Inspiration4 : как се стигна до първата частна орбитална мисия
Предстоящата задача, озаглавена “Inspiration4 ”, е финансирана от милиардера и предприемач Джаред Айзъкман, началник на компанията Shift4 Payments. Той е избрал да вземе със себе си още трима души, нито един от които не е богат и не би могъл да си разреши галактически полет без поддръжката на Айзъкман. Съответно “Inspiration 4 ” подарява очаквания, че това е началото на ера, в която космосът ще стане по-достъпен за всеки един от нас. Към Айзъкман ще се причислят Хейли Арсено, лекарка, претърпяла рак на костите и първият кандидат-астронавт с протеза, преподавателката Шан Проктър и някогашният боен Крис Сембовски.
“Inspiration4 ” е експедиция, която е значима и заради обстоятелството, че това е първият орбитален пилотиран галактически полет след 2009 година, който не включва посещаване на орбитална станция. Наистина “Крю Драгън ” няма да се сближава с Международната галактическа станция и заради това корабът не има системи за съединяване. Вместо това той е оборудван с огромен купол от акрилно стъкло (плексиглас), който ще разреши на туристите да се любуват на неповторими гледки към Земята.
И тук стигаме до още един незабравим факт – “Inspiration4 ” ще лети в доста по-висока орбита спрямо полетите, които следим през последните години. След приключването на програмата “Аполо ” през 1972-ра, хора не са се отправяли към Луната, а най-далечната точка от нашата планета, до която са достигали, е 620 километра – т.е. височината, на която лети телескопът “Хъбъл ”. Или с други думи, в днешната пост-Аполо ера, най-отдалечилите се от Земята астронавти са тези, които са ремонтирали “Хъбъл ” в хода на петте обслужващи го совалкови задачи. “Inspiration4 ” е експедиция, която е планувана да навлезе в сходна орбита. За разлика от Международната галактическа станция, обикаляща към Земята на височина 350-400 километра, “Крю Драгън ” ще се отдалечи на 590 километра от планетата ни.
Това е дълго чакан миг за всеки галактически запалянко. Мнозина тръпнеха в очакване да доживеят до мига, в който частни лица, а не просто държавни астронавти, ще могат да изхвърчат в галактическото пространство. Затова дано да припомня в резюме историята, довела до това историческо събитие.
Началото на концепцията за частни галактически полети може да се наблюдава до 1964 година, когато журналистът Джерард Пистър показва предпочитание да лети до Луната чрез услуга на самолетната компания Pan Am. Макар че това звучи като неуместно предложение, изпълнителният шеф на компанията Уан Трип е мощно заинтересован. Това е в разгара на галактическата конкуренция и Трип съзира опция за забележителна реклама. Pan Am стартира да прави резервации за бъдещи полети към естествения ни сателит, като е планувано те да се осъществят най-късно през 2000 година. Тази “услуга ” съществува до началото на 70-те години, тъкмо когато 12 астронавти от “Аполо ” се разхождат на лунната повърхнина. Уви, лунната авантюра на НАСА приключва печално в края на 1972-ра, тъй като организацията е с орязан бюджет и не може да си разреши нови експедиции. А що се касае до Pan Am, финансовото бъдеще на компанията е застрашено още тогава. Компанията въпреки всичко оцелява през идващите две десетилетия, след което през 1991 година банкрутира – без въобще да доближи до стадия да организира туристически полети в космоса.
Със своите невъзвръщаеми ракети “Аполо ” се оказва и стопански неизгодна стратегия, по тази причина НАСА стартира да работи по програмата “Космическа совалка ”. Това е първата в историята на човечеството отчасти възвръщаема система за пилотирани галактически полети. Совалките на Съединени американски щати се трансформират в мощен знак на страната и също така, в случай че до момента галактическите кораби на Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики са били в положение да извозват до орбита по двама-трима души, в хода на една совалкова задача могат да летят седмина.
Допреди совалковата стратегия астронавтите не са имали хетерогенен професионален генезис. Те са били подбирани или от средите на Военновъздушните сили на Съединени американски щати, или от Военноморските сили. Интригата е била коя от двете организации ще вземе превес. Но с политането на първата совалка “Колумбия ” при започване на 80-те години нещата се трансформират. НАСА вкарва измежду членовете на експедициите нова категория астронавти – така наречен “Специалист по потребния товар ” (Payload Specialist) и по този начин мнозина, които не са военни летци, получават своята опция да полетят в галактическото пространство. Това включва представители на други страни (напр. Саудитска арабия и Мексико), откриватели (за лабораториите “СпейсЛаб ”), както и политици (сенаторът Бил Нелсън, който неотдавна бе определен за админ на НАСА, е един от тях).
През 1984 година тогавашният президент на Съединени американски щати Роналд Рейгън афишира плана “Учител в космоса ”. Решено е в границите на някоя от идващите задачи НАСА да изстреля в орбита учител, който да въодушеви децата да се занимават интензивно с просвета и технологии. Кандидатстват над 11 000 учители, само че американската галактическа организация пресява във финалната селекция 114. За пръв преподавател в космоса е определена Криста Маколиф. Тя е назначена за член на задачата на “Чалънджър ” STS-51-L като Специалист по потребния товар.
Но се случва покруса. Когато експедицията е изстреляна на 28-ми януари 1986 година, на 73-тата секунда от полета совалката “Чалънджър ” се разпада пред очите на хилядите фенове. Много фантазии умират в този миг, а най-съществената от тях е, че до няколко години космосът ще стане наличен за всички. Що се касае до програмата “Космическа совалка ”, за пръв път обществото научава за систематичните проблеми, по тази причина че макар видимо изрядния имидж на НАСА и постоянните полети, програмата е непрекъснато придружена от механически недостатъци и организационни компликации.
Основният проблем с галактическата совалка на НАСА, написа журналистът Ерик Ралф за уеб страницата Тесларати, е че тя е проектирана от политици и комитети, след което е конструирана чрез ретроспективно инженерство. Уебсайтът Айдъл Уърдс споделя по какъв начин се е стигнало до съдбовните градивни дефекти, съпътстващи совалките. След задачите до Луната НАСА е желала машина, която да лети в космоса постоянно, един път на две седмици, само че надлежно е стоял въпросът кой ще желае да качва потребен товар толкоз постоянно. За времето си частният бранш не е бил добре развъртян и е нямало по какъв начин компаниите да доставят совалките със спътници толкоз постоянно. Затова НАСА се е обърнала към единствените си евентуални клиенти – американските Военновъздушни сили. Те се съгласили да оказват помощ, само че сложили тежки условия. Поискали совалките да могат да се изстрелват в полярна орбита, както и да са в положение да прихващат противников (т.е. съветски) спътници и да се връщат на Земята след една обиколка. Това е подбуда за всичките дефекти (странично-монтиран орбитър, твърдогоривни ускорители, липса на избавителни системи при положение на повреда т.н.), които по-късно довели до двете съдбовни катастрофи – на “Чалънджър ” и “Колумбия ”, надлежно през 1986-та и през 2003-та.
След разпадането на Съюз на съветските социалистически републики американската дипломация съумява да въвлече Русия в плана “Международна галактическа станция ” – и това се оказва вярно решение. Посредством совалките и напъните на американските астронавти МКС е издигната сполучливо до 2011 година, но през това време съветските кораби “Союз ” се утвърждават като по-евтини, а около проблемите със совалките – като на практика незаменими за поддържането на станцията непрекъснато обитаема. На борда на “Союз ” политат и първите няколко галактически туристи, започвайки с Денис Тито през 2001 година.
Но през днешния ден живеем в разнообразни времена. В Съединени американски щати още веднъж има орбитални пилотирани кораби, наречени “Крю Драгън ”, а идната частна задача “Inspiration4 ” ще лети както с рециклирана ракета, по този начин и с рециклирана орбитална капсула. Както разяснява Ралф от Тесларати, актуалната комерсиална космонавтика жъне от триумфа на постигането на десетилетната цел на СпейсЕкс – възвръщаемостта. Корабите “Крю Драгън ”, за разлика от совалките, не са проектирани от политици и след това издигнати чрез ретроспективно инженерство, а са резултат от поредната работа на СпейсЕкс. Илон Мъск през цялото време си е сложил за задача възвръщаемите технологии да са по-ефективни и евтини спрямо класическите невъзвръщаеми ракети.
“С мъничко шанс и доста повече умения, опит и преценка на събитията, задачата “Инспирейшън4 ” евентуално ще потвърди, че “Фалкън 9 ” и “Крю Драгън ” могат да са това, което галактическата совалка в никакъв случай не можеше да бъде – ключът към орбита както за професионални, по този начин и за цивилен астронавти ”, счита Ралф.
