Преди време една моя любима преподавателка ми беше казала, че

Преди време една моя обичана преподавателка ми беше споделила, че компликациите са пътят, по който би трябвало да преминем, до момента в който вървим към триумфа.

И до през днешния ден, когато в всекидневието се струпат много събития, които ме карат да изгубвам религия или да изгубвам себе си, си го дублирам. И някак очертанията на пътя още веднъж се появяват измежду мъглата. Тогава знам, че единствено би трябвало да поема мирис още веднъж и да продължа, а там някъде, напред, в невидимата отдалеченост, ме чака хоризонтът – с всичките си неподозирани благоприятни условия и провокации.

Лесно е, когато сме деца. Четем приказки и имаме вяра в тях.

Вярваме, че положителното най-после побеждава, че справедливостта спечелва. А героят се изправя пред дузина компликации, само че най-после излиза от тях незасегнат и получава заслужената си премия. Вярваме толкоз мощно, почтено и по детски, че незабелязано се трансформираме в идеалисти, които – рано или късно – животът ще посрещне с отрезвителните си плесници. Реалността има своите възпитателни способи и те нормално не са благи. Защото най-силно запомняме тези уроци, които ни оставят без мирис, белязват ни и носим белезите си по-късно цялостен живот. Някои от тези белези са забележими – трансформират кожата ни в карта, която помни. Други остават надълбоко в нас – като спомен, като бодърствуване, като призрачен сън, като притегателна мощ, която ни кара всякога да събираме разрушеното си сърце още веднъж и още веднъж.

Изкушаваща е мисълта след следващия нокаут да останеш да лежиш на кръга и да не се бориш. Да не се бориш за фантазиите си. За живота си. За себе си. Със сигурност няма по какъв начин във всеки един миг да бъдем духовни спортисти и след всяко ново отчаяние да имаме силите да се впускаме в следващата игра на доверие, сприятеляване и обич, но… след нужната доза отмора, отрезвяващ натурализъм и укрепване на раните трябва да се надигнем на крайници. Да погледнем деня в очите, да го заобичаме още веднъж и да го изживеем – с целия възторг, който си коства да изпитваме и да носим в себе си. Защото другояче ще се признаем сами за победени. И в действителност ще бъдем. Ще се лишим от хубостта, която – в случай че отворим очи – ще забележим, че твърде постоянно ни заобикаля, макар компликациите.

Понякога, когато погледна обратно, си мисля, че