Преди четири години срещнах онзи, когото не заслужавам. Онзи бе,

Преди четири години срещнах оня, който не заслужавам. Онзи бе, с чаровната усмивка, дето тениските му стоят по-добре от на всички останали, оня с орловия взор, трапчинките и готината прическа. Не се усмихвай иронично, госпожице! И ти го имаш същия подобен в живота си! И вие, госпожа, за вашата възраст най-малко двама-трима такива се намират. От тези, най-готините, които очевидно не заслужаваме. Защото едната страна в тези връзки е постоянно " по-така ", сравнителна степен един тип, да не кажа - напряко превъзходна. Това за прилагателните от учебно заведение го помня. Много ми вървеше българският. И метафорите ми се получават, ще забележите. Какво по какъв начин се случи, не помня, само че като си станахме едни близки с Данчо Готиния... Истински приятелчета - виждахме се, пиехме кафе, пиехме биричка, говорехме си, споделяхме си. Аз това го описвам в този момент, тъй като виждам, че има камери, записват ме очевидно. Ще пребъде за поколенията, дет` се вика. А аз доста държа моята бъдеща щерка да го чуе тоя роман и да го запомни. Наистина доста държа... Не че тя няма да е страната с очевидно предимство някой ден. Но въпреки всичко... за всеки случай, в случай че се появи няк`ъв към този момент... извънземно готин. Боооожкеееее, нека не е безусловно извънземно готин, че с тая вода на Марс... кой знае до каква степен ще я докараме. Като нищо зетят ще издиша зелени облаци и иска ми се цъкли с луди очи.

Та моят незаслужаван се споделяше Данчо, Данчо Готиния. Живеехме в един и същи блок в " Тракия ". Значи, аз по принцип съм от Бегово, само че се преселих в Пловдив да работя - първо бях склададжийка в един супермаркет, след това станах сервитьорка. Не че нещо се гордея или ми харесва, но беше по-добре, в сравнение с да мъкнеш кашони по през целия ден. Та прибирах се от втора промяна една вечер и на вратата на входа налетях на създание от мъжки пол, но като нарисувано. Все едно аз съм го измислила и е оживяло. Един висок, строен, синеок, с безпределно чаровни трапчинки. Какво по какъв начин се случи, не помня, само че като си станахме едни близки с Данчо Готиния... Истински приятелчета - виждахме се, пиехме кафе, пиехме биричка, говорехме си, споделяхме си. Той пък - от Маноле, беше пристигнал да учи нещо в Пловдивския университет, само че и работеше, че другояче нямаше по какъв начин, доста разноски. Сега, какво тъкмо учеше, не мога да ви кажа, никак и не запомних, но мъдро беше момчето. А работеше на една бензиностанция - сипваше бензин, миеше стъклата на колите. И той - на смени. Та, като ни съвпаднеше втората промяна, най-хубаво се получаваше. Прибирахме се, сякаш изморени, сякаш туй-онуй, но айде ще изпием по една бира, пък тогава ще лягаме да спим. И така…

Та за какво я разправям тази история? Защото аз по този начин и не се влюбих в това момче. А трябваше! Не е като да не съм била влюбена, не е като да не знам по какъв начин стават нещата. Влюбвала съм се във всевъзможни, множеството несъответствуващи, `щото в Бегово… кой пък толкова подобаващ да се откри. Подходящите избегаха от Бегово. Но мисълта ми беше, че момчето заслужаваше, а аз не го направих и, като се сетя, още ме стяга малко през гърдите напреко, все едно нерв съм си прещипала. Аз по този начин един път си бях прещипала един нерв и чак на лекар вървях, доста боли…