра. Не беше сигурен, тъй като говореха британски неприятно и вмъкваха думи от племенното си произношение нуер. Той беше динка, най-голямата етническа група в страната, и първият му език беше динка, а вторият – британски. Майка му говореше четири езика.
От другата страна на тясната пътека седеше жена с три ококорени и смълчани деца. Самуел ги заприказва на британски, обаче те не реагираха. Майката сподели нещо на най-голямото дете, само че Самуел не разбра нито дума.
![Музата на диктатора – един приковал вниманието на рецензията исторически разказ]( "Музата на диктатора – един приковал вниманието на рецензията исторически разказ")
" Музата на диктатора " – един приковал вниманието на рецензията исторически разказ
Германия, средата на 30-те години на ХХ в. Лени Рифенщал е обичаната режисьорка на Адолф Хитлер. Нейните филми би трябвало да популяризират мощта...
В рейса нямаше климатик, а прахолякът от застлания с трошляк път влизаше през отворените прозорци и се стелеше на всички места: върху облеклата, чантите, седалките, пода. Возилото се клатушкаше и подскачаше по основния път за Джуба и понякога спираше, с цел да вземе някой, който му махаше, или с цел да слезе пасажер.
След като стана ясно, че Самуел е баскетболист, който може би ще замине да играе в Америка, той се трансформира в център на внимание. Баскетболът беше новата горделивост на Южен Судан, блестящо заричане, което от време на време позволяваше на хората да не помнят за гневния етнически спор. Повечето им баскетболисти бяха високи и слаби и играеха с озлобление, което изумяваше американските треньори.
Ето за какво пасажерите разговаряха обстойно и нашироко за баскетбола със Самуел. Спираха във всяко село и качваха още пасажери. Допустимият брой се оказа променлива големина и скоро водачът изпрати по-младите, измежду които и Самуел, да се качат на покрива и да се погрижат чантите и кашоните да не изпопадат. Като наближиха Джуба, асфалтът размени чакъла и рейсът към този момент не друсаше толкоз. Поумълчаха се, до момента в който минаваха около километрични гета с бараки, а след това около квартали с по-стабилни постройки. Шест часа откакто потегли от Лота, Самуел слезе от рейса на централната автогара, същинско гъмжило от идващи и заминаващи. Упътиха го по какъв начин да стигне до Университета на Джуба и след това ходя до там един час. Беше идвал в столицата единствено един път и в този момент още веднъж се смая от актуалните улеснения, павираните улици, неистовото улично придвижване, високите здания, оживлението и добре облечените хора. Ако не успееше да влезе в тима, Самуел смяташе да продължи образованието си тук. Искаше му се да живее в този град, стига да беше допустимо, и да усвои някаква специалност.
Намери спортната зала в кампуса и влезе обезпокоеното. Беше нова и голяма. В неговата страна нямаше студентски шампионати, нямаше тимове с емблеми и спортни графици, нямаше ентусиасти, които да участват на срещите. Залата се използваше за всевъзможни спортове на закрито, а също за манифестации и събрания.
В далечния ѝ край Самуел видя мъж с клипборд и провесена на шията свирка, който наблюдаваше тренировката сред два тима с по четирима играчи. Самуел заобиколи игрището и се приближи към него.
Още от ЛИТСПОТ:
През юли, когато тимът отпътува за Америка от столицата на Южен Судан, Джуба, той към този момент беше метър и деветдесет и три, също толкоз бърз, още по-хаотичен с топката и все по този начин неакуратен в стрелбата. Не си даваше сметка какъв брой е пораснал, тъй като това не беше извънредно за един младеж, само че износените баскетболни маратонки му стискаха, а глезените му се подаваха отдолу под единствения му много окъсял панталон.
През април, когато дойде поканата, в Лота настанаха буйни празненства. Самуел живееше в това затънтено село в покрайнините на трийсетхилядния град Румбек. Беше прекарал там целия си живот, най-вече в игра на футбол и баскетбол. Майка му Биатрис беше стопанка, слабообразована като всички дами в селото. Баща му Аяк преподаваше в локалното учебно заведение с две класни стаи, издигнато от мисионери преди няколко десетилетия; беше по-скоро заслон, в сравнение с постройка. Когато не дриблираше по прашните баскетболни стадиони, Самуел работеше в зеленчуковата градина на фамилията дружно с по-малките си братя или продаваше продукцията край пътя.
Засега в Лота беше релативно умерено и животът не беше неприятен. Вече втора година в страната се водеше яростна революция – краят ѝ не се виждаше, – само че въпреки всекидневието на хората да беше нестабилно, те преживяваха някак и се надяваха утрото да им донесе нещо по-добро. Децата бяха на улицата по през целия ден, ритаха или тупкаха топка – спортуваха за развлечение.
Още от тринайсетгодишен Самуел беше най-хубавият баскетболист в селото. Мечтата му, като на всяко друго дете тук, беше да играе в колежански тим в Америка и да стигне до НБА, несъмнено. В Националната баскетболна асоциация имаше няколко играчи от Южен Судан, които всички вкъщи боготворяха.
Когато в селото се разчу за поканата, съседите на семейство Сулеймон започнаха да се стичат пред кирпичената им къща със сламен покрив. Искаха да отпразнуват зашеметяващата вест. Някои дами носеха кани чай от джинджифил и канела или сок от тамаринд. Други дойдоха с подноси фъстъчени сладки или бисквити, поръсени със захар. Това беше незабравим миг в най-новата история на селото. Възрастните прегръщаха Самуел и му се възхищаваха. Хлапетата желаеха да го допрян – в техните очи той беше новият народен воин.
Момчето се наслаждаваше на всяка секунда, само че се стараеше да припомня на всички, че е поканен единствено за проби. Трудно се влизаше в младежкия тим, тъй като положителните играчи бяха доста, изключително в Джуба, където баскетболните клубове имаха дълга история и срещите се организираха на стадиони с твърда настилка и даже паркет. В Лота, сходно на всички села в отдалечените региони, мачовете се играеха навън, върху бетон или пръст. Самуел обясняваше, че единствено 10 момчета ще бъдат определени да отпътуват за Америка, където към тях ще се причислят още петима, всичките от Южен Судан. Отборът щеше да взе участие в селекционни шампионати в Орландо и Лас Вегас, където щеше да има стотици скаути на студентски тимове. Може би даже някои от НБА.
Когато заговориха за срещите в Америка, всички се развълнуваха още повече и никой не обърна внимание на предизвестията на Самуел. За тях той към този момент пътуваше натам. Беше отраснал по селските стадиони пред очите им, те знаеха какъв брой скъп ще е за всеки тим и мечтаеха с него. Празненството продължи до късно през нощта и когато Биатрис най-накрая го приключи, Самуел си легна насилствено. Но не го ловеше сън. Цял час седнал съм на леглото в тясната стаичка, в която спеше с по-малките си братя Чол и Джеймс, и тримата разгорещено си шушукаха. Над леглата им висеше огромен афиш на Ниоло, най-известния баскетболист от Южен Судан, литнал високо над коша, до момента в който забиваше топката с екипа на „ Бостън Селтикс “, който Самуел постоянно си фантазираше, че носи.
На идната заран стана рано, с цел да събере яйцата от полозите – първата му работа за деня. Закуси небрежно и пое към учебното заведение с раницата и баскетболната си топка. Джеймс и Чол го последваха до близкото игрище, където той постреля към час, а те му връщаха топката. Дойдоха още момчета и познатото дриблиране и добродушните закачки огласиха сънливото утро.
В осем часа, колкото и да не желаеха, прекъснаха играта и Самуел потегли към учебното заведение с братята си. Беше в последния клас на гимназията, оставаше му един месец до дипломирането. Смяташе се за късметлия – по-малко от половината негови връстници, единствено момчета, щяха да завършат приблизително обучение, а за университет дръзваха да мислят една шепа. Нямаше девически паралелки.
Самуел крачеше към учебното заведение, дриблираше и мечтаеше за колежите оттатък океана.
В своя първи разказ за света на баскетбола Джон Гришам ни води в спортната вместо в правосъдната зала. Самуел Сулеймон, по прякор Сули,...
2
Две седмици по-късно, в петък сутринта, цялото семейство извървя дългия път до автогарата в Румбек, откъдето Самуел щеше да замине за Джуба. Престоеше му един уикенд на с напрежение състезание. Махаха му за „ довиждане “, а майка му и сестра му бършеха сълзите си. Той щеше да се върне в понеделник.
Потеглиха с едночасово забавяне, което за Южен Судан си беше съвсем в точния момент. Разписанието беше гъвкаво поради неприятните пътища и препълнените рейсове. Нерядко се случваше въобще да не дойдат или пък да се скапват. Не беше извънредно да закъсат посред път и пасажерите да вървят пешком до най-близкото село.
Самуел седеше на предната седалка, притиснат сред двама мъже, които обясниха, че пътуват към този момент три часа. Отиваха в Джуба да си търсят работа, доколкото той разбра. Не беше сигурен, тъй като говореха британски неприятно и вмъкваха думи от племенното си произношение нуер. Той беше динка, най-голямата етническа група в страната, и първият му език беше динка, а вторият – британски. Майка му говореше четири езика.
От другата страна на тясната пътека седеше жена с три ококорени и смълчани деца. Самуел ги заприказва на британски, обаче те не реагираха. Майката сподели нещо на най-голямото дете, само че Самуел не разбра нито дума.
Германия, средата на 30-те години на ХХ в. Лени Рифенщал е обичаната режисьорка на Адолф Хитлер. Нейните филми би трябвало да популяризират мощта...
В рейса нямаше климатик, а прахолякът от застлания с трошляк път влизаше през отворените прозорци и се стелеше на всички места: върху облеклата, чантите, седалките, пода. Возилото се клатушкаше и подскачаше по основния път за Джуба и понякога спираше, с цел да вземе някой, който му махаше, или с цел да слезе пасажер.
След като стана ясно, че Самуел е баскетболист, който може би ще замине да играе в Америка, той се трансформира в център на внимание. Баскетболът беше новата горделивост на Южен Судан, блестящо заричане, което от време на време позволяваше на хората да не помнят за гневния етнически спор. Повечето им баскетболисти бяха високи и слаби и играеха с озлобление, което изумяваше американските треньори.
Ето за какво пасажерите разговаряха обстойно и нашироко за баскетбола със Самуел. Спираха във всяко село и качваха още пасажери. Допустимият брой се оказа променлива големина и скоро водачът изпрати по-младите, измежду които и Самуел, да се качат на покрива и да се погрижат чантите и кашоните да не изпопадат. Като наближиха Джуба, асфалтът размени чакъла и рейсът към този момент не друсаше толкоз. Поумълчаха се, до момента в който минаваха около километрични гета с бараки, а след това около квартали с по-стабилни постройки. Шест часа откакто потегли от Лота, Самуел слезе от рейса на централната автогара, същинско гъмжило от идващи и заминаващи. Упътиха го по какъв начин да стигне до Университета на Джуба и след това ходя до там един час. Беше идвал в столицата единствено един път и в този момент още веднъж се смая от актуалните улеснения, павираните улици, неистовото улично придвижване, високите здания, оживлението и добре облечените хора. Ако не успееше да влезе в тима, Самуел смяташе да продължи образованието си тук. Искаше му се да живее в този град, стига да беше допустимо, и да усвои някаква специалност.
Намери спортната зала в кампуса и влезе обезпокоеното. Беше нова и голяма. В неговата страна нямаше студентски шампионати, нямаше тимове с емблеми и спортни графици, нямаше ентусиасти, които да участват на срещите. Залата се използваше за всевъзможни спортове на закрито, а също за манифестации и събрания.
В далечния ѝ край Самуел видя мъж с клипборд и провесена на шията свирка, който наблюдаваше тренировката сред два тима с по четирима играчи. Самуел заобиколи игрището и се приближи към него.
Още от ЛИТСПОТ:
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ