Носителят на „Икар“ Севар Иванов: „Ако светът е театрално представление, то е като хората, които го създават“
Преди да е навършил 30 години, Севар Иванов към този момент има освен няколко запаметяващи се осъществявания в театъра, едно от които тази година му донесе и премия „ Икар “ , само че е поел и виновната роля на заместник-директор по административните въпроси на Драматичен спектакъл „ Никола Вапцаров “ – Благоевград . Завършил НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов, той като че ли носи светлината на починалия професор и освен има вяра, че театралното изкуство у нас може да се промени към по-добро, само че и работи в тази посока. Доказателство за това са и новите представления в благоевградския спектакъл и устрема на Севар към съвършенство - което въпреки и непостижимо, не го стопира да пробва, признава той.
Ето какво споделя Севар пред Edna в края на един от най-успешните си сезони , когато той има не една причина да чества - най-скорошната измежду тях е новото заглавие в репертоара на благоевградския спектакъл - „ Съмнение “ от Джон Патрик Шанли, по чиято пиеса е сниман и едноименния филм от 2008 година с Мерил Стрийп и Филип Сиймур Хофман, а в функциите на сцената у нас влизат Калин Врачански, Станка Калчева, Мариана Бонева и Радена Вълканова.
Тази година изпращаш трогателен сценичен сезон, като през него завоюва първия си „ Икар “ за ролята на Агатон във „ Федра “ на Театър „ Азарян “. Какво помниш най-ярко от довечера?
Определено театралният сезон, който е към своя край, беше изпълнен с доста мощни страсти и вълнуващи моменти. Най-вече поради опцията да се върнем последователно към естественото ни всекидневие. Щастлив съм, че макар пандемията взех присъединяване като артист в два нови спектакъла – „ Федра “ и „ Шахнаме: Сказание за Зал “ ; в Драматичен спектакъл „ Никола Вапцаров “ – Благоевград реализирахме няколко нови представления – „ Тартюф “, „ Панаир на суетата “, „ Колко е значимо да бъдеш сериозен “, „ Пепеляшка “, „ Неволята “, „ Заровеното дете “ и последната ни премиера от този месец – „ Съмнение “ .
Изреждам всички тези заглавия, тъй като е значимо да си даваме сметка какъв брой доста работа са свършили театрите и всички актьори във време, в което бяхме изолирани. В театрите се съхранява живата връзка сред хората и точно общуването ни оказва помощ да се възстановим след събитията от последните две години.
Кристина Ликова
Относно премията – да, беше вълнуваща вечер, която се надявам дълго да помня, само че по никакъв метод не желая да ѝ поставям етикет като „ най-хубавият ден в моя живот “ или нещо сходно .
Изключително признателен съм на комисията, че е решила да отличи мен в категорията поддържаща мъжка роля, само че премията няма да отстрани съмненията ми дали съм добър артист или дали ставам за тази специалност. И се веселя, че е по този начин. Предпочитам да си остана с тези съмнения, тъй като те ме стимулират да давам всичко от себе си всякога, когато съм на сцената.
От 27 март – Световния ден на театъра, когато се раздаваха премиите „ Икар “, помня голямото си терзание, когато чух името си и излязох на сцената . Много по-трудно е да си себе си пред аудитория (особено когато в публиката са твои сътрудници и приятели), в сравнение с прикрит зад своя воин.
Освен артист, си и заместник-директор на Благоевградския спектакъл „ Никола Вапцаров “. Как успяваш да съчетаваш двата вида задължения и по какъв начин едното ти оказва помощ на другото?
За мен няма нищо по-хубаво от това да имам доста задължения, изключително такива, които ми харесва да върша. По този метод се държа в кондиция. Административната работа и креативната активност несъмнено са някакви противоположности за множеството хора. При мен те се допълват, тъй като са обединени от едно общо – театъра (или още по-общо – изкуството).
Кристина Ликова
Смятам, че с цел да създаваш нещо в действителност качествено и сполучливо, то би трябвало да познаваш всички процеси по неговата реализация. Театърът е групово изкуство и в него доста обособени човеци гледат в една обща посока. Важно е всички да се усещат добре на мястото си и да осъзнават ролята си в цялото. С колкото повече неща в театъра се понечвам, толкоз по-лесна ми е връзката с всички, тъй като мога да схвана какви са евентуалните проблеми и по какъв начин биха могли да бъдат позволени.
За да правиш това, с което се занимаваш, сигурно би трябвало да „ гориш “ в него. Кое е най-голямото ентусиазъм за теб в работата ти?
Виждам смисъла в културата и добавената стойност, която тя ни дава – нещото, което ни разграничава от останалите животни. Ние можем да размишляваме, споделяме (не единствено на равнище „ инстинкт “) и да се развиваме. Относно развиването – има доста работа за вършене… Това е нещото, което ме стимулира. Много е елементарно да се оплакваме по какъв начин нещата не са такива, каквито бихме искали; по какъв начин нещата би трябвало да се трансформират, а в това време ние да си седим същите.
Ако погледнем света като театрално зрелище – то е такова, каквито са хората, които го основават (ние). Хубавото в тази ситуация е, че ние можем да се променяме и всекидневието ни да е един безконечен репетиционен развой, в който да надграждаме към този момент постигнатото от нас.
Моето най-голямо ентусиазъм е „ съвършенството “ – нещо, което знам, че не мога да реализира , само че това не ме стопира да пробвам.
Личен архив
В началото на юни в благоевградския спектакъл направи премиерата си спектакълът „ Съмнение “. Как бе признат от публиката на първите си дати и по какъв начин се спряхте на тази пиеса?
Гледайте този театър! Казвам го като фен, човек и артист. Като заместник-директор мога да кажа, че идващите дати, на които ще се играе са 25 и 26 юни от 19:00 ч. в Драматичен спектакъл „ Никола Вапцаров “ – Благоевград .
Пиесата е определена и препоръчана от режисьора Стайко Мурджев (това име на сценичен афиш е гаранция за страховит театър!). След премиерата на „ Съмнение “ имах опцията да адресирам феновете и да чувам техните мнения. Най-любопитни в тези случаи са думите на непознатите, които нямат причина да крият същинското си мнение. Излизайки от салона, публиката несъмнено не криеше страстите си от представлението – поздравяваха ни и ни стискаха ръцете, като че ли нас са гледали доскоро на сцената. Беше доста вълнуващо.
Следвал си магистратура по Мениджмънт на театралните изкуства, а докторантурата ти е обвързвана с финансиране на театралните изкуства. Според теб кой е най-големият учредителен проблем на театъра у нас и по какъв начин може да бъде позволен?
Като приказваме за проблеми в държавния културен бранш, не можем да пропуснем Министерството на културата и ролята, която оказва върху развиването на театралните изкуства у нас. Министерството на културата има една съществена и много сложна задача – да откри вярната формула, при която всичко да върви нагоре – и активността на културните институти, и резултата от работата им, и изискванията на труд… Определено има потребност от промяна. Но не такава, при която едното да е за сметка на другото. Това е и повода да последвам докторантура.
Темата на дисертацията ми е „ Методика за финансиране на театралните изкуства: благоприятни условия за усъвършенстване “ и проучвам успеваемостта на обществените средства в бранша – каквато е сега и каква би могла да бъде. Светът се движи доста бързо и, с цел да се подсигурява резистентност в бранша, той би трябвало да се развива със същото движение. Има доста неща, които към този момент не са настоящи или морално остарели. Като стартираме от огромна част от сградния фонд и механизацията в театрите, които не са променяни през последните десетилетия, и стигнем до пандемията от Ковид-19, която внезапно промени „ разпоредбите на играта “.
Кая Христова
Разбира се, когато приказваме за държавен бранш и обществени финанси, основна роля заема и политическата конюнктура, която също не е изключително постоянна последните години.
Дългогодишното неглижиране на проблемите в театралните изкуства ги е трансформирало в едно „ тежко завещание “ за всеки идващ, заел министерския пост. Време е някой да обърне внимание на проблемите на театрите, тъй като държейки ги „ в тъмното “, не сме забелязали какъв брой са пораснали.
В едно изявление казваш, че егото може да е от най-голямата изгода за творчеството, само че и негов максимален проблем. В кои моменти от своята специалност си се сблъсквал най-сериозно с егото – било то твоето, или нечие непознато?
Както споделих и преди този момент – театърът е групово изкуство. При него обособеният субект и респективно неговото его не могат да бъдат на първо място… Трябва да се гледа цялата картинка. Относно моето его в актьорската специалност – лиши ми няколко години (и няколко роли) да схвана, че не съм прав. Много се веселя, че стигнах до това умозаключение, тъй като стопирах да се лимитирам само с моята позиция. Като артист имам цялостно доверие на режисьора, защото той знае какво желае да реализира с целия театър.
Кая Христова
Две години след началото на пандемията се усеща като че ли тя към този момент е в предишното. Трудно ли беше обаче влизането още веднъж в темп след отварянето на театрите и по какъв начин се отрази на теб цялата обстановка?
Искрено се надявам да е пристигнал краят на цялата история с пандемията и ние да сме се поучили от това, през което преминахме последните две години. За страдание, дружно с вируса, изпратихме и доста хора – наши родственици, близки и познати… Пожелавам на всички да са по-смирени и да обръщат повече внимание на ценностната си система. Изолацията, през която всички преминахме, ми оказа помощ да схвана кое е значимо за мен. И през днешния ден, когато към този момент всичко наподобява обикновено и е доста елементарно да се подхлъзнем по предходни злободневни привички, е наша персонална отговорност да съхраним значителните неща.
Относно театъра и въздействието на Ковид-19 върху активността на културните институти, то занапред ще ставаме очевидци на последствията от пандемията.
За страдание, има хора, които след пандемията си мислят, че без просвета може. Е, това не е правилно. Образованието не е за образованите и опазването на здравето не е за здравите. По същия метод културата би трябвало да е приоритет на страната, тъй като точно мисъл като „ без просвета може “ е ясна индикация, че имаме доста накъде да се развиваме.
За благополучие има и доста хора, които с неспокойствие чакаха театрите да отворят още веднъж и без значение от оптимално допустимия потенциал на залата, дистанцията с другите фенове, наложителното носене на маска в салона и всички останали ограничавания, те идваха в театъра, тъй като знаят, че изгодите са доста повече от рестрикциите. Най-много се веселя на родителите, които водят децата си на спектакъл, тъй като по този метод се възпитават идващите генерации публика.
Личен архив
От профилите ти в обществените мрежи си проличава, че с изключение на театъра, пътешествията са друга твоя пристрастеност. Кои дестинации планираш да посетиш това лято и кои свои обичани места би ни предложил?
Да, доста обичам да пътувам и, запазвайки атмосферата от предходния въпрос, бих предложил на читателите да извърнат внимание на местата, които ни заобикалят . Благодарение на пандемията и рестриктивните мерки при пътешестване в чужбина съумях да преоткрия доста места в България. Именно тъй като са близо, постоянно ги пренебрегвах и ги оставях за „ различен път “. Е, този път пристигна и съм доста благополучен.
Доста обичани места се натрупаха от пътуването ни из Родопите – въженият мост към село Лисиците, пещера Голубовица, панорамна площадка „ Орлово око “, скално-култов комплекс „ Орлови скали “ и други. Определено бих се върнал там – този път преди края на работното време на пещера Дяволското гърло…
Планове за пътешестване това лято към момента нямам. Заради работата ми не разполагам с доста време за обмисляне, а се ориентирам навреме. Няма изключително значение накъде отивам, тъй като може да се види нещо хубаво на всички места .
Личен архив
Ето какво споделя Севар пред Edna в края на един от най-успешните си сезони , когато той има не една причина да чества - най-скорошната измежду тях е новото заглавие в репертоара на благоевградския спектакъл - „ Съмнение “ от Джон Патрик Шанли, по чиято пиеса е сниман и едноименния филм от 2008 година с Мерил Стрийп и Филип Сиймур Хофман, а в функциите на сцената у нас влизат Калин Врачански, Станка Калчева, Мариана Бонева и Радена Вълканова.
Тази година изпращаш трогателен сценичен сезон, като през него завоюва първия си „ Икар “ за ролята на Агатон във „ Федра “ на Театър „ Азарян “. Какво помниш най-ярко от довечера?
Определено театралният сезон, който е към своя край, беше изпълнен с доста мощни страсти и вълнуващи моменти. Най-вече поради опцията да се върнем последователно към естественото ни всекидневие. Щастлив съм, че макар пандемията взех присъединяване като артист в два нови спектакъла – „ Федра “ и „ Шахнаме: Сказание за Зал “ ; в Драматичен спектакъл „ Никола Вапцаров “ – Благоевград реализирахме няколко нови представления – „ Тартюф “, „ Панаир на суетата “, „ Колко е значимо да бъдеш сериозен “, „ Пепеляшка “, „ Неволята “, „ Заровеното дете “ и последната ни премиера от този месец – „ Съмнение “ .
Изреждам всички тези заглавия, тъй като е значимо да си даваме сметка какъв брой доста работа са свършили театрите и всички актьори във време, в което бяхме изолирани. В театрите се съхранява живата връзка сред хората и точно общуването ни оказва помощ да се възстановим след събитията от последните две години.
Кристина Ликова Относно премията – да, беше вълнуваща вечер, която се надявам дълго да помня, само че по никакъв метод не желая да ѝ поставям етикет като „ най-хубавият ден в моя живот “ или нещо сходно .
Изключително признателен съм на комисията, че е решила да отличи мен в категорията поддържаща мъжка роля, само че премията няма да отстрани съмненията ми дали съм добър артист или дали ставам за тази специалност. И се веселя, че е по този начин. Предпочитам да си остана с тези съмнения, тъй като те ме стимулират да давам всичко от себе си всякога, когато съм на сцената.
От 27 март – Световния ден на театъра, когато се раздаваха премиите „ Икар “, помня голямото си терзание, когато чух името си и излязох на сцената . Много по-трудно е да си себе си пред аудитория (особено когато в публиката са твои сътрудници и приятели), в сравнение с прикрит зад своя воин.
Освен артист, си и заместник-директор на Благоевградския спектакъл „ Никола Вапцаров “. Как успяваш да съчетаваш двата вида задължения и по какъв начин едното ти оказва помощ на другото?
За мен няма нищо по-хубаво от това да имам доста задължения, изключително такива, които ми харесва да върша. По този метод се държа в кондиция. Административната работа и креативната активност несъмнено са някакви противоположности за множеството хора. При мен те се допълват, тъй като са обединени от едно общо – театъра (или още по-общо – изкуството).
Кристина Ликова Смятам, че с цел да създаваш нещо в действителност качествено и сполучливо, то би трябвало да познаваш всички процеси по неговата реализация. Театърът е групово изкуство и в него доста обособени човеци гледат в една обща посока. Важно е всички да се усещат добре на мястото си и да осъзнават ролята си в цялото. С колкото повече неща в театъра се понечвам, толкоз по-лесна ми е връзката с всички, тъй като мога да схвана какви са евентуалните проблеми и по какъв начин биха могли да бъдат позволени.
За да правиш това, с което се занимаваш, сигурно би трябвало да „ гориш “ в него. Кое е най-голямото ентусиазъм за теб в работата ти?
Виждам смисъла в културата и добавената стойност, която тя ни дава – нещото, което ни разграничава от останалите животни. Ние можем да размишляваме, споделяме (не единствено на равнище „ инстинкт “) и да се развиваме. Относно развиването – има доста работа за вършене… Това е нещото, което ме стимулира. Много е елементарно да се оплакваме по какъв начин нещата не са такива, каквито бихме искали; по какъв начин нещата би трябвало да се трансформират, а в това време ние да си седим същите.
Ако погледнем света като театрално зрелище – то е такова, каквито са хората, които го основават (ние). Хубавото в тази ситуация е, че ние можем да се променяме и всекидневието ни да е един безконечен репетиционен развой, в който да надграждаме към този момент постигнатото от нас.
Моето най-голямо ентусиазъм е „ съвършенството “ – нещо, което знам, че не мога да реализира , само че това не ме стопира да пробвам.
Личен архив В началото на юни в благоевградския спектакъл направи премиерата си спектакълът „ Съмнение “. Как бе признат от публиката на първите си дати и по какъв начин се спряхте на тази пиеса?
Гледайте този театър! Казвам го като фен, човек и артист. Като заместник-директор мога да кажа, че идващите дати, на които ще се играе са 25 и 26 юни от 19:00 ч. в Драматичен спектакъл „ Никола Вапцаров “ – Благоевград .
Пиесата е определена и препоръчана от режисьора Стайко Мурджев (това име на сценичен афиш е гаранция за страховит театър!). След премиерата на „ Съмнение “ имах опцията да адресирам феновете и да чувам техните мнения. Най-любопитни в тези случаи са думите на непознатите, които нямат причина да крият същинското си мнение. Излизайки от салона, публиката несъмнено не криеше страстите си от представлението – поздравяваха ни и ни стискаха ръцете, като че ли нас са гледали доскоро на сцената. Беше доста вълнуващо.
Следвал си магистратура по Мениджмънт на театралните изкуства, а докторантурата ти е обвързвана с финансиране на театралните изкуства. Според теб кой е най-големият учредителен проблем на театъра у нас и по какъв начин може да бъде позволен?
Като приказваме за проблеми в държавния културен бранш, не можем да пропуснем Министерството на културата и ролята, която оказва върху развиването на театралните изкуства у нас. Министерството на културата има една съществена и много сложна задача – да откри вярната формула, при която всичко да върви нагоре – и активността на културните институти, и резултата от работата им, и изискванията на труд… Определено има потребност от промяна. Но не такава, при която едното да е за сметка на другото. Това е и повода да последвам докторантура.
Темата на дисертацията ми е „ Методика за финансиране на театралните изкуства: благоприятни условия за усъвършенстване “ и проучвам успеваемостта на обществените средства в бранша – каквато е сега и каква би могла да бъде. Светът се движи доста бързо и, с цел да се подсигурява резистентност в бранша, той би трябвало да се развива със същото движение. Има доста неща, които към този момент не са настоящи или морално остарели. Като стартираме от огромна част от сградния фонд и механизацията в театрите, които не са променяни през последните десетилетия, и стигнем до пандемията от Ковид-19, която внезапно промени „ разпоредбите на играта “.
Кая Христова Разбира се, когато приказваме за държавен бранш и обществени финанси, основна роля заема и политическата конюнктура, която също не е изключително постоянна последните години.
Дългогодишното неглижиране на проблемите в театралните изкуства ги е трансформирало в едно „ тежко завещание “ за всеки идващ, заел министерския пост. Време е някой да обърне внимание на проблемите на театрите, тъй като държейки ги „ в тъмното “, не сме забелязали какъв брой са пораснали.
В едно изявление казваш, че егото може да е от най-голямата изгода за творчеството, само че и негов максимален проблем. В кои моменти от своята специалност си се сблъсквал най-сериозно с егото – било то твоето, или нечие непознато?
Както споделих и преди този момент – театърът е групово изкуство. При него обособеният субект и респективно неговото его не могат да бъдат на първо място… Трябва да се гледа цялата картинка. Относно моето его в актьорската специалност – лиши ми няколко години (и няколко роли) да схвана, че не съм прав. Много се веселя, че стигнах до това умозаключение, тъй като стопирах да се лимитирам само с моята позиция. Като артист имам цялостно доверие на режисьора, защото той знае какво желае да реализира с целия театър.
Кая Христова Две години след началото на пандемията се усеща като че ли тя към този момент е в предишното. Трудно ли беше обаче влизането още веднъж в темп след отварянето на театрите и по какъв начин се отрази на теб цялата обстановка?
Искрено се надявам да е пристигнал краят на цялата история с пандемията и ние да сме се поучили от това, през което преминахме последните две години. За страдание, дружно с вируса, изпратихме и доста хора – наши родственици, близки и познати… Пожелавам на всички да са по-смирени и да обръщат повече внимание на ценностната си система. Изолацията, през която всички преминахме, ми оказа помощ да схвана кое е значимо за мен. И през днешния ден, когато към този момент всичко наподобява обикновено и е доста елементарно да се подхлъзнем по предходни злободневни привички, е наша персонална отговорност да съхраним значителните неща.
Относно театъра и въздействието на Ковид-19 върху активността на културните институти, то занапред ще ставаме очевидци на последствията от пандемията.
За страдание, има хора, които след пандемията си мислят, че без просвета може. Е, това не е правилно. Образованието не е за образованите и опазването на здравето не е за здравите. По същия метод културата би трябвало да е приоритет на страната, тъй като точно мисъл като „ без просвета може “ е ясна индикация, че имаме доста накъде да се развиваме.
За благополучие има и доста хора, които с неспокойствие чакаха театрите да отворят още веднъж и без значение от оптимално допустимия потенциал на залата, дистанцията с другите фенове, наложителното носене на маска в салона и всички останали ограничавания, те идваха в театъра, тъй като знаят, че изгодите са доста повече от рестрикциите. Най-много се веселя на родителите, които водят децата си на спектакъл, тъй като по този метод се възпитават идващите генерации публика.
Личен архив От профилите ти в обществените мрежи си проличава, че с изключение на театъра, пътешествията са друга твоя пристрастеност. Кои дестинации планираш да посетиш това лято и кои свои обичани места би ни предложил?
Да, доста обичам да пътувам и, запазвайки атмосферата от предходния въпрос, бих предложил на читателите да извърнат внимание на местата, които ни заобикалят . Благодарение на пандемията и рестриктивните мерки при пътешестване в чужбина съумях да преоткрия доста места в България. Именно тъй като са близо, постоянно ги пренебрегвах и ги оставях за „ различен път “. Е, този път пристигна и съм доста благополучен.
Доста обичани места се натрупаха от пътуването ни из Родопите – въженият мост към село Лисиците, пещера Голубовица, панорамна площадка „ Орлово око “, скално-култов комплекс „ Орлови скали “ и други. Определено бих се върнал там – този път преди края на работното време на пещера Дяволското гърло…
Планове за пътешестване това лято към момента нямам. Заради работата ми не разполагам с доста време за обмисляне, а се ориентирам навреме. Няма изключително значение накъде отивам, тъй като може да се види нещо хубаво на всички места .
Личен архив Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ