Преди години първият работен ден беше най-омразното ми време от

Преди години първият работен ден беше най-омразното ми време от седмицата. Сега, в случай че не най-любимото, може би е едно от приятните. Чувствам се стъпила на ръба на бездна – мога да падна, само че мога и да полетя - въпрос на обмисляне и… надълбоко дишане. Да, тъкмо по този начин – обмисляне и надълбоко дишане. Замисляли сте се за какво понеделник заран да вземем за пример е същинският пъкъл за хора като нас – които, вместо да посрещат изгрева с мисълта за това какъв брой яйца ще намерят в полога, пресмятат какъв брой мейли ще открият в пощенската си кутия? Защото бързаме. Аз да вземем за пример до неотдавна непрестанно бързах – даже и когато никой не ме чака, даже и когато няма за къде и за какво. По табиет. Тогава една жена, напълно не инцидентна, а такава, която аз преднамерено желаех да срещна и срещнах, ми сподели – „ Защо бързаш? Спри, почакай, погледай в една точка и намерения “. Впрочем това последното, не ми го сподели, аз си го прибавих.

И по този начин - пробвах. Вместо да търча заран към офиса, задъхана и нетърпелива да срещна напрежението, който по този начин или другояче ме чака, аз започнах да спирам. Вървя, ходя и взема да спра. Когато е топло, даже сядам – на някоя скамейка, на някоя изостанала сякаш от епохи улична саксия, в която виреят единствено плевели. Сядам и очаквам да ми мине бързането. Дишам – едно, две, едно, две. Може би това е тип медитация, аз не го назовавам по този начин, а и това няма никакво значение. Важното е сърцето да спре да препуска и да стартира да вдишвам обикновено.

Тогава следва втора фаза – мисленето. Мисля си за всички неприятни неща, които ме чакат и го класифицирам като лъжици и вилици в чекмедже – систематизирам ги съгласно това, дали мога да ги направя по-приятни или не. Ако мога – вземам решение по какъв начин да го направя. Ако не мога, си споделям – е, тогава какво да го мисля, като стане, ще забележим. После стартирам да се сещам за хубавите неща, които ме чакат. Ако нищо сходно не ме чака, го изобретявам  - дребни неща, които ми носят наслада, като да вземем за пример ходенето до книжарницата в обедната отмора да преглеждам книги, вместо да се натъпча с някоя мазна и не доста вкусна храна… После просто се припичам на слънце. Накрая ставам и отивам в офиса – постепенно.

Понякога даже нищо не мисля, а единствено вдишвам. Важното е да спреш, да си подредиш чекмеджето и да почнеш деня и седмицата умерено. Тогава нищо не може да ти се опре, чувстваш се не жертва на обстановката, а този, който управлява нещата или най-малко може да ги насочва.

И тогава това е твоето време.