32 г. от големия митинг на СДС: Един милион излязоха на Орлов мост
Преди 32 години – на 7 юни 1990 година, три дни преди първите свободни избори след смяната „ Орлов мост “ и „ Цариградско шосе “ (тогава бул. „ Ленин “), посиняха.
Голямото национално шествие събра един милион жители – събитие, което не се повтори в никакъв случай оттогава насам. Нещо повече – в историята на България събитието остава като най-голямото национално шествие, което помни България.
Новото потомство българи, които в този момент приключват междинното си обучение, евентуално не знаят имената на първите сини политици, които след рухването на Берлинската стена сътвориха първата опозиционна мощ - Съюз на демократичните сили, участваха в Кръглата маса, договорила стъпките на смяната, пълнеха площадите с речите и ентусиазма си и разпалиха очакванията на българските жители, че страната потегля да гради правова страна и демократично общество.
На трибуната в оня юнски ден е съвсем целият Координационен съвет на Съюз на демократичните сили, главен оратор е първият водач на обединението и предстоящ президент доктор Желю Желев (1935-2015). Говорят още доктор Петър Дертлиев (1916-2000), световноизвестният режисьор и сенатор в Сейма от „ Солидарност “ Анджей Вайда, Стефан Тафров, Мачей Янковски от името на Лех Валенса, Евгения Иванов прочита писмо от Едуард Кенеди, огласено е приветствия от френския президент Франсоа Митеран.
Около трибуната са американския дипломат тогава Сол Полански и други представители на западните задачи.
На паметното събитие прозвучаха незабравимите шлагери на смяната - „ Аз не съм болшевик “ на Кирил Маричков, „ Времето е наше “, „ Развод ми дай “, без невероятните Богдана Карадочева и Стефан Димитров, Васил Найденов, Валди Тотев, Милена Славова, Георги Минчев.
Тогавашният наследник оратор, някогашният парламентарен арбитър Георги Марков си спомня: „ Ако някой през юни 1989 година беше предсказал, че на 7 юни 1990 година ще има такава еуфория и море от хора със флагове на Съюз на демократичните сили, пеейки, че комунизмът си отива, щяха да го помислят за вманиачен. Това обаче се случи. Пространството от Орлов мост до хотел “Плиска” беше запълнено с един милион българи, множеството от които млади, одухотворени и с огряни от вяра лица. Беше цялостна и цялата улица “Иван Асен”, успоредна на “Цариградско шосе”, и прилежащите директни. Беше цялостна и цялата Борисова градина. Такава еуфория България не познава в цялата си история. “
В писмо до доктор Желю Желев Лех Валенса написа: „ В тези дни България е изправена пред събитие, което може да промени образа на тази страна. Изборите, към които пристъпвате, би трябвало да станат удостоверение за зрелостта на народа и неговата воля да гради народна власт и плурализъм. “
Митингът на опозиционната мощ е последният тест за опозицията преди решаващия избор на 10 юни. Вот, който излъчи депутатите за Великото национално заседание, приело новата Конституция на България.
В духа на посланието на Валенса е и словото на доктор Желев: „ Ние през днешния ден имаме редкия късмет да решаваме своето бъдеще. Ще е съдбовна неточност, в случай че пропуснем този късмет. За Европа ще значи, че ние като народ не сме дорасли за свободата и демокрацията. По силата на историческите условия Съюз на демократичните сили е силата, която може да изведе България от рецесията и към народна власт “.
Паралелно със синия протест своето заключително предизборно събитие в столицата организира и Българска социалистическа партия. Мястото е площад „ 9 септември “, през днешния ден - „ Княз Александър Батенберг “. Червените водачи Александър Лилов, Андрей Луканов, Добри Джуров са събрали близо 200 000 симпатизанти. По думите на ораторите Българска социалистическа партия е единствената демократична мощ, способна да обезпечи мир, сигурност и разцвет на българите.
Социалистическите водачи, осъществили промяната на Тодор Живков на 10 ноември, безспорно се радват на поддръжка. Но и беглото съпоставяне не оставя никакво подозрение, че синият протест е по-внушителен, по-импозантен, зареден с повече страсти, еуфория и религия.
Вяра в успеха. Английският „ Индипендънт “ написа, че „ българската съпротива чества успеха преди изборите “. „ Демокрация “ е безапелационна: „ Митинг, какъвто България не помни “.
В книгата си „ Революцията в България – 1989-1990 “ Димитър Луджев, историк и деятелен участник в събитията, свидетелства, че в успеха е бил убеден и доктор Желев: „ След огромния протест Желев беше в еуфория и не искаше да одобри прогнозата (б.а. - че в страната социалистическата партия събира сериозна подкрепа). В София считали, че ще спечелим изборите на всички места, даже можем да получим 70 на 100 от гласовете... “
И още: „ В това време от изборния щаб на Българска социалистическа партия афишират цялостна готовност...По-късно Любен Гоцев споделя, че митингът на Съюз на демократичните сили в София предиздвикал управлението на Българска социалистическа партия да „ нагреят “ до прекаленост партийната машина, каквото и да значи това. “
Резултатите в действителност са гигантско отчаяние за сините. След двата тура Българска социалистическа партия печели 211 места във Великото национално заседание, Съюз на демократичните сили – 144.
Дали единствено алената изборна машина бе причина за загубата на сините е мъчно да се каже. София не е България е едно от най-често срещаните пояснения.
Самият доктор Желев в книгата си „ Въпреки всичко “ акцентира и други аргументи: „ Първата ни неточност бе, че се съгласихме изборите на Велико народно събрание да бъдат през юни, вместо да се проведат през есента, да вземем за пример през октомври или ноември същата година. Другата ни неточност беше, че настоявахме това да бъдат избори за Велико народно събрание, което да одобри това демократична конституция, вместо за Обикновено национално заседание, което да пристъпи напряко към законите за стопански и обществени промени. “
Три десетилетия след „ нежната гражданска война “ в България резултатите от закъснелите стопански промени са повече от забележими. Докато опозицията поставя акцент върху политическите промени – да падне член Първи за водещата роля на Българска комунистическа партия, да има почтени и демократични избори и така нататък, трансформацията на държавната и общинска благосъстоятелност в частна бе почнала трескаво и подмолно.
Но да се върнем към датата 7 юни 1990 година. По разнообразни калкулации от „ Орлов мост “ до хотел „ Плиска “ е имало към 700 000 жители. Точната статистическа численост обаче няма фундаментално значение. Сините губят първите избори, само че митингът със сините песни и синьото лъвче се трансфораха в емблема на жаждата за независимост и народна власт на българите.
Голямото национално шествие събра един милион жители – събитие, което не се повтори в никакъв случай оттогава насам. Нещо повече – в историята на България събитието остава като най-голямото национално шествие, което помни България.
Новото потомство българи, които в този момент приключват междинното си обучение, евентуално не знаят имената на първите сини политици, които след рухването на Берлинската стена сътвориха първата опозиционна мощ - Съюз на демократичните сили, участваха в Кръглата маса, договорила стъпките на смяната, пълнеха площадите с речите и ентусиазма си и разпалиха очакванията на българските жители, че страната потегля да гради правова страна и демократично общество.
На трибуната в оня юнски ден е съвсем целият Координационен съвет на Съюз на демократичните сили, главен оратор е първият водач на обединението и предстоящ президент доктор Желю Желев (1935-2015). Говорят още доктор Петър Дертлиев (1916-2000), световноизвестният режисьор и сенатор в Сейма от „ Солидарност “ Анджей Вайда, Стефан Тафров, Мачей Янковски от името на Лех Валенса, Евгения Иванов прочита писмо от Едуард Кенеди, огласено е приветствия от френския президент Франсоа Митеран.
Около трибуната са американския дипломат тогава Сол Полански и други представители на западните задачи.
На паметното събитие прозвучаха незабравимите шлагери на смяната - „ Аз не съм болшевик “ на Кирил Маричков, „ Времето е наше “, „ Развод ми дай “, без невероятните Богдана Карадочева и Стефан Димитров, Васил Найденов, Валди Тотев, Милена Славова, Георги Минчев.
Тогавашният наследник оратор, някогашният парламентарен арбитър Георги Марков си спомня: „ Ако някой през юни 1989 година беше предсказал, че на 7 юни 1990 година ще има такава еуфория и море от хора със флагове на Съюз на демократичните сили, пеейки, че комунизмът си отива, щяха да го помислят за вманиачен. Това обаче се случи. Пространството от Орлов мост до хотел “Плиска” беше запълнено с един милион българи, множеството от които млади, одухотворени и с огряни от вяра лица. Беше цялостна и цялата улица “Иван Асен”, успоредна на “Цариградско шосе”, и прилежащите директни. Беше цялостна и цялата Борисова градина. Такава еуфория България не познава в цялата си история. “
В писмо до доктор Желю Желев Лех Валенса написа: „ В тези дни България е изправена пред събитие, което може да промени образа на тази страна. Изборите, към които пристъпвате, би трябвало да станат удостоверение за зрелостта на народа и неговата воля да гради народна власт и плурализъм. “
Митингът на опозиционната мощ е последният тест за опозицията преди решаващия избор на 10 юни. Вот, който излъчи депутатите за Великото национално заседание, приело новата Конституция на България.
В духа на посланието на Валенса е и словото на доктор Желев: „ Ние през днешния ден имаме редкия късмет да решаваме своето бъдеще. Ще е съдбовна неточност, в случай че пропуснем този късмет. За Европа ще значи, че ние като народ не сме дорасли за свободата и демокрацията. По силата на историческите условия Съюз на демократичните сили е силата, която може да изведе България от рецесията и към народна власт “.
Паралелно със синия протест своето заключително предизборно събитие в столицата организира и Българска социалистическа партия. Мястото е площад „ 9 септември “, през днешния ден - „ Княз Александър Батенберг “. Червените водачи Александър Лилов, Андрей Луканов, Добри Джуров са събрали близо 200 000 симпатизанти. По думите на ораторите Българска социалистическа партия е единствената демократична мощ, способна да обезпечи мир, сигурност и разцвет на българите.
Социалистическите водачи, осъществили промяната на Тодор Живков на 10 ноември, безспорно се радват на поддръжка. Но и беглото съпоставяне не оставя никакво подозрение, че синият протест е по-внушителен, по-импозантен, зареден с повече страсти, еуфория и религия.
Вяра в успеха. Английският „ Индипендънт “ написа, че „ българската съпротива чества успеха преди изборите “. „ Демокрация “ е безапелационна: „ Митинг, какъвто България не помни “.
В книгата си „ Революцията в България – 1989-1990 “ Димитър Луджев, историк и деятелен участник в събитията, свидетелства, че в успеха е бил убеден и доктор Желев: „ След огромния протест Желев беше в еуфория и не искаше да одобри прогнозата (б.а. - че в страната социалистическата партия събира сериозна подкрепа). В София считали, че ще спечелим изборите на всички места, даже можем да получим 70 на 100 от гласовете... “
И още: „ В това време от изборния щаб на Българска социалистическа партия афишират цялостна готовност...По-късно Любен Гоцев споделя, че митингът на Съюз на демократичните сили в София предиздвикал управлението на Българска социалистическа партия да „ нагреят “ до прекаленост партийната машина, каквото и да значи това. “
Резултатите в действителност са гигантско отчаяние за сините. След двата тура Българска социалистическа партия печели 211 места във Великото национално заседание, Съюз на демократичните сили – 144.
Дали единствено алената изборна машина бе причина за загубата на сините е мъчно да се каже. София не е България е едно от най-често срещаните пояснения.
Самият доктор Желев в книгата си „ Въпреки всичко “ акцентира и други аргументи: „ Първата ни неточност бе, че се съгласихме изборите на Велико народно събрание да бъдат през юни, вместо да се проведат през есента, да вземем за пример през октомври или ноември същата година. Другата ни неточност беше, че настоявахме това да бъдат избори за Велико народно събрание, което да одобри това демократична конституция, вместо за Обикновено национално заседание, което да пристъпи напряко към законите за стопански и обществени промени. “
Три десетилетия след „ нежната гражданска война “ в България резултатите от закъснелите стопански промени са повече от забележими. Докато опозицията поставя акцент върху политическите промени – да падне член Първи за водещата роля на Българска комунистическа партия, да има почтени и демократични избори и така нататък, трансформацията на държавната и общинска благосъстоятелност в частна бе почнала трескаво и подмолно.
Но да се върнем към датата 7 юни 1990 година. По разнообразни калкулации от „ Орлов мост “ до хотел „ Плиска “ е имало към 700 000 жители. Точната статистическа численост обаче няма фундаментално значение. Сините губят първите избори, само че митингът със сините песни и синьото лъвче се трансфораха в емблема на жаждата за независимост и народна власт на българите.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ