Родителски вълнения: Губим ли децата си във добавената реалност
Преди месеци синът ми си счупи телефона. Както всички деца в 4 клас, към този момент е задоволително ученикът да има телефон и той наследи остарял смарт телефон. В никакъв случай не беше безценен, нито скъп, нито загубата беше посрещната с непотребни драми. Но счупването докара до доста значими промени, за които си дадох сметка доста по-късно. За да имаме връзка с него, му дадохме телефон с копчета от остарялото потомство, като изтъкнахме главното преимущество, че батерията на този телефон устоя по цяла седмица!
Синът не беше по никакъв начин удовлетворен. Първо го беше позор да върви с подобен ретро телефон на училище и го " забравяше " постоянно у дома. Като родители, преднамерено не му взимаме нов уред, тъй като е в интервал на подготовка за кандидатстване и знаем как телефоните разсейват и най-концентрираните и окуражените, а въпреки това новият уред е тласъкът, който сме заложили при постигането на задачата с изпитите.
Сега съзнавам, че всичко във Вселената тече в идеален синхрон и се случва тъкмо това, което би трябвало, тъкмо когато би трябвало - нито след изпитите, нито в различен миг, а тъкмо половин година преди значимото събитие и първия житейски тест за 10-годишния. Защо споделям това?
Вчера в метрото пътувах до едно дете на възрастта на сина ми. Като не откъсваше очи от телефона, младежът разцъкваше с такава пристрастеност и цялостна централизация 3D игра - като виртуоз, който управляваше с очи всяко придвижване на екрана. Когато пристигна спирката, той стана от седалката, излезе от мотрисата, вървеше по перона, качи се по стълбите - несъмнено, супер флегматично и отнесено като че ли отвън своето телесно съществуване! Но не спря играта и не се откъсна от нея нито за момент.
Опитах се да го заговоря, до момента в който се качвахме по стълбите.
- Внимавай, ще се спънеш! Спри за минутка най-малко!
Той леко повдигна глава за секунда, не съм сигурна, че изобщо го интересуваше от кое място идва този глас и какво изобщо му се бърка. Продължи в същото зомбирано положение да играе, изцяло обхванат от добавената действителност. Премина турникетите, и се загуи в тълпата.
Очилата му с едни дебели лупи, а той - изгърбен и бухнал....
В този миг осъзнах дълбоката си благодарност, че синът ми сега рита футбол (все още има с кого!), уговаря се с другите с диалог по телефона, тъй като има единствено този метод - неговият телефон няма други функционалности с изключение на телефония. И да, синът ми към момента е в " гадната наша действителност "!
Изводите
Екранната взаимозависимост е болестно положение и непоправимо нанася вреди на растящия мозък, който вместо да се развива, е неправилно подтикван и предозиран. Екранната взаимозависимост постоянно се бърка с аутизъм и е неправилно диагностицирана за огромно страдание от експертите.
А единици са родителите, които осъзнават това като проблем и слагат предел на екранното време. Още по-малко операторите изпитват нужда (rили са обект на публичен натиск) да постановат ограничавания на потреблението на интернет за деца. Тема, която в България изобщо не се дискутира, а вредите към този момент ги виждаме освен в метрото и освен с непознатите деца.
Ето и мнението на психолога Детелина Стаменова в особено интервю за " Момичетата от града ".
Снимка: Личен списък " />
Синът не беше по никакъв начин удовлетворен. Първо го беше позор да върви с подобен ретро телефон на училище и го " забравяше " постоянно у дома. Като родители, преднамерено не му взимаме нов уред, тъй като е в интервал на подготовка за кандидатстване и знаем как телефоните разсейват и най-концентрираните и окуражените, а въпреки това новият уред е тласъкът, който сме заложили при постигането на задачата с изпитите.
Сега съзнавам, че всичко във Вселената тече в идеален синхрон и се случва тъкмо това, което би трябвало, тъкмо когато би трябвало - нито след изпитите, нито в различен миг, а тъкмо половин година преди значимото събитие и първия житейски тест за 10-годишния. Защо споделям това?
Вчера в метрото пътувах до едно дете на възрастта на сина ми. Като не откъсваше очи от телефона, младежът разцъкваше с такава пристрастеност и цялостна централизация 3D игра - като виртуоз, който управляваше с очи всяко придвижване на екрана. Когато пристигна спирката, той стана от седалката, излезе от мотрисата, вървеше по перона, качи се по стълбите - несъмнено, супер флегматично и отнесено като че ли отвън своето телесно съществуване! Но не спря играта и не се откъсна от нея нито за момент.
Опитах се да го заговоря, до момента в който се качвахме по стълбите.
- Внимавай, ще се спънеш! Спри за минутка най-малко!
Той леко повдигна глава за секунда, не съм сигурна, че изобщо го интересуваше от кое място идва този глас и какво изобщо му се бърка. Продължи в същото зомбирано положение да играе, изцяло обхванат от добавената действителност. Премина турникетите, и се загуи в тълпата.
Очилата му с едни дебели лупи, а той - изгърбен и бухнал....
В този миг осъзнах дълбоката си благодарност, че синът ми сега рита футбол (все още има с кого!), уговаря се с другите с диалог по телефона, тъй като има единствено този метод - неговият телефон няма други функционалности с изключение на телефония. И да, синът ми към момента е в " гадната наша действителност "!
Изводите
Екранната взаимозависимост е болестно положение и непоправимо нанася вреди на растящия мозък, който вместо да се развива, е неправилно подтикван и предозиран. Екранната взаимозависимост постоянно се бърка с аутизъм и е неправилно диагностицирана за огромно страдание от експертите.
А единици са родителите, които осъзнават това като проблем и слагат предел на екранното време. Още по-малко операторите изпитват нужда (rили са обект на публичен натиск) да постановат ограничавания на потреблението на интернет за деца. Тема, която в България изобщо не се дискутира, а вредите към този момент ги виждаме освен в метрото и освен с непознатите деца.
Ето и мнението на психолога Детелина Стаменова в особено интервю за " Момичетата от града ".
Снимка: Личен списък " />
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ