Преди почти три години, приключи Втората Карабахска война, известна още

Преди съвсем три години, завърши Втората Карабахска война, известна още като " 44 дневната война ", която в Азербайджан напълно не без съображение назовават " Отечествена ". Войната приключи с победа за Азербайджан, с проваляне за Армения и с... придобивки за Русия.

Безспорен факт е, че в случай че Армения се беше придържала към " Мадридските правила ", които бяха написани и препоръчани от Великите сили и от Организацията за сигурност и съдействие в Европа (ОССЕ), през днешния ден тя щеше да е в доста по-добро състояние в по този начин наречения " Нагорни Карабах ". Но заиграването с националистическите настроения и потреблението на външната политика за решение на конюнктурни вътрешно политически задания, докара Пашинян до настоящето му нежелано състояние.

Подписаното съглашение сред Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин, с което се стопират бойните дейности от 00:00 часа по московско време на 10 ноември 2020 година (Мир в Нагорни Карабах), не оставя никакво място за маневриране нито на арменската дипломация, нито на политическото управление в Ереван като цяло. Армения направи една след друга, плануваните в съглашението отстъпки, без да има каквото и да е право на " обжалване и митинг ".

Със сигурност можем да твърдим, че в случай че в Ереван бяха приели откровено " Мадридските правила " и бяха дали ход на градивни договаряния по използването им, сега арменците щяха да управляват територията на някогашната Нагорно-карабахска самостоятелна област (НКАО) в границите в които тя беше окупирана от тях към 27 септември 2020 година. Шуша щеше да е към момента под арменски надзор.

В момента, арменците на територията на някогашната НКАО не управляват територията, на която живеят .

Според Споразумението " Алиев-Пашинян-Путин " в най-хубавия случай, те са под закрилата на Русия - останалата отвън контрола на Азербайджан част от някогашната НКАО се трансформира от непризната арменска република и от " втора арменска страна " в прям протекторат на Руската федерация. Протекцията се реализира посредством " миротворчески контингент на Руската Федерация ", състоящ се от " 1960 военнослужещи, въоръжени със стрелково оръжие, 90 бронетранспортьора, 380 броя коли и специфична техника ".

От по-песимистична позиция обаче, арменците в Нагорни Карабах се трансформират безусловно в заложници, гарантиращи положителното държание на Ереван пред Москва. Арменските държавни ръководители към този момент видяха по какъв начин Руската федерация може (когато изиска и когато й е изгодно) да следва международно-правните правила толкоз прецизно, че с другояче изцяло законното си държание да накаже обещано държавно управление, което не харесва, в частност - някакъв държавно-политически водач, който изключително доста не харесва.

Ако Армения беше следвала " Мадридските правила ", Нагорни Карабах щеше да има доста по-прецизиран специфичен статут, като някъде в неопределеното бъдеще даже щеше да бъде извършен и референдум за самоопределението на популацията му. Референдумът евентуално щеше да бъде отсрочен за след десетки години, само че миротворческият контингент щеше да бъде доста по-балансиран (в него най-вероятно щяха да са необятно показани останалите страни от Оперативно-наблюдателно дело, преди всичко - Беларус и може би Казахстан) и карабахските арменци нямаше да бъдат " заложници " на връзките Москва - Ереван. Те щяха да живеят и работят в изискванията на " високата автономност ", която непрекъснато им предлагаха азербайджанските водачи.

Днес " високата автономност " е заместена от нещо, намиращо се по средата сред " протекторат " и " заложничество ". Арменското държавно управление и водачите на самообявилата се " Нагорно Карабахска Република " нямат безусловно никакви принадлежности, с които да помръднат нещата и на йота от това състояние.

Много по-оптимистични са нещата за Азербайджан, само че приликата сред " остатъчния " Нагорни Карабах през днешния ден и Южна Осетия е тревожна

" Страната на огньовете " си върна окупираните седем региона към някогашната НКАО, откъдето азербайджанското население беше изгонено по най-безцеремонен метод по време на " Първата Карабахска война ", дружно с кюрдското население от Келбаджарския и Лачинския регион. Азербайджанците обаче би трябвало да са извънредно деликатни, тъй като създаващата се обстановка в останалата отвън техния надзор част от някогашната НКАО прекалено много прилича на обстановката в Южна Осетия преди руско-грузинската война от 2008 година, известна като " войната 08.08.08 ".

Успоредиците сред " остатъчния " Нагорни Карабах през днешния ден и Южна Осетия през 2008 година са доста. И двете територии са част от страни - членки на Организация на обединените нации и интернационалната общественост ги преглежда като част от територията надлежно на Азербайджан и на Грузия.

И на двете територии са се самообявили " самостоятелни страни ", които въобще не са приети от интернационалната общественост. Тук би трябвало да отбележим, че Южна Осетия по редица аргументи е приета най-малко от Русия, Никарагуа и една - две тихоокеански островни страни, до момента в който Нагорни Карабах не е приет от никого - нито от Русия, нито даже от Армения. Впрочем на 26 ноември 1991 година, Народното събрание на тогавашната Азербайджанска ССР, при прецизно съблюдаване на конституционната процедура, отстранява самостоятелния статут на дотогавашната Нагорно-карабахска самостоятелна област (НКАО) и разделя административно района сред прилежащите региони - Ходжавенд, Тертер, Горанбой, Шуша и Келбаджар. В последна сметка интернационално правното състояние на двете територии - Южна Осетия и остатъчната част от Нагорни Карабах е напълно сходно, на процедура идентично.

на двете територии работят управнически режими, които са извънредно враждебни към страните, чиято суверенна територия в действителност са.

И двете територии са под протектората и фактическата окупация на Руската федерация. Тук азербайджанската страна, би трябвало доста добре да реши опита на Грузия в нейния опит да си върне суверенитета над Южна Осетия. Макар че и до ден сегашен не престават да висят неясноти и въпросителни над " войната 08.08.08 ", едно е ясно. И най-малкото силово посегателство на Азербайджан към територията, намираща се под съветска защита, може да докара до неотложен и извънредно несъразмерен отговор.

Споменът от руско-грузинската война хвърля доста дебела сянка над останалата отвън контрола на Азербайджан част от някогашната НКАО и властта в Баку не би трябвало да не помни за събитията от август 2008 година нито за момент. Най-важното е, че азербайджанците не трябва да не помнят, че съществува доста необятен боеприпас от провокации, които биха могли да задействат някаква съветска свръхреакция. По тази причина те би трябвало да са извънредно деликатни и да не се поддават на никакви страсти, каквото и да става в " остатъчния " Нагорни Карабах.

В Южен Кавказ Путин изигра картите си добре

Темата за дейностите на Азербайджан за обезпечаване на тила си откъм Русия и ОДКБ е прекомерно сериозна, с цел да бъде прегледана в няколко реда и ще бъде тематика на следваща обява на Лабораторията по проблемите на Черноморския и Каспийския район (ЛПЧКР) към ВУСИ. Тук ще се ограничим с констатацията, че ролята на Руската федерация в Закавказието набъбна.

Армения към този момент е извънредно подвластна от Москва, а Азербайджан би трябвало съществено да се преценява с съветското наличие освен в 102 база в Гюмри (бившият Ленинакан) на територията на Армения, само че и с ролята на съветския миротворчески контингент на останалата отвън азербайджански надзор територия на някогашната Нагорно Карабахска самостоятелна област (НКАО).

Междувременно съветското военно наличие в Азербайджан, изразяващо се в употребата на Габалинската радарна станция, беше прекратено още през месец декември 2012 година. Габалинската РЛС е най-мощната (и най-скъпата) станции за ранно предизвестие против ракетно нахлуване, с личен състав към 2000 души. От друга страна тя се счита за остаряла в софтуерно отношение. Габалинската РЛС може да се използува за прихващане на възможни изстрелвания на ракети със междинен радиус на деяние, както и за следене на галактически спътници, намиращи се на орбитални позиции на юг от територията на Руската федерация.

Габалинската РЛС влезе в международните вести през 2007 година, когато съветският президент Владимир Путин предложи на американската страна Русия и Съединени американски щати да употребяват взаимно радарната станция, в подмяна против отвод от разгръщането на система за противоракетна защита в страните от Централна и Югоизточна Европа.

На 10 декември 2012 година, Министерството на външните работи на Азербайджан заяви, че Руската федерация стопира да употребява взетата под аренда Габалинска РЛС, защото страните не са съумели да се договорят за размера на арендната цена.

Независимо, че непрекъснато посочената за стратегически съдружник на Руската федерация (РФ) Армения, загуби 44-дневната Втора Карабахска война, Москва излезе на облага. Руснаците съумяха да влязат в ролята на основни миротворци и да отстраняват Минската група на Организацията за сигурност и съдействие в Европа (ОССЕ) от подписването на примирието сред Азербайджан и Армения.

Тук те бяха улеснени до прекаленост от безусловно едностранчивата позиция, заета от Франция, в частност от президента Макрон, който застана напълно и намерено на страната на Армения. Така се оказа, че една от страните - съпредседателки на Минската група (Русия, Франция и САЩ) е взела страна в спора. При това състояние Азербайджан избра посредничеството с Армения да се ограничи до съветското присъединяване, а в Ереван просто нямаха право на никакъв избор.

По-горе стана дума, че в Баку ще би трябвало да бъдат извънредно деликатни във взаимоотношенията си с Русия и с съветския миротворчески контингент, имайки пред тип печалния опит на Грузия от спора в Южна Осетия. Но това горчиво хапче е общо взето елементарно за преглъщане на фона на постигнатия голям триумф - връщане на контрола над седемте окупирани региона, прилежащи с Нагорни Карабах (където години наред арменската страна безусловно нелегално експлоатираше залежи на злато, мед, молибден и паладий) и връщане на контрола над част от територията на някогашната НКАО и най-много над историческата столица на Карабахското ханство - град Шуша, считан за " културната перла " на Азербайджанската република.

Големият губещ в 44 дневната война е Армения

По-горе просторно бяха прегледани проиграните от арменските политически елити благоприятни условия за реализиране на " мир против територии " и за фактическо опазване на контрола над тогавашната Нагорно-карабахска самостоятелна област (НКАО). Всички тези благоприятни условия към този момент са история. Големият въпрос е по какъв път ще продължи арменската външна политика.

Безспорно най-вероятният сюжет е да продължим да ставаме очевидци на вълна от реваншизъм. Всъщност тъкмо това и следим, само че ще бъде добре да не се вършат дефинитивни изводи, до момента в който Никол Пашинян продължава да е на власт в Ереван. Няма подозрение, че сега всички опозиционни сили в Армения безкомпромисно нападат Пашинян, както поради потърпяното проваляне във войната и подписаното съглашение с Илхам Алиев и Владимир Путин, по този начин и водени от не напълно " идеални " цели - моментът след злополуката във Втората Карабахска война беше извънредно подобаващ за връщане във властта на старите арменски политически елити, в това число на " Карабахския клан " и на " Дашнакцутюн ", въпреки че ненадейно за всички, Пашинян устоя " опозиционния взлом " извършен директно след края на 44-дневната война.

Ясно е, че избистрянето на някаква устойчива арменска външно политическа линия може да се чака след приключването на разразилата се безкрайна политическа рецесия, без значение от метода по който ще стане това и от крайния резултат. Безспорно доста малко евентуално е да стартира развой на помиряване с Азербайджан освен на този стадий, само че и в вероятност. Поражението в 44-дневната война преди всичко дава сила на всички крайни националистически сили, като сега и най-маргинални групировки имат поле за изява.

Освен това всеки арменски политик, на който би му предходна през главата концепцията за помиряване с Азербайджан, безспорно си спомня нежеланата орис на първия президент на Армения - Левон Тер Петросян, който падна от власт тъкмо поради желанието си да стигне до някаква договорка с Баку. Последвалите събития потвърдиха, че Левон Тер Петросян е бил прав в своите дейности, само че това е годно за страничните наблюдаващи. Засега няма данни за никакво отрезвяване в Армения, по-скоро там става тъкмо противоположното.

На всичкото от горната страна, Армения загуби много удължената си фактическа граница с Иран, съществувала по време на окупацията на " седемте региона ". Сега връзката сред двете страни още веднъж се реализира през тесния кулоар в най-южната част на Зангезур при град Мегри.

Армения към този момент е в действителност протекторат на Русия, макар откритото неодобрение измежду избрани среди в страната и в диаспората. Както стана дума, арменците в Нагорни Карабах напълно зависят от съветския миротворчески контингент.

Протекторатът Армения и анклавът на " огризката "

Надеждата на арменската страна беше, че без значение от претърпяното проваляне в 44-дневната война и без значение от унизителната взаимозависимост, в която изпадна Ереван от Москва, въпреки всичко най-малко остатъчната част от тогавашната Нагорно-карабахска самостоятелна област (НКАО) със столицата й Ханкенди (според арменците - Степанакерт) остават под контрола на съветските миротворци и отвън обсега на азербайджанските управляващи.

В устрема си да показват преданост към новите в действителност ръководители на остатъка от някогашната НКАО (наричана саркастично от някои публицисти " огризката " ), псевдопарламентът на по този начин наречената " Нагорно Карабахска република " взе " историческото решение ", съветският език да стане втори формален език в несъществуващото в правния мир държавно образувание. Само че, оказа се че верноподаническите жестове не водят единствено до алегорични резултати.

Много скоро и арменците и азербайджанците видяха, че Москва стартира да конструира някакъв нов сегмент от " Русский мир ", този път в Южен Кавказ, на територията на... " огризката ". Това не трябва да ни учудва - историците от дълго време са обърнали внимание, че диктаторите и феновете на политическото принуждение в действителност са опортюнисти. Те не работят по някакви гениално замислени дълготрайни проекти, а се възползват от всяка зародила опция. Този въпрос е оценен от няколко биографи и на Хитлер и на Сталин. Днешният почитател на упоменатите двама политически колоси, работи по безусловно същия метод. Възможността породи, заради арменската злополука (и заради френската дипломатическа и външнополитическа неадекватност) и съветските миротворци стремително се нанесоха в Ханкенди (Степанакерт) и в покрайнините. От тук нататък към този момент оставаше постигнатият краткотраен тактически триумф да бъде трансформиран в стратегически.

Руската агитация тихичко пее в ушите на арменците в някогашната Нагорно-карабахска самостоятелна област, че тази територия може и да е на Азербайджан (каквато е съгласно всички догми на интернационалното право, а към този момент и съгласно признанието на формален Ереван), само че живеещите в нея арменци могат да станат... съветски жители. Това е извънредно рискова игра с огъня, тъй като съгласно закона за азербайджанското поданство и законът за чужденците на Азербайджанската република, тези новоизпечени съветски жители ще би трябвало да си търсят ново местопребиваване в границите на един месец от възобновяване на контрола на Баку над територията, където живеят през днешния ден. Азербайджан не позволява двойно поданство.

Но сирените, тоест съветските пропагандисти, не престават да напяват, че това не е проблем - Русия е велика мощ и в случай че изиска ще остане завинаги в анклава, формиран от територията на " огризката ". За избрана част от арменците в и към Ханкенди тази музика гали слуха и те са подготвени да се заловен за тази сламка. Вместо да се възползват от обстановката, да възстановят азербайджанското си поданство и да живеят там, където са се родили, по този начин както живеят в Азербайджан, талишите, лезгините, удините, аварите, хазарите, руснаците-молокани и всевъзможните други малцинства в тази мултиетническа страна, арменците от Карабах дават ухо на едни препоръки, които по никакъв начин не са доброжелателни. Тези препоръки в действителност целят основаването на нов анклав в Карабах, като този път това ще бъде филиал на " Русский мир ".

Вероятно, наблюдавайки избрания триумф, на който се радват редица арменски медийни лица в Русия, измежду които с неотразима светлина грее Маргарита Симонян, на карабахските арменци стартира да им се коства, че може да се усещат по-комфортно в един анклав на Руската федерация - нещо като някаква кавказка Калининградска област. Обхванати от суматоха (която още не е преминала) след злополуката във Втората Карабахска война, забележителен брой от карабахските арменци търсят всевъзможни " други възможности " за поданството си, единствено и единствено да не са азербайджански жители.

Междувременно, евентуално " пришпорени " от изтеклите известия за директни договаряния сред формалните азербайджански управляващи и представители на арменската общественост, от Москва безусловно форсираха строителството на " Русский мир " - от Лачин до Ханкенди (Степанакерт). Този път съветските " пропагандони " се възползваха от акцията подета от арменските среди, за " блокадата " на по този начин наречената " НКР ". Спирането на опцията по Лачинския кулоар да се вкарват оръжия и най-много противопехотни мини и да се изнасят рудни концентрати и други минерални артикули беше неотложно трансформирано от арменската агитация в тезата " Нагорни Карабах умира от апетит ". Към този агитационен стон неотложно се прилепиха и строителите на " Русский мир ", които не закъсняха да открият хиляди гладуващи руснаци в и към Ханкенди.

В средствата за всеобща информация и в обществените мрежи от името на " Руската общественост на Нагорни Карабах " бяха публикувани разнородни известия с трагичен темперамент за страданията на съветското население в някогашната НКАО. Въпреки че личното " броене " на популацията на по този начин наречената " НКР " през 2015 година показва по-малко от 300 (триста) руснаци там, московската агитация направи не от мухата, а напряко от комара слон и затръби за страданията на цели пет хиляди руснаци и жители на Русия, които надали не берат душа поради (всъщност несъществуващата) обсада на Лачинския път.

Появиха се нови лица, като по този начин нареченият " секретар на Събранието на съветските съотечественици " на марионетната " НКР " Андрей Сергеев. Той не закъсня да направи своите лични трагични изказвания за " най-тежкото тестване ", на което са подложени " повече от 5000 съветски съотечественици ", живеещи в Карабахския район на Азербайджан.

Има задоволително положителни изявления, показващи глупостта на изказванията за някакво четирицифрено съветско наличие в остатъчната част от някогашната НКАО, намираща се под контрола на съветските " миротворци ".

Елементарните данни от сепаратисткото " броене " от 2015 година, представено от Faktyoxla Lab демонстрира, че съгласно съидейниците на Ролберт Кочарян и на Серж Саргсян, в по този начин наречената  " НКР " са живеели 144683 арменци; 238 руснаци; 26 украинци; 16 асирийци; 16 язиди; 15 грузинци; 9 гърци; 50 души от други националности - всичко общо 145053 души. Според сепаратисткото " броене ", арменците са били 99,74% от цялото население, а руснаците - " цели " 0,16%.

Всъщност руското-молоканско население е изгонено от района в резултат на Първата Карабахска война още преди 1944 година без право на обжалване и митинг. Интересното е, че това население е готово да се завърне по родните си места и да се захване с стародавните си обичайни занимания, като... жители на Азербайджан. Последната вест в такава посока пристигна от 27 фамилии, избягали от селото Геярх, принадлежащо към Тертерски регион на Азербайджан. В момента те живеят като бежанци в Русия, само че са подготвени неотложно да се завърнат по родните си места, които към този момент са освободени от азербайджанската войска.

И в действителност - молоканите се усещат отлично в Азербайджан, нямат никакви терзания и са изцяло равноправни на всички останали етноси и религиозни групи. Но не руснаците-молокани са " таргет групата " на строителите на южно-кавказкия " Русский мир ".

Сега е задухал различен вятър. Арменският шовинизъм е надвит и на процедура властта му в Ханкенди е банкрутирала по всевъзможен метод. В този плодороден вакуум, както стана дума нагоре, кукичката със примамка " жител России " има своите шансове за триумф и съществено внимание от страна на паникьосаното население. Заявката за " хиляди руснаци и съветски жители " в и към Ханкенди, би трябвало да се преглежда съществено във втората й част.

Колкото и да са склонни да подценяват съперниците си, съветските пропагандисти не са нито глупави, нито некадърни и работят неуморно и с обсег. Те чудесно знаят, че съветската общественост е " напъдена " от някогашната НКАО по време на Първата Карабахска война. Те чудесно знаят и за разрушаването на съветски културни полезности, най-много църкви или респективно - присвояването им от арменска страна.

Дори и да не знаят нещо, припомнят им го от съветската общественост в Азербайджан, където не са по никакъв начин очаровани от отношението на арменците към сънародниците им. За тези неща има подробни изявления. Въпросът е коментиран и от починалия свещеник на Руската православна черква, архиепископ Бакински и Азербайджански Александър (Ишчеин) и от заместник-председателката на организацията на съветската общественост в Азербайджан - известната изследователка и журналистка Анастасия Лаврина., що се отнася до прогонването на локалното съветско - староверско и молоканско население от арменска страна.

Бедственото състояние на част от съветското културно завещание е документирано и от арменски блогъри.

Пропагандата на " Русский мир " към този момент не търси етнически руснаци, били те православни, староверци или молокани. Пропагандата търси искащи паспорти на Руската федерация и все по-настоятелно загатва, че местата, следени от съветските " миротворци ", би трябвало да си останат под техния контрол, нищо, че има краен период за пребиваването им, съгласно тристранното изказване на Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин.

На този стадий пропагандата свири на една тънка струна - публиката е занимавана с вайкания за общо взето несъществуващи филантропични проблеми, само че акцията въпреки и постепенно и внимателно набира скорост. В подтекста на последните събития, при които завладяването на приблизително огромен недодялан град в Украйна, след няколко месечни боеве се котира като подобен триумф, че за него спорят толкоз съветски институции (частни и държавни), колкото града спорят за родното място на Омир, преодоляването на остатъчната част от тогавашната НКАО и превръщането й в анклав на Руската федерация, би могло да се разгласи за героичен героизъм.

Така че, напрежението остава във въздуха и мира и спокойствието наподобява се отсрочват за по-нататък. Това не е добра вест за България, тъй като на нас, както и на страните от Югоизточна и Южна Европа, са нужни мир и успокоение в Южен Кавказ и в Средна Азия. Азербайджан, Казахстан и Туркменистан имат огромно значение, както сега по този начин и в още по-голяма степен в вероятност за обезпечаването на енергийната сигурност на упоменатите нагоре европейски райони.

Последното пък постанова дейна политика на Европейски Съюз в района на Южен Кавказ и Средна Азия, което пък надлежно изисква доста по-динамично държание на България в границите на Европейския съюз. Дали ще стане по този начин, ще забележим доста скоро - този тип пилци не се броят на есен...