Представете си един учен. Има ли бяла манта, очила, леко

Представете си един академик. Има ли бяла манта, очила, леко смахнат взор? Сега си представете още един – невисок, с непропорционално огромна раница, върви по терлици, по през целия ден написа всякакви кодове и понякога гони птички. Или елегантна дама, с надалеч по-малко лекета по облеклата от предходния академик, която умерено и поредно приказва за генетика, а след това се прибира у дома и танцува с трите си деца. Още една, която идва запъхтяна, слиза от колелото си, изтръсква мокрите си облекла (пусто шотландско време!) и пред цялостна зала с хора стартира въодушевено да споделя за своята научна работа. Може би оня първият академик с мантата ви наподобява най-правдоподобен, само че другите са надалеч не по-малко същински – този с лекетата нормално съм аз.

Звучи някак надуто да кажеш, че си академик – самата дума като че ли натяква някакво предимство, видите ли, аз съм академик, значи съм по-умен от вас. Учените обаче най-вече сме си хора, относително естествени, от време на време умни, различен път по-малко. Като цяло знаем задоволително, с цел да проумеем още какъв брой доста не знаем, и сме задоволително запленени от своята дисциплинираност, с цел да може този факт да не ни отчайва и отхвърля от работата. Учените обичаме да приказваме за просвета, само че не всеки път ни се получава, изключително когато описваме за работата си на хора, които не споделят същата професионална среда. В университета ни учат по какъв начин да представяме научни тематики без комплицирани термини по подобен метод, че всеки освен да ни разбере, ами даже да му е забавно. Един от най-честите препоръки е да опознаем публиката си и да създадем връзки сред нашата сфера и техния живот. Колкото по-добре познаваш аудиторията си, толкоз по-добре приказваш за просвета. Уж.



Преди да продължа, дано ви призная, че не съм просто академик, ами еколог – в случай че академик ви звучеше възвишено, то еколог може би незабавно ме приземява (понякога безусловно, в случай че сте ме хванали в миг, в който дълбая по земята и броя охлюви). Нашата работа не звучи толкоз съществено, като описвам какво върша, нормално слушам: „ Е, това в този момент е работа, пък аз тука се бъхтя по през целия ден! “. Да си еколог, не е елементарно, също както не е елементарно да си инженер, монтьор, готвач, счетоводител и прочие. Повечето еколози към мен обичат работата си – толкоз доста, че от време на време ни е необичайно по какъв начин може на другите въобще да не им пука за екология. А екологията не е просто прегръщане на дървета (освен в случай че не мериш диаметър на ствола, когато прегръщането става наложително), не сме наивници, имаме странични ползи и още по-скандално, някои от нас не ядат единствено био артикули (а еколог и природозащитник не е едно и също). Просто от време на време сме прекомерно докачливи и оттова идват проблемите с връзката. 



На мен ми е най-трудно да приказвам за работата си със фамилията ми – на инат на изказванията, че познаваш ли публиката си, връзката е по-лесна. Едва ли в миналото ще имам аудитория, която познавам по-добре, и въпреки всичко вместо да приказвам въодушевено и с усмивка за екология, аз нормално се усещам като герой за правото на екологията въобще да съществува, а тонът ми се трансформира и при най-малката смешка по адрес на моята специалност.

Как тогава да си приказваме за екология, за просвета? Може би като за всичко останало – с повече самообладание и схващане и по-малко разногласия – въпреки всичко на първо място първо сме хора, всеки със своите фантазии, болки и желания. Може би ще се разминем някъде по въпроса дали има смисъл от мониторинга на птици и пръскането на домати с химикали, само че ще реализираме единодушие другаде – като да вземем за пример, че всеки почтено трудещ се човек заслужава почитание, че е обикновено, когато хората мощно се вълнуват от нещо, за теб същото нещо да няма особена стойност. На мен не всеки път ми се получава, само че отсега нататък ще се опитам да задобрея.

Автор: Гергана Даскалова

Гергана Даскалова е еколог и фен на градинарството, фотографията и приключенията измежду природата. Обича да преподава (агро-екология, статистика и програмиране, гледане на зеленчуци и подобни), да ремонтира остарели селски къщи и да споделя истории. Истории за изобилието в живота - хора, страсти и в последно време по-малко компот от праскови, само че повече просвета, пътувания и фантазии, пръснати по целия свят. Част от тези истории може да прочетете в  " Градината на слънцето ", където постоянно ще я връща сърцето - кърски зной, прашни пътища и тракащи щъркели. По-научните истории може да намерите в Adventurous and Efficient. Неразказаните истории се изгубиха някъде сред България, Австралия и Шотландия, а за в бъдеще Гери се надява, че ще успее да събере дружно всичките си животи - селския и научния, българския и чужбинския - е, това би било добра история!