Да договаряш с държавата
Преди седмица написах в тази графа, че страната като всички – и най-последователно от всеки различен индивид, би трябвало да съблюдава договорите, които е сключила, директно или посредством свои компании. Струва ми се тежка корист с власт отводът на страната да извърши отговорностите си към частни компании, на които е упълномощила поръчки, които са свършили работата, само че държавните велможи и служители отхвърлят да платят. И получих тежки рецензии таман от човек, който доста почитам, умел и сполучлив бизнесмен, който доста по-добре от мен познава строителния отрасъл и практиката на публичните и „ домашните “ поръчки на страната. Той е уверен, че тази процедура е надълбоко порочна, пазарът за държавни поръчки е следен от алчни картели, а зад сключваните контракти явно прозират закононарушения. И по тази причина е разумно тези контракти да се преразгледат. Аз също мисля, че държавните и общинските търгове и състезания са най-малкото подозрително почтени. Участвах един път в подобен конкурс на Столичната община през 1994 година за структуриране на общински гаранционен фонд. И изгубих. Спечели го една компания на господин Иван Китов, добре прочут с плана си " Бизнесбанк ", Петрич. Оттогава съм положил обет да не вземам участие в никакви публични търгове. Е, спечелилият никакъв гаранционен фонд не съумя да провежда, общината по-късно си го направи сама, а аз помагах в тази работа напълно безплатно, както върша постоянно когато ме предложения и изиска съвет или помощ който и да е държавен или различен обществен орган. А от 1996 година насам
отхвърлям контракти с страната,
нейните локални органи, компании, интернационалните организации и политически обединения. Колкото пъти съм сключил подобен контракт, без изключение, все съм съжалявал горчиво. Не е нужно дузина пъти да настъпиш мотиката, с цел да схванеш грешката. Изглежда, от ден на ден бизнесмени мислят по същия метод, тъй като статистиката регистрира непрестанно намаляващ брой на компаниите, които аплайват, и още по-бързо стесняващ се кръг на тези, които печелят поръчки от страната (включително платените с евросредства). За да съм почтен, би трябвало незабавно да призная, че отводът от контракти с страната е двуличие, тъй като и аз, както и другите, дето не щат нито меда, нито жилото на страната, без планиране работим с получатели на държавни поръчки, т.е. в последна сметка получаваме част от парите, с които им заплаща страната. Но е неизбежно, най-малко в моята специалност – от финансови услуги имат потребност тъкмо компаниите, ангажирани в покупко-продажби с високи условия за обезпечаване на обезпечения, междинни заеми и комплицирани финансови артикули за систематизиране на приход и риск. И друго: макар всички подозрения и рецензии към практиката на държавните поръчки никакъв мотив не разколебава
правилото pacta sunt servanda!
Договорите би трябвало да се извършват! Задължително. Всички. А явно незаконните? Първо, закононарушенията не се откриват с следене на очевидното, а единствено с (влязла в сила) неоправдателна присъда. Второ, у нас и в континентална Европа наказателната отговорност е единствено персонална. Наказва се причинителят на закононарушение, само че не и юридически лица и цивилен сдружения, а посредством тях – неразбираем кръг изцяло почтени трети лица, техните кредитори, контрагенти, заетите в тях. Трето, страната се е облагодетелствала със закони и преференциален ред да получи задоволителни обезпечения и постави ръка върху незаконно добитото. И най значимото: незаконният артикул въобще не е контракт, т.е. или е незабележим, или е унищожим, има си ред да се откри това. Така че не става въпрос страната да извършва подобен контракт. Никакви подозрения, наблюдения и разбори, колкото и да са аргументирани и смислени, не дават съображение да се суспендира гражданското право, а страната да спре да извършва цели групи контракти. Ако самата страна престъпва закона, по какво се отличава тя от нарушителите, които би трябвало да преследва? Кой би сключил контракт, кой и при какви условия би поел риска да влага и да работи под пълномощия, в която страната може да спре да извършва отговорностите си? Аз също съм уверен, че цялата система на държавните поръчки (не единствено в България, схваща се) е несправедлива и порочна. Дори се колебая, че е допустимо да бъдат отстранени всичките ѝ пороци и недостатъци. Но би трябвало
да се трансформира единствено по реда на закона
и в естетика с него. Другото е безвластие. Революционен жар и смелост не могат да заменят разсъдъка и опита. Едно демократично общество единствено с консенсус в обществени диспути открива какво е „ заслужено “, кое е „ почтено “, кое - не. Но по какъв начин ще се реализира консенсус в страна, където страната е единствената многомилиардна корпорация, а голяма група хора и компании освен се устоят от държавни поръчки, ами, наподобява, въобще не могат да съществуват без тях. Най-притеснителен в това положение (status quo) е фактът, че таман най-ярките революционери, в това число вносните, са очевидно най-облагодетелствани, а затова и подвластни от държавни помощи и поръчки. Затова нямам доверие, че ще доживея ден болшинството българи да се разсъни решително, че нашата страна договаря и разпорежда множеството си поръчки почтено и заслужено. Докато не настъпи този ден, няма по какъв начин да изчислим „ оптимална страна “, значи рационалната цел може да е само „ минимална страна “. Помислете: в тази среда всевъзможни „ леви цели “ са предефинирани като ирационални, т.е. колкото повече такива цели се слагат и реализиран, толкоз ще нараства крайното чувство за неправда. Който може и който ще, да си прави сметки и заключения за политическата динамичност.
отхвърлям контракти с страната,
нейните локални органи, компании, интернационалните организации и политически обединения. Колкото пъти съм сключил подобен контракт, без изключение, все съм съжалявал горчиво. Не е нужно дузина пъти да настъпиш мотиката, с цел да схванеш грешката. Изглежда, от ден на ден бизнесмени мислят по същия метод, тъй като статистиката регистрира непрестанно намаляващ брой на компаниите, които аплайват, и още по-бързо стесняващ се кръг на тези, които печелят поръчки от страната (включително платените с евросредства). За да съм почтен, би трябвало незабавно да призная, че отводът от контракти с страната е двуличие, тъй като и аз, както и другите, дето не щат нито меда, нито жилото на страната, без планиране работим с получатели на държавни поръчки, т.е. в последна сметка получаваме част от парите, с които им заплаща страната. Но е неизбежно, най-малко в моята специалност – от финансови услуги имат потребност тъкмо компаниите, ангажирани в покупко-продажби с високи условия за обезпечаване на обезпечения, междинни заеми и комплицирани финансови артикули за систематизиране на приход и риск. И друго: макар всички подозрения и рецензии към практиката на държавните поръчки никакъв мотив не разколебава
правилото pacta sunt servanda!
Договорите би трябвало да се извършват! Задължително. Всички. А явно незаконните? Първо, закононарушенията не се откриват с следене на очевидното, а единствено с (влязла в сила) неоправдателна присъда. Второ, у нас и в континентална Европа наказателната отговорност е единствено персонална. Наказва се причинителят на закононарушение, само че не и юридически лица и цивилен сдружения, а посредством тях – неразбираем кръг изцяло почтени трети лица, техните кредитори, контрагенти, заетите в тях. Трето, страната се е облагодетелствала със закони и преференциален ред да получи задоволителни обезпечения и постави ръка върху незаконно добитото. И най значимото: незаконният артикул въобще не е контракт, т.е. или е незабележим, или е унищожим, има си ред да се откри това. Така че не става въпрос страната да извършва подобен контракт. Никакви подозрения, наблюдения и разбори, колкото и да са аргументирани и смислени, не дават съображение да се суспендира гражданското право, а страната да спре да извършва цели групи контракти. Ако самата страна престъпва закона, по какво се отличава тя от нарушителите, които би трябвало да преследва? Кой би сключил контракт, кой и при какви условия би поел риска да влага и да работи под пълномощия, в която страната може да спре да извършва отговорностите си? Аз също съм уверен, че цялата система на държавните поръчки (не единствено в България, схваща се) е несправедлива и порочна. Дори се колебая, че е допустимо да бъдат отстранени всичките ѝ пороци и недостатъци. Но би трябвало
да се трансформира единствено по реда на закона
и в естетика с него. Другото е безвластие. Революционен жар и смелост не могат да заменят разсъдъка и опита. Едно демократично общество единствено с консенсус в обществени диспути открива какво е „ заслужено “, кое е „ почтено “, кое - не. Но по какъв начин ще се реализира консенсус в страна, където страната е единствената многомилиардна корпорация, а голяма група хора и компании освен се устоят от държавни поръчки, ами, наподобява, въобще не могат да съществуват без тях. Най-притеснителен в това положение (status quo) е фактът, че таман най-ярките революционери, в това число вносните, са очевидно най-облагодетелствани, а затова и подвластни от държавни помощи и поръчки. Затова нямам доверие, че ще доживея ден болшинството българи да се разсъни решително, че нашата страна договаря и разпорежда множеството си поръчки почтено и заслужено. Докато не настъпи този ден, няма по какъв начин да изчислим „ оптимална страна “, значи рационалната цел може да е само „ минимална страна “. Помислете: в тази среда всевъзможни „ леви цели “ са предефинирани като ирационални, т.е. колкото повече такива цели се слагат и реализиран, толкоз ще нараства крайното чувство за неправда. Който може и който ще, да си прави сметки и заключения за политическата динамичност.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ