Как Филипините извоюваха своята независимост
През 1965 година във Филипините е определен Фердинанд Е. Маркос. Неговият конкурент Диосдадо Макапагал губи с 43% и не съумява да отбрани борбата за идващ мандат. В идващите четири години Маркос стартира постоянни промени и иновация, в това число откриването на голям брой работни позиции, основаването на по-справедливи налози и точно неговият кабинет стартира да припомня, че е построил повече пътища, в сравнение с всички предходни президенти взети дружно, към това число би трябвало да прибавим, че същото важи и за учебните заведения.
През 1969 година филипинците не престават да гласоподават доверие, въпреки и към този момент да се приказва за пазаруването на гласове. Вторият мандат стартира с безапелационна победа над Серджо Осмена, който съумява да завоюва едвам 39% от гласовете на публиката. По време на идващите четири години стартират да политат обвинявания от Либералната партия, че Маркос е съумял да разшири доста границата сред небогати и богати. Според същите, това довело до повишение на престъпността в страната и утежняване на качеството на живот. Към това можем да прибавим съществуването на образувана мюсюлманско сепаратистко придвижване и предстоящо за всичко, филипинският народ се подвига на митинг.
С наближаването на трети мандат, Маркос осъзнава, че обстановката ще излезе отвън надзор и постанова военно състояние в страната. Следващата му стъпка е да поеме надзор над цялата филипинска войска и да заглуши конституционни права като това за независимост на словото и печата. Филипинският конгрес е разхлабен и всяка медия, която се осмели да приказва отрицателно за него, получава номинация за преустановяване на активност – с тази задача се заема армията. Затворите стартират да се пълнят с политически съперници и критици. Някои сенатори също съумяват да намерят място зад решетките. Смъртните присъди не закъсняват, само че още по-интересното е, че съперниците са лежали единствено месец, което демонстрира, че правосъдната система работи в услуга на въпросния водач.
Снимка: By Angust – Own work, previously uploaded in Flickr, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15264932
Междувременно продължава и работата за нова конституция, въпреки и цялата страна да се държи под военно състояние. Тя става факт при започване на 1973 година и трансформира формата на ръководство от президентска република на парламентарна, само че по-важното е, че там участва и малка врата, която разрешава на Маркос да продължи да ръководи до време, в което на него самия му харесва. Конституцията е призната с 95% успеваемост. През 1978 година един от затворените сенатори – Бениго Акуино взема решение да сътвори партия „ Силата на народа “ и от пандиза се пробва да взе участие в идващите избори, той и всички негови претенденти губят.
Впрочем претендентите също се озовават зад решетките дружно със своя водач. В идващите 14 години ще има забавна интервенция от страна на Съединени американски щати, която на драго сърце оказва помощ, изключително откакто Маркос убещава, че ще поддържа демократичната концепция и няма да разреши на комунизма да навлезе в страната. Предоставя някои военни бази на американската войска и с това съумява да завоюва един добър сътрудник.
Както нормално се случва, зад задържането на един деспот, без значение какви са неговите убеждения, постоянно има някой, който да заплаща сметките. От 60-те години до 1981 година се оказва, че филипинският президент е поддържал красивата визия на страната, употребявайки доста съществени заеми. До този миг Съединени американски щати на драго сърце са подкрепяли водача, само че когато американската стопанска система влиза в криза, администрацията на Рейган е принудена да увеличи лихвите.
В идващите три години се следи нечовечен срив, който приключва и с убийството на Акуино. Икономистите ще запишат в историята на страната, че това е най-жестоката криза, която в миналото се е случвала. Под натиска на Съединени американски щати, Маркос афишира, че през идната година ще се проведат и политически избори, с цел да се легитимира контрола на страната. Имайки поради, че той самият е единственият, който може да организира избори, такива в действителност се случват. За страдание никой не чака, че кандидат за поста ще бъде вдовицата на убития политически водач – Коразон Акуино. На 7 февруари 1986 година всички филипинци отиват да гласоподават за смяната и се надяват, че ще изберат нов и по-добър водач.
Снимка: By Photo taken by Joey de Vera – Previous publication. This image was published in People Power: The Philippine Revolution of 1986: An eyewitness history, among other historical books., Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=352007
Избирателната комисия припомня, че за следващ път Маркос е победител. Официалната версия е, че Маркос печели с 10 милиона гласа (почти 11 милиона), до момента в който Акуионо изостава с 9 милиона гласа. Неофициален избор на покровителите споделя друга история – Акуионо печели с близо 8 милиона гласа, до момента в който Маркос изостава с милион. В изборния ден се появяват и доста клюки за нагласяне на вотовете, принуждение, купени гласове, интервенция на компютърни техници, които да трансформират доста гласовете и още доста други порочни практики. Междувременно католическият свещеник отхвърля изборите, а малко по-късно и американския сенат следва образеца му. Въпреки това, новият президент към този момент публично продължава своя мандат. Това обаче няма никакво значение – всички желаят главата на диктатора и явно никой няма да се откаже, преди тя да бъде хвърлена на тълпата.
Първият опит идва с общителното подпомагане на армията. Планът на военните е да завардят някои основни точки на страната, най-вече летища и военни бази, а по-късно отряд да влезе и да го арестува. Междувременно би трябвало да се отстранят и лоялните бойци. Единственият проблем е, че президентът схваща първи и доста бързо организира чистка измежду редиците си. Главният контрольор на полицията, последван от други свои поддръжници декларира публично, че се отдръпва от поста си, само че малко по-късно Маркос припомня, че мнозина би трябвало да прекратят своята нелепост. Междувременно стартират митинги и кардинал Син идва в столицата, носейки на протестиращите храна и други помощи.
Въпреки обстоятелството, че нито един нормално жител може да се изправи против добре готова войска, образецът му е последван от други духовни водачи и точно те не стопират да идват в столиата. В ранното утро на една февруарска неделя идват и военните. Първата им задача е да спрат излъчването на радио Веритас, да задържат всички работещи там и с това да продължат с по-нататъчните задания. Станцията работи в доста дребен периметър, а също по този начин оказва помощ доста за координирането на бутновниците. Има един главен проблем в този проект, с ограничението на радиото, стотици потеглят към столицата, освен това в положително въодушевление, мнозина идват с задачите си фамилии, водейки даже децата. Междувременно актьори също идват, с цел да забавляват тълпата, до момента в който разнообразни духовници приготвят хората за молитва на барикадите.
Енрико Фердинандо (в ляво в центъра на снимката) и неговият сътрудник Фидел Рамос (до него в дясно в центъра на снимката)
По обяд на 23 февруари основният прукорор Енрико Фердинандо, последван от генерал-лейтенант Фидел Рамос, подават оставка, напущат работното си място и се причисляват към тълпите. Следобяд в същия ден, радиото оповестява, че се събират морски пехотинци и танкове идват в града от север и юг. Всички те са водени от бригаден военачалник Артемио Тадиар. Танковете стопират на два километра от лагерите, където в този миг участват хиляди хора. За изненада на пехотинците, никой даже не желае да ги напсува. Вместо това пред тях застават монахини с броеници, а зад тях се редят протестиращи, хванати за ръце.
Генералът няколко пъти подрежда хората да се разпилян и да усигорят достъп на бронирата техника, само че най-после бойците сами си потеглят, нито един изстрел не е даден. Следобед дребният трансмитер на радио Веритас излиза от строя. Някъде през нощта огромна част от хората съумяват да пуснат радиото още веднъж, само че от загадка локация и да продължат да координират митинга. То и до през днешния ден се назовава „ Незаконната станция “. В зорите на 24 февруари се отбелязва и първият по-сериозен конфликт. Пехотинци влизат в града от изток и стартират да изсипват сълзотворен газ по цивилните. Около 3000 боеца влизат в един от лагерите и стартират да правят арести. По-късно минава хеликоптери на филипинските Военновъздушни сили. Тяхната задача е да отстранят различен лагер и да стартират арестите. За офанзивата дава отговор полковник Антонио Сотело.
Цялата ескадрила от дълго време е спряла да се подчинява на Маркос и вместо да стартира офанзива, приземява машините и се включва в митингите. Междувременно военен хеликоптер Бел 214, ръководен от майор Део Круз и хеликоптер Сикорски С-76 трансформират курса си и се причисляват към бунтовническата ескадрила. Главният прукорор и неговият сътрудник са повече от щастливи, тъй като дълго време са стимулирали своите подчинени да се причислят, вместо да бъдат част от една кървава война.
Монахини пазят хеликоптерите
В дребните часове на нощта се оповестява, че президентът Маркос е напуснал Народното събрание. Следват бурни оваци и благополучие, до момента в който не го виждат по националната телевизия, където декларира, че няма никакво желание да се съобщи или да се откаже от властта. Президентът по този начин и не съумява да довърши своята тирада, тъй като бунтовници съумяват да спрат сигнала. Докато сигналът се възвърне и водещият подсети, че малкия екран ще служи на народа, повече от един милион души към този момент са в столицата.
Същата вечер размирен хеликоптери нападат въздушната база Виламор, където стоят президентските самолети. Нито един човек не е цел на бунтовниците. Малко по-късно всички офицери, които са приключили военната академия също се отхвърлят и се включват в митингите. До този миг голям % от армията към този момент се е трансформирала в протестираща мощ. За страдание военачалник Фабиян не е измежду хората, които са подготвени да се откажат толкоз елементарно. Неговото предложение е протестиращите да бъдат ударени с въздушна офанзива. В този миг съществува запис от диалога. Генерал Фабиан счита, че е време военната техника да бъде извадена от строя, с цел да не се наложи да се водят по-тежки кръвопролития. Проблемът обаче е, че до момента в който води диалога с Маркос, два изтребителя към този момент са се насочили към протестиращите. Думите на Маркос са следните:
„ Заповедта ми е да не се атакува. Не, не, не! Задръжте. Заповедта ми е да не се атакува. Нареждам да разпръснете тълпата, само че без да стреляте по тях. “
На 25 февруари към 7 часа стартира пукотевица от към момента лоялни бойци. Снайперисти се нареждат на постройката на малкия екран и стартират обстрел. Много от протестиращите съумяват да се скрият, а по-късно водачите употребяват хеликоптер, с цел да обезвреждат съперника. Няколко часа след този случай Коразон Акуино е оповестена за президент на Филипините. Церемонията е скромна и се организира в дребен клуб единствено на километър от лагера на протестиращите. Единственият проблем е, че Маркос прави същото и съумява да подразни още повече тълпата. Пред близо 3000 души, които са правилни на него, той излиза от двореца, декларира, че е благополучен и отхвърля да напусне поста си.
Протестиращ прегръща боец, който се причислява към протестиращите
Единствената причина да не влизат протестиращи в двореца е съществуването на лоялна войска. Освен това и духовниците съумяват да спрат доста настъплението на хората. В понеделник президентът звъни на американския сенатор Пол Лаксалт. Съветът на неговия сътрудник е да завърши своята политическа кариера и просто да бяга. Вечерта особено за него идва американски избавителен хеликоптер, който води президента, неговия правилен военачалник и фамилията в американска военновъздушна база в Манила. На 26 февруари цялото семейство на някогашния филипински президент каца в Съединени американски щати. Властите записват, че семейството идва с милиони долари под формата на бижута, злато, облигации и пари.
На идващият ден излиза наяве, че някогашният деспот към този момент е предал поста си и хиляди влизат в двореца, който до този миг не е бил отворен за посещаване. Изхвърлят се всички движимости, които биха напомнили за последното ръководство. Създава се нова конституция, построява се революционно държавно управление и се привиква нов конгрез през 1987 година В последните дни от живота си, някогашният президент декларира, че е подготвен да върне 90% от открадното благосъстояние на страната, само че единствено при едно изискване – да може да бъде заровен във Филипините до гроба на майка си. Мечтата му по този начин и не се сбъдва, управляващите, както и народът отхвърля тази чест. На 28 септември 1989 година е заровен в частен пантеон, който се посещава постоянно от роднините му, другари и политически сътрудници.
