Какво е Скалата на Моос и защо е важна
През 1812 година Фридрих Моос основава канара за премерване на твърдостта на веществата. С нея обаче съществуват някои проблеми, които въодушевяват други учени да измислят други възможности. Но те пък имат свои лични проблеми и по този начин скалата на Моос продължава да бъде най-широко употребяваната.
Тя обаче от време на време се пояснява неправилно, по тази причина е време да разбираем какво споделя и какво не споделя.
Още от антични времена хората са сравнявали твърдостта на веществата, като са следили кое върху кое ще остави следи. Най-старият прочут образец е на Теофраст от към 300 година прочие н. е. в неговия етюд „ За камъните “. Това, което прави Моос, е да сложи концепцията на по-математическа основа след Просвещението.
Скалата му е била явно елементарна: той дефинира твърдостта на обещано вещество посредством способността му да драска други и да не бъде надраскано от тях. Следователно най-твърдото вещество, на което той приписва стойност 10, е това, което може да надраска всички останали и от своя страна да не бъде надраскано. Не е изненадващо, че тази стойност е присъдена на диамантите. Оказва се, че не всички диаманти са еднообразно твърди, тъй че стойност по Моос от 10 в този момент се дава на диамантите вид IIa, най-твърдия тип скъпоценни камъни.
След това той избира девет други познати твърди тела, като на всяко от тях присвоява естествено число. В реда от 1 нагоре те са: талк, гипс, калцит, флуорит, апатит, ортоклаз фелдшпат, кварц, топаз и корунд.
Оттогава насам са добавени и други субстанции, като са употребявани десетични дроби.
Фридрих Моос
Недостатъкът на скалата на Моос е, че като слага всеки от изходните си предмети на еднообразно разстояние един от различен, той скрива същинските разлики сред тях. Например, макар че гипсът, калцитът и флуоритът са в верния ред, разликата сред калцита и флуорита е много по-малка, в сравнение с сред гипса и калцита, без значение дали е измерена линейно или логаритмично. Но съгласно скалата наподобява, че дистанциите са равни. Кехлибарът може би е бил по-добър избор от гипса за малко по-равномерно систематизиране.
Съществува и голяма разлика в същинската неотстъпчивост на диаманта и корунда; диамантът е съвсем четири пъти по-твърд по ограниченията за безспорна неотстъпчивост. Моос не е отговорен за тези дефекти – той не е разполагал с технология за по-точно премерване и не е познавал доста от веществата, които са по-близо до диаманта по скалата.
Има и такива, които евентуално задминават диамантите по неотстъпчивост и на които би трябвало да се присвоят цифри, по-големи от 10, въпреки че се оказва, че не е напълно елементарно да се установяви нещо такова.
Независимо от това скалата на Моос към момента се употребява, за разлика от доста артикули на науката от XIX век, които през днешния ден значително се преглеждат като исторически рядкости, послужили за ходило към по-добри модерни версии.
Причината е, че скалат е извънредно практична за прилагане на терен, където няма по-прецизно съоръжение. Ако откриете минерал, който не познавате, малко евентуално е да имате на разположение диамантена преса, с цел да измерите безспорната му резистентност на напън. Лесно е обаче да носите със себе си заготовка от истинските детайли на Моос или по-евтини аналози и да ревизирате кои от тях ще надраскат въпросния камък.
Такова едно елементарно премерване на приблизителната неотстъпчивост може да ви помогне да идентифицирате находката си. Ако се окаже, че тя съдържа скъпи минерали в себе си, до които може да се доближи единствено посредством стриването му, познаването на цифрата на Моос може подсказже какъв материал ще е належащо за тази цел – което може да даде и точна визия за цената.
Това са по-широкообхватни решения, в сравнение с какъв брой мощ би трябвало да се приложи към диамантен индентор, с цел да се деформира обещано вещество – мярката, употребена от скалата на Викерс.
Скалата на Моос постоянно се употребява непозволено от хора, които се пробват да „ потвърдят “, че античните цивилизации не са имали принадлежности, с цел да основат оживелите си до през днешния ден монументи. След като се стигне до това умозаключение, тези, които изричат сходни изказвания, афишират, че същинските строители би трябвало да са затова или извънземни, употребявали лазерни резачки, или някаква по-висша изгубена цивилизация…
Особено известна е версията, че египтяните са имали единствено медни принадлежности, само че са оставили завещание от варовик и гранит, които са доста по-нагоре по скалата. Тъй като материал, намиращ се по-ниско, не може да надраска, камо ли да гравира, подобен с по-високо число, аргументът гласи, че би трябвало да са били забъркани извънземни.
Въпреки това, както демонстрират редица видеоклипове, египетските принадлежности могат да се употребяват за възпроизвеждане на всевъзможни сечения в камъни с доста по-твърди стойности по скалата на Моос.
