От НАТО до Азия: защо колективната сигурност буксува
Предвид нежния световен ред, в който живеем, е мъчно да не си зададем въпроса дали понятието " групова сигурност " не е изчерпано.
Отговорът зависи от това по какъв начин го разбираме. Ако под групова сигурност имаме поради система, в която водещите международни сили се отхвърлят от потреблението на мощ за смяна на статуквото и се задължават да работят дружно против всяка страна, която наруши това заричане, тогава тя не е мъртва по една елементарна причина - в никакъв случай не е съществувала в реалност.
Класическата версия на груповата сигурност - най-ясно въплътена в концепцията зад Обществото на народите след Първата международна война - се стреми да надмогне силовата политика, като задължи страните да вземат решение разногласията си по кротичък път и да се сплотяват против всеки, който наруши този принцип.
За страдание, тази идея допуска, че агресорите елементарно ще бъдат разпознати и че останалите страни ще имат единно мнение кои са те. Тя също по този начин изисква всички огромни сили да са подготвени да работят дружно против мощен агресор - деяние, което е скъпо, рисковано и постоянно не визира директно личните им ползи. В сходни обстановки постоянно ще има прелъщение някои да останат настрана и да оставят други да поемат тежестта.
В последна сметка тази визия за групова сигурност изисква равнище на доверие и безкористност, което в интернационалната политика е изключение, а не предписание.
Съществува обаче и по-прагматично схващане за групова сигурност - като цялост от договорености, целящи да създадат войната по-малко евентуална, или като военни съюзи, в които група страни се сплотяват, с цел да възпират или победят обща опасност.
Историята познава голям брой такива образци. Но даже тези по-скромни форми на групова сигурност не са изключително ефикасни - и с времето стават още по-малко такива, което прави бъдещия свят по-опасен от близкото минало.
Страните от Европа се борят да усилят армиите си - какъв е проектът?
Европейските водачи предизвестиха за съветската опасност за континента
Въпреки това, относително реалистичните модели на групова сигурност от предишното заслужават по-внимателен разбор през днешния ден - в случай че не за друго, то с цел да разберем за какво сега едвам оцеляват.
Една лимитирана форма на сходна сигурност е така наречен " режим на сигурност ", при който противници се договарят да лимитират конкуренцията си в ясно избрани области. Споразуменията за надзор над въоръженията, като договорите SALT и START, са добър образец.
Те в действителност способстваха за леко понижаване на риска от война, само че не попречиха на свръхсилите да натрупат хиляди нуклеарни бойни глави или да влагат милиарди в повишение на разрушителната им мощност. Още по-малко съумяха да сложат завършек на дълбокото съревнование сред Съветския съюз и Запада.
Днес вероятностите за сходни съглашения са още по-мрачни, частично тъй като светът към този момент не е двуполюсен, както по време на Студената война, а многополюсен. Това значи, че Китай би трябвало да бъде включен във всяка ефикасна рамка за надзор над въоръженията. В момента обаче няма действителни старания за реализиране на съглашение сред Пекин, Москва и Вашингтон, а Китай не е податлив да лимитира арсенала си, до момента в който не настигне другите две сили.
Вместо това следим увеличение на нуклеарните арсенали, рационализация на военните сили и даже разисквания в редица страни за придобиване на нуклеарно оръжие. Опитите да се вкарат ограничавания върху изкуствения разсъдък или кибероръжията също се провалят - нещо изцяло предстоящо, поради какъв брой мъчно би било да се реализира интернационално единодушие по такива въпроси.
Друга лимитирана форма на групова сигурност е мироопазването.
След като воюващи страни решат да сложат завършек на спора, се разполагат неутрални сили, които да следят съглашението и да вдъхнат доверие. Но този механизъм работи единствено в случай че страните в действителност желаят мир. Миротворците нормално не разполагат със силата да спрат страна или пълководец, решил да възобнови бойните дейности. Затова мироопазването е потребен инструмент, само че не и средство за попречване на война.
Най-ефективната форма на групова сигурност - по-точно наричана " групова защита " - са военните съюзи.
Димитър Бечев пред L`Express: Някога Европа доминираше света, в този момент е жертва на велики сили
Според откривателя за Стария континент закани сега идват както от Съединени американски щати на Тръмп, по този начин и от Русия и Китай
Държави, изправени пред обща опасност, могат да усилят сигурността си посредством взаимна защита и координирана военна подготовка. Такива съюзи пораждат най-често, когато наоколо има мощна страна, подготвена да употребява мощ за смяна на статуквото. Именно това изяснява основаването на НАТО, съюзите на Съединени американски щати в Азия по време на Студената война и интернационалната коалиция против Ирак през 1991 година
Тази логичност се прояви и след съветското навлизане в Украйна през 2022 година, когато Съединени американски щати и огромна част от Европа застанаха зад Киев.
Същевременно тя изяснява и поддръжката, която Русия получи от Китай и Северна Корея. Случаят с Украйна демонстрира и нещо друго - че груповата защита не постоянно предотвратява войната, тъй като възпирането може да се провали.
По време на Студената война груповата защита функционираше относително сполучливо, тъй като и двете страни ясно осъзнаваха, че боен конфликт в Европа би довел до пагубна война сред два мощни блока.
Днес сходна предсказуемост липсва. Няма единно мнение кои са главните закани и по какъв начин би трябвало да се реагира. В Европа усещанията за Русия се разминават, световният Юг не я възприема като екзистенциална заплаха, а позицията на Съединени американски щати наподобява непостоянна.
Освен това във Вашингтон все по-често се постанова убеждението, че Европа би трябвало сама да поеме отговорност за сигурността си, до момента в който Съединени американски щати се концентрират върху Китай. Това води до разминаване в стратегическите ползи и неизбежно отслабва НАТО, даже в случай че алиансът официално остане цялостен.
В Азия обстановката е също толкоз несигурна. Въпреки възходящата мощност на Китай, напъните за основаване на постоянна противотежест са възпрепятствани от стопански зависимости, районни съперничества и отвращение на обособени страни да поемат главната тежест. Това усилва риска от неверни преценки - в това число към Тайван.
Европа се изправя пред немислимото - бъдеще без Съединени американски щати като поръчител за сигурност
Старият континент би трябвало да провежда личната си защита доста по-рано, в сравнение с някой си е представял
Накрая, въпреки съюзите да пораждат в отговор на закани, те са по-устойчиви, когато се основават и на споделени полезности. Именно тук Западът изпитва най-дълбока рецесия. Либералната народна власт отстъпва, вътрешните разделения се задълбочават, а разминаванията сред Европа и Съединени американски щати - от Русия до Близкия изток - стават все по-очевидни.
Изводът е противен, само че явен. Не бива да се разчита на утопичната версия на груповата сигурност.
Държавите ще продължат да зависят на първо място от личните си качества, даже когато търсят надеждни сътрудници. Силните съюзи и отбранителни качества не изключват дипломацията, само че и не отстраняват риска от война.
Колективната сигурност може и да не е изцяло мъртва - само че сигурно не е в положително здраве.
Отговорът зависи от това по какъв начин го разбираме. Ако под групова сигурност имаме поради система, в която водещите международни сили се отхвърлят от потреблението на мощ за смяна на статуквото и се задължават да работят дружно против всяка страна, която наруши това заричане, тогава тя не е мъртва по една елементарна причина - в никакъв случай не е съществувала в реалност.
Класическата версия на груповата сигурност - най-ясно въплътена в концепцията зад Обществото на народите след Първата международна война - се стреми да надмогне силовата политика, като задължи страните да вземат решение разногласията си по кротичък път и да се сплотяват против всеки, който наруши този принцип.
За страдание, тази идея допуска, че агресорите елементарно ще бъдат разпознати и че останалите страни ще имат единно мнение кои са те. Тя също по този начин изисква всички огромни сили да са подготвени да работят дружно против мощен агресор - деяние, което е скъпо, рисковано и постоянно не визира директно личните им ползи. В сходни обстановки постоянно ще има прелъщение някои да останат настрана и да оставят други да поемат тежестта.
В последна сметка тази визия за групова сигурност изисква равнище на доверие и безкористност, което в интернационалната политика е изключение, а не предписание.
Съществува обаче и по-прагматично схващане за групова сигурност - като цялост от договорености, целящи да създадат войната по-малко евентуална, или като военни съюзи, в които група страни се сплотяват, с цел да възпират или победят обща опасност.
Историята познава голям брой такива образци. Но даже тези по-скромни форми на групова сигурност не са изключително ефикасни - и с времето стават още по-малко такива, което прави бъдещия свят по-опасен от близкото минало.
Страните от Европа се борят да усилят армиите си - какъв е проектът?
Европейските водачи предизвестиха за съветската опасност за континента
Въпреки това, относително реалистичните модели на групова сигурност от предишното заслужават по-внимателен разбор през днешния ден - в случай че не за друго, то с цел да разберем за какво сега едвам оцеляват.
Една лимитирана форма на сходна сигурност е така наречен " режим на сигурност ", при който противници се договарят да лимитират конкуренцията си в ясно избрани области. Споразуменията за надзор над въоръженията, като договорите SALT и START, са добър образец.
Те в действителност способстваха за леко понижаване на риска от война, само че не попречиха на свръхсилите да натрупат хиляди нуклеарни бойни глави или да влагат милиарди в повишение на разрушителната им мощност. Още по-малко съумяха да сложат завършек на дълбокото съревнование сред Съветския съюз и Запада.
Днес вероятностите за сходни съглашения са още по-мрачни, частично тъй като светът към този момент не е двуполюсен, както по време на Студената война, а многополюсен. Това значи, че Китай би трябвало да бъде включен във всяка ефикасна рамка за надзор над въоръженията. В момента обаче няма действителни старания за реализиране на съглашение сред Пекин, Москва и Вашингтон, а Китай не е податлив да лимитира арсенала си, до момента в който не настигне другите две сили.
Вместо това следим увеличение на нуклеарните арсенали, рационализация на военните сили и даже разисквания в редица страни за придобиване на нуклеарно оръжие. Опитите да се вкарат ограничавания върху изкуствения разсъдък или кибероръжията също се провалят - нещо изцяло предстоящо, поради какъв брой мъчно би било да се реализира интернационално единодушие по такива въпроси.
Друга лимитирана форма на групова сигурност е мироопазването.
След като воюващи страни решат да сложат завършек на спора, се разполагат неутрални сили, които да следят съглашението и да вдъхнат доверие. Но този механизъм работи единствено в случай че страните в действителност желаят мир. Миротворците нормално не разполагат със силата да спрат страна или пълководец, решил да възобнови бойните дейности. Затова мироопазването е потребен инструмент, само че не и средство за попречване на война.
Най-ефективната форма на групова сигурност - по-точно наричана " групова защита " - са военните съюзи.
Димитър Бечев пред L`Express: Някога Европа доминираше света, в този момент е жертва на велики сили
Според откривателя за Стария континент закани сега идват както от Съединени американски щати на Тръмп, по този начин и от Русия и Китай
Държави, изправени пред обща опасност, могат да усилят сигурността си посредством взаимна защита и координирана военна подготовка. Такива съюзи пораждат най-често, когато наоколо има мощна страна, подготвена да употребява мощ за смяна на статуквото. Именно това изяснява основаването на НАТО, съюзите на Съединени американски щати в Азия по време на Студената война и интернационалната коалиция против Ирак през 1991 година
Тази логичност се прояви и след съветското навлизане в Украйна през 2022 година, когато Съединени американски щати и огромна част от Европа застанаха зад Киев.
Същевременно тя изяснява и поддръжката, която Русия получи от Китай и Северна Корея. Случаят с Украйна демонстрира и нещо друго - че груповата защита не постоянно предотвратява войната, тъй като възпирането може да се провали.
По време на Студената война груповата защита функционираше относително сполучливо, тъй като и двете страни ясно осъзнаваха, че боен конфликт в Европа би довел до пагубна война сред два мощни блока.
Днес сходна предсказуемост липсва. Няма единно мнение кои са главните закани и по какъв начин би трябвало да се реагира. В Европа усещанията за Русия се разминават, световният Юг не я възприема като екзистенциална заплаха, а позицията на Съединени американски щати наподобява непостоянна.
Освен това във Вашингтон все по-често се постанова убеждението, че Европа би трябвало сама да поеме отговорност за сигурността си, до момента в който Съединени американски щати се концентрират върху Китай. Това води до разминаване в стратегическите ползи и неизбежно отслабва НАТО, даже в случай че алиансът официално остане цялостен.
В Азия обстановката е също толкоз несигурна. Въпреки възходящата мощност на Китай, напъните за основаване на постоянна противотежест са възпрепятствани от стопански зависимости, районни съперничества и отвращение на обособени страни да поемат главната тежест. Това усилва риска от неверни преценки - в това число към Тайван.
Европа се изправя пред немислимото - бъдеще без Съединени американски щати като поръчител за сигурност
Старият континент би трябвало да провежда личната си защита доста по-рано, в сравнение с някой си е представял
Накрая, въпреки съюзите да пораждат в отговор на закани, те са по-устойчиви, когато се основават и на споделени полезности. Именно тук Западът изпитва най-дълбока рецесия. Либералната народна власт отстъпва, вътрешните разделения се задълбочават, а разминаванията сред Европа и Съединени американски щати - от Русия до Близкия изток - стават все по-очевидни.
Изводът е противен, само че явен. Не бива да се разчита на утопичната версия на груповата сигурност.
Държавите ще продължат да зависят на първо място от личните си качества, даже когато търсят надеждни сътрудници. Силните съюзи и отбранителни качества не изключват дипломацията, само че и не отстраняват риска от война.
Колективната сигурност може и да не е изцяло мъртва - само че сигурно не е в положително здраве.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ