Преди няколко седмици отидох да взема сина си от занималня

Преди няколко седмици отидох да взема сина си от занималня и бях пъклен неприятно сюрпризирана от репликата, с която ме посрещна неговата учителка: „ Голям случай! Днес имахме огромен случай с Кристиян! “.

Сви ми се душата и в главата ми мигновено запрепускаха милион сюжети, кой от кой по-страшен. За по-малко от момент една майка е способна да си показа допустимо най-страшното, в случай че почувства, че децата й са застрашени по някакъв метод. За благополучие, не ставаше въпрос за нищо съдбовно. Оказа се, че моят наследник бил бутнал един от съучениците си в междучасието, който по знамение се отървал единствено с разрушена горна джука и клатещ се млечен зъб.

Или най-малко по този начин твърдяха потърпевшият и класната ръководителка.

Няма да укривам, че ми стана извънредно неприятно и се почувствах като един изцяло безконтролен родител, който не е съумял да научи детето си на обикновени неща.

Плачещото потърпевшо дете, изнервената и разчувствана класна, свитият в ъгъла и несмеещ да се покаже Крис сложиха на тестване майчинския ми инстинкт да защитя детето си и в това време да му покажа, че постъпката му е неприемлива. Последваха спокоен и корав диалог с класната, засвидетелстващ желанието ни за смяна, къс и успокоителен диалог с потърпевшото дете и неочакван диалог със сина ми в колата.

„ Мамо, не бях аз! Не знам какво се е случило. Тичахме по коридора, аз го подминах доста бързо и по-късно го чух да плаче. Не съм го блъснал " – мощен рев и необятно отворени детски очи – " Вярваш ли ми? А, мамо – вярваш ли ми? “Почувствах се като един изцяло безконтролен родител, който не е съумял да научи детето си на обикновени неща...Шок! Неочакван поврат. До този миг всичко беше ясно, играли, сборичкали се и в един миг страстите са надвили над разсъдъка – прас и резултатът – явен на всички. Не споделям, че ми харесва, само че най-малко е ясно какво се е случило, а в този момент..., в този момент нищо не е ясно.

Спирам колата, обръщам се обратно, поглеждам в очите му и разбирам, че му имам вяра. Вярвам, че не е съзнателно и имам вяра, че той даже не е схванал, че се е случило нещо, когато е минал около това дете.

Просто няма по какъв начин да не му имам вяра. Коя майка не има вяра на детето си? Та той е единствено в първи клас... Познавам го и знам, че не е озлобен – таман в противен случай – множеството пъти се оставя даже да го тормозят. Не че ми харесва, само че най-малко към този момент е по този начин. Проблемът е, че, като всяко момче, обича дивите и необуздани игри, своеволен е и всъщото време доста лековерен и прочувствен, което постоянно го слага в неподходящи обстановки.Решавам, че би трябвало да го поддържа и удостоверявам вярата си в него. Всички знаем какъв брой е значимо да поддържаме децата си и въпреки всичко... Не пропущам да кажа, че не е неприятно да се замисли и да внимава повече, тъй като евентуално го е блъснал, без да разбере.

Лягам си, само че нещо в мен не стопира да ме тормози – „ Вярваш ли ми? А, мамо – вярваш ли ми? “

Ужас! А е едвам в първи клас. Не дръзвам да си мисля какво следва...