Мистериозният произход на ваксината срещу едра шарка
През 1796 година британският доктор Едуард Дженър има концепция. Докато стотици хиляди към него се поддават на мъка от едра шарка, погледът на Дженър е ориентиран към розовото, непокътнато лице на Сара Нелмес, локална млекарка. По кожата й няма нито един мехур от шарката, която другояче значи съвсем сигурна гибел за 1/3 от болните. Освен по ръцете, с които доеше крава на име Блосъм.
Освен мехури по ръцете, Сара и нейните колеги-доячки са удивително незасегнати от заболяването. За Дженър това не е съвпадане и изхождайки само от оскъдните си наблюдения, той взема решение да извади дребна проба от гнойта на Сара и да я инжектира в ръката на младо момче на име Джеймс Фипс. За удивление на всички – в това число и на Дженър – откакто той забива втора игла в тялото на Фипс, този път заразявайки го с едра шарка, момчето остана крепко. На фона на безусловно оскъдни шансове безумно рискованото лекуване дава на детето имунитет.
„ Изкореняване на едра шарка демонстрира какво в действителност можем да реализираме, когато разполагаме с подобаващите принадлежности за битка с заболяването “, споделя Сабрина Шолц, организатор по антропология в Националния природонаучен музей. „ Но знанието за заболяването също ни демонстрира какъв брой доста хора са убити… и ни дава да разберем, че няма причина това да не се случи още веднъж. “
Не единствено има опция едрата шарка (или най-малкото, нещо подобно) да изплува още веднъж, само че най-неизвестно за множеството хора, самият генезис на тази революционна ваксина е под въпрос. В продължение на десетилетия учените считат, че легендата за кравата може да е неверна. Тази цепнатина в историята на медицината може да остави човечеството уязвимо за бъдещи огнища – колкото малко евентуално да е.
В края на 18 век едра шарка, породена от вируса вариола, провокира гнет по целия свят като лишава стотици хиляди животи. Заболяването е антично като мъчи популацията най-малко от 3 век прочие н. е.
Така че, когато „ имунизацията “ на Дженър (всъщност просто гной в спринцовка) се появява, тя безусловно избухва по известност. Към 1813 година е необятно налична в Европа, Азия и Америка. Тъй като вирусите като едра шарка се предават най-лесно от животни на животни, учените първо основават нови запаси на имунизацията, като събират гной от инфектирани животни. Всеки път, когато запасите понижават, учените събират ново стадо от естествено инфектирани животни и събират секретите им.
„ Ваксината еволюирала “, споделя Ингър Деймън, който управлява клона за поксвируси и бяс в Центровете за надзор и предварителна защита на болесттите в Съединени американски щати. „ Начинът, по който се развъжда – или по кравите, или по зайците – се трансформира и вкарва свързани вируси… [така] цялостен куп вируси се употребява в разнообразни ваксини. “
През 1939 година откривател от университета в Ливърпул на име Алън Уат Доуни e любопитен по какъв начин имунизацията против едра шарка може да се e трансформирала във времето. Днес имунизациите се вършат всеобщо и множеството (включително някои модерни версии на имунизацията против едра шарка) съдържат мощно отслабени версии на инфекциозни микроби или дребни, непълни части от патогени – най-малкият най-малко, нужен за тласкане на имунната система да построи отбрана. Така се заобикаля опцията да се провокира същинска зараза или разпространяване на нов извършител на заболяването измежду хората. Но ранната ваксина против едра шарка се основава на вирус, изцяло кадърен да аргументи заболяване – по-малко тежко от едра шарка, само че въпреки всичко заболяване. А дейните вируси към момента са подложени на еволюцията.
Когато Доуни съпоставя вирусното наличие на ваксина против едра шарка, известна и до през днешния ден като „ vaccinia virus “, с проба, изолирана непосредствено от говеда, той с изненада открива, че те са разнообразни. Свързана, да – само че сигурно не идентични.
Двете проби бяха задоволително разнообразни, че да наподобява необикновено „ vaccinia virus “, актуалният вирус във ваксина против едра шарка, да произлиза от този в животните. Това изправя Доуни и неговите сътрудници пред неприятния въпрос: Какво бяха инжектирали в телата на милиони хора през последните 150 години?
