Представител на българското ницшеанство и неохегелианство, Янко Янев (1900-1945) учи

Представител на българското ницшеанство и неохегелианство, Янко Янев (1900-1945) учи философия и история в Лайпциг, Фрайбург и Хайделберг. Защитава докторат на тематика „ Живот и свръхчовек “ при проф. Хайнрих Рикерт. След 1934 година се открива в Германия, където чете лекции в Берлинския университет по културна история на България. Янко Янев е създател на книги с лирика, есеистика, философия, измежду които най-известни са „ Антихрист “ (1926), „ Хегел. Личност, орис, философия “ (1928; 1996), „ Героичният човек “ (1934), „ Образът на младото потомство “ (1935). Загива при бомбардировка над Дрезден от съюзническата авиация на 13-ти против 14-ти февруари 1945 година

Янко Янев (1900 ~ 1945)

Изток или Запад (1933 г.)

Това, което най-вече липсва в нашия политически и нравствен живот, е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух показва своята креативна мощ, каквито и събития да обуславят неговото придвижване, постоянно той се е развивал инцидентно, без каквато и да е вътрешна нужда и поредност. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее през днешния ден, освен тъй като не сътворяваме исторически смисъл на живота си и нямаме възприятие за историческата съдбовност на света; освен тъй като животът ни увяхва, преди да се е разлистил; освен, че злобата задушава всеки нов и живителен ентусиазъм, само че основно заради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел. Онова, що дефинира образа на всеки народен организъм, не е нищо друго с изключение на историческото схващане за силите и опциите на тоя организъм, който би трябвало да се развива по някакъв избран път. Народ, който не вижда пред себе си път, който продължава да съществува подтиснат от личното си злополучие, от личната си безредица, от личното си нищожество, няма никакво международно опрощение и е жертван на крах. Ние претърпяваме съдбоносни времена - най-страшните в историята на новия свят, - когато вихри са раздрусали докрай всички досегашни мирогледи на социално-политическото и асоциалното съзнание; когато още веднъж и с някакъв церемониален жест се слага въпросът за смисъла и същината на индивида, за огромния град, за обнищения всеобщ безработник, за хипнотизирания от разсъдъчни фикции честен урод, за филистерството на досегашния академик, на досегашния педагог, за великата заръчба на вожда, за пробуждането на националния и храбър човек; когато най-накрая времето и пространството са се трансформирали, а дружно с това и законите на публичния, на съзерцателния и физически свят; когато се прави тая суматоха на лимита сред две столетия, ние, потомците на безстрашни отци, стоим обезпътени.

Никога нашият народ не се е намирал в такава обърканост, даже когато е падал под непознато робство. Това не е инцидентно, то не иде от през вчерашния ден, то е квалифицирано отдавна; целият ни културен и политически живот се е стремял с стремглава експедитивност към това обезпътяване, към тая рецесия на българското национално съзнание. Главната причина на всичко това не е днешната стопанска и духовна беззащитност, а неналичието на историческо схващане у ония, които мислят, че водят неговите бъднини. Целият ни трагизъм иде таман от тази безисторичност на всички наши дейности. И в случай че има политика, която да се е развивала инцидентно, без оглед на правила, на креативен обичаи, без всякакво възприятие за същинската и прародна конструкция на народа, тя е точно българската политика. Липсата на водачество в нашия политически живот се изяснява таман с тая безисторичност. Защото водачеството се корени на първо място в възприятието за историческите вероятности на нацията и нейния месиански героизъм.

С една дума, с помощта на съдбовната безисторичност и безпрограмност в нашето развиване след Освобождението, през днешния ден ние сме стигнали до такава степен, че да се усещаме ненужни в процеса на актуалния международен живот. Колкото и високо да бъде патриотичното възприятие, то остава без всякакво значение, в случай че е единствено инцидентен изблик, а не извира от вярата в националния мит и неговото пребъдване в света. И в случай че желаеме най-накрая да разберем себе си и да се избавим от сомнамбулното положение, в което изпада всеки народ, когато стартира да наподобява на пасмина, на маса - би трябвало да погледнем пред очите си и да забележим по кой път да тръгнем. С това съзнание би трябвало да стартира нашият исторически резултат. С него ще стартира съществуването ни като народен организъм, ще стартира нашето възобновление.

2.

По кой път? За първи път ние слагаме този въпрос с тая увереност, с която в никакъв случай не е бил поставян до момента. Защото сме нямали до през днешния ден никаква философия на българската история и тъй като на тоя въпрос се е гледало най-често от „ книжовно “- педагогично и моралистично-реакционно становище. Трябва да се има поради, че нашата душа през днешния ден е разтревожена и в случай че не желаеме да бъдем единствено един крах от ракетите на днешния революционен човек, би трябвало да бъдем смели като в никакъв случай и да сложим проблемата за българската орис неотвратимо и ясно. Това не е единствено един въпрос на политиката, а на цялото ни културно и национално съществуване. Важното е да се знае на първо място, че не сме народ, който може да се отъждестви с който и да е различен народ, че ние представяме нещо напълно самостойно, особно, първично. Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в същинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ. Нямаме нищо общо с източната екстатика, нищо с механичния педантизъм на западната цивилизация. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата казуса се движи сред Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието; не е нито възвишен, нито човешки, нито единствено нравствен или единствено веществен миг. Ние стоим сред началото на небето и началото на земята, без да бъдем единствено пустинници или единствено пленници на живота.

Несъмнено и в нас живеят славянски сили. Но колкото и обилни да са, те нямат първично деяние и не могат да спомагат за нашето бъдещо развиване, тъй като не са органичен, не са сраснали с нашата първосъщинска особност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да чакаме през днешния ден от славянството? Къде е славянското царство? Това, що назоваваме славянство, не е с изключение на една абстракция, една категория на историософското мислене, което имаше живот и реалност единствено в предишното. Днес душата на изтока е престанала да се усеща славянска. Стихиите, които показваха могъществото на славянството и които постоянно са заплашвали западното царство на индивида със своята загадъчност и фантастика, всички тия сили на апокалипсиса и метафизичната химника, на религиозната глъбина, на националния романтизъм и живото богоносно слово - от дълго време са превърнати в сили, които движат великански мотори и са трансформирали цялата славянска епопея в американски техницизъм. Ненапразно има през днешния ден в Русия цели американски селища; нищо друго не се строи там с изключение на чудовищни фабрики и заводи за динамит, за трактори и коли. Че и там, сходно в Ню Йорк, времето е пари, че индустриализираните маси живеят в раздор с капитализма, че гнетът на техническото иго е надминал робството в капиталистичните страни, че социализирането на живота е довело проституция на еротиката, на личността - това е краят на славянството и заместването му с американския престъпник и американската развратница.

Ето за какво на вятъра бихме очаквали избавление от славянския тракторизиран изток. Ако в миналото Москва е била прицелна точка за нашето развиване, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че съветската общност и начетеност, колкото назадничави и закъснели да са били спрямо напредъка на немския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията. Безспорно и тогава тоя път е бил неправилен, и тогава би трябвало да се отклони развиването ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае, че тоя път не беше друго, с изключение на имитиране на външната и административна форма на съветския живот. Може би никой българин не е могъл да се срасне с душата на славянина и да разбере пустинното й безмълвие както нейната нелогична и спорна същина. И освен българинът, само че който и да е различен представител на западните нации надали би могъл да огледа в дълбините на тая душа, която живееше заключена в своето царство, недостъпна и необяснима за никой човешки разум. Може би таман тая душа на незнайното и безбрежното са имали поради Хердер или Шпенглер, Кайзерлинг или Мьолер ван ден Брук, когато са писали, че на Русия следва огромно бъдеще. Но тая душа през днешния ден е преобразена и цинично усмихната към целия свят; от нейната страхотност и безмълвност, която изкуси даже Наполеона и го притегли в необятното си царство, не е останало нищо.

3.

А Запад? Тук засягаме най-сложната страна на казуса за нашето съзнание, тъй като още от началото на политическото избавление в нашия живот започнаха да работят формите на европейската цивилизация. Създадоха се обичаи в политиката и културата, институти и мирогледи, стратегии на образованието, заети от запад - по този начин по най-смешен и безконтролен метод. Едва ли в миналото ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, изключително от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и сантиментална епоха; и би трябвало да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши образователни заведения, като и символичното саморазрешение на личността в изкуството, рецензията на художественото схващане - пристигнаха от запад. Не можем да не бъдем признателни на западната просвета. Но колкото и огромна да бъде нашата признателност, би трябвало да се подчертае, че - сходно първото въздействие на русизма - и западното въздействие е една от аргументите, задето и до през днешния ден българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя същински и самоотговорен път. Не единствено съветското, само че и западното въздействие е прекалено много асъдействало за усилване на безисторичния хаотизъм на нашето схващане, изключително когато се има поради, че в доста по-голяма степен запад е влиял у нас със своите механически резултати, в сравнение с с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне таман на тая страна на непознатите въздействия и ще уточни, че изгодата е била идентична с вредата. Безспорно всеки нов народ стартира с въздействия и заимствания, само че това става по един метод, напълно друг от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по огромните западни градове и се върнаха в отечеството си по-груби и по-смешни, в сравнение с са били, преди да се срещнат с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на имитиране и заимстване е напълно различен, защото той се прави в името на националното самосъзнаване и облагородяване, а освен в асимилиране и приспособяване на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат единствено прикачени и пришити, само че не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното съществуване.

Особено през днешния ден не можем да чакаме никакво позволение на националната ни орис посредством имитиране на западната цивилизация. Европа, която през днешния ден е объркана, наподобява по-скоро на някаква грозна и прегърбена богиня, в чиито очи не играе никакъв пламък и която още продължава да скимти из своите запустели чертози, без да подозира, че единствено една гръмотевица от небето ще я съкруши вечно. Тоя континент, по който са префучали до момента всички стихии на историята, през днешния ден няма никаква опора, никаква доктрина, никаква вяра. Какво можем да чакаме от един свят, който си отива? Там всички лирически сили са прогонени, нихилизмът е нахлул по всички направления, свободата от дълго време е станала принуждение, животът - алгебра. От тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника - от тая Европа не можем да чакаме нищо; можем да бъдем единствено очевидци на нейния трагизъм и да вземем поука от нея, че единствено расовият и въодушевен човек е възвишен, останалото е изродяване на личността и пигмейство.

4.

И така, застанали сред два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на изтощените западни нации. Остава единствено един-единствен път - пътят към самите нас: пътят към възмездие на варварството, към личния героизъм и личната жертва. Тоя път може да има обаче значение единствено с оглед същинските вероятности на племето ни - в случай че, с други думи, тоя път бъде ясно и уверено начертан и следван като една неотменна стратегия на българския дух. Само като исторически проект тоя път може да ни изведе към нови и прояснени дни. Винаги когато един народ реши да встъпи в процеса на своето възобновление, стартира с акта на историческо самоопределение, и таман в тоя акт би трябвало да се търси израз на нашата национална воля. Всъщност това не е никаква измислена доктрина, никакво политическо разбиране, а по-скоро една политика на културното и чисто българско расово схващане, обусловена от вътрешната специфичност на племето, от неговата галактическа прамайчиност, която няма нищо общо с мистицизма на славянството, нито с интелектуалистичния механизъм на западния човек. По своята същина българският дух е езически и в тоя смисъл той съставлява синтеза на западното и славянското начало, на закона и анархията, на знанието и предчувствието. Затова той не може да се привежда към която и да е категория на историко-философското мислене - нито към немската или северно-готична просвета, нито към тая на романското и класическо схващане. Той е повече от едното и другото, тъй като ги съдържа в зародиш, който рано или късно ще се развие и ще даде плод. В тоя популярен синтез са скрити всички сили на нашето възобновление.

С концепцията за това западнославянско строение на духа ни напълно не се изчерпва проблемата, която слагаме. Трябва, на първо място, тая казуса да бъде поставена; разрешението й може да впрегне напъните на цялата интелигенция за креативна работа. С нея може да се открие новата ера на нашия народ, да стартира новото му установяване като духовна и политическа мощ. Предстоят ни исторически задания. Ние сме най-първичният и девствено-стихиен народ, който още не е споделил своята дума. Тепърва ще почне нашата героическа епопея.

Публикувано в сп. „ Златорог “, 1933 година
Източник: 
Снимка: Янко Янев (1900 - 1945)