“Сатанинските строфи” и семената на разделението
Преди 30 години бяха оповестени „ Сатанински строфи “ на Салман Рушди. Рушди беше може би най-известният английски публицист от своето потомство. Неговият нов разказ се очакваше да излезе на бял свят, пет години по-рано, въпреки и не по метода, по който го направи.
Романът, беше умислен от Рушди, като разбор на „ миграцията, метаморфозите, раздвояването, любовта и гибелта “ и беше „ сериозен опит да се написа за религията и откровенията за нея от гледната точка на светския човек “. В сърцевината на романа имаше конфликт на раси, вяра и еднаквост, които иронично предричаха несъгласията, отразени в романа и които към момента моделират нашия живот и през днешния ден.
В рамките на един месец сатанинските строфи бяха неразрешени в родината на Рушди – Индия. До края на годината протестиращите изгаряха копия от романа му по улиците на Болтън. И в „ Деня на Свети Валентин “ през 1989 година пристигна събитието, което промени несъгласията – фетвата на аятолах Хомейни, призоваващ за гибелта на „ вероотстъпника “ Рушди. За главата му беше избрана премия, която през 2007 година стигна до сумата 11,4 милиона $.
Много афери са белязали английския политически и културен живот. Като стартираме от споровете сред малцинствените общности в страната, минем през протестите в Нотинг Хил през 50-те години на предишния век, разногласието за Грунюик през 1977 година и стигнем до безредиците през 80-те години. Но това бяха напълно политически спорове или битки за работното място, или пък въпроси на закона и реда.
А аферата Рушди беше друга. Мюсюлманската гняв не беше провокирана нито от тормоз, нито от дискриминация или беднотия, а от възприятието за най-дълбока засегнатост на религиозните им убеждения. Днес, сходно неодобрение би станало част от културния пейзаж. Но не и през 1988 година
Фетвата принуди Рушди да мине в конспиративност и да се крие в продължение на десетилетия. Книжарниците бяха бомбардирани с коктейлите „ Молотов “. Преводачи и издатели бяха убити. Но издателската къща Пенгуин в никакъв случай не се отхвърли от своя ангажимент към „ Сатанински строфи “. Днес всичко, което е належащо да създадат издателите, е още веднъж да се замислят за най-малкия намек, с който биха могли да обидят някого.
Критиците на Рушди изгубиха борбата, само че завоюваха войната. „ Сатанински строфи “ не престават да се разгласяват. Но аргументът, че е морално погрешно да се наскърбяват другите нации и култури, стана необятно признат и публикуван през последните три десетилетия. Всъщност фетвата стана субективна.
Аферата Рушди беше подранил израз на това, което през днешния ден назоваваме „ политика на еднаквост “. През 80-те години на предишния век нямаше такова нещо като „ мюсюлманската общественост “. Британците с мюсюлмански генезис, които растяха през 70-те и 80-те години, сами се назоваха азиатци или черни, само че доста рядко мюсюлмани. След аферата Рушди стартира да се вижда смяна в самовъзприемането и стартира появяването на присъщата мюсюлманска еднаквост.
Много от деятелите против Рушди не бяха религиозни, да не приказваме за фундаменталисти, а бяха млади, леви деятели. Те бяха привлечени от акцията за битката против Рушди, частично поради отчаяние от левицата и от безсилието й да се опълчи съществено на расизма и частично заради обстоятелството, че самата левица изостави привързаността си към универсалните полезности за сметка на политиката на еднаквост, улеснила пътя на доста млади, всемирски азиатци към различен светоглед.
Този път бе омекотен от смяна на формалната политика. Изправени пред светското войнство на улиците, политиците, както на локално, по този начин и на национално равнище, постоянно се обръщаха към религиозните водачи, с цел да ги употребяват като консервативни опори, които да им дадат нов заем на доверие. Светските мюсюлмани бяха показани като предатели на личната си просвета и станаха част от „ бялата левица “, до момента в който радикалният ислям стана освен по-приемлив, само че и доста по-автентичен.
Някои бранители на Рушди започнаха да обгръщат причините си на езика на идентичността, като сложиха под въпрос самото наличие на мюсюлманите като несъвместимо със „ западните полезности “. През 90-те години на предишния век американският политолог Самуел Хънтингтън разпространява термина „ Сблъсък на цивилизациите “. Този мироглед закупи все по-голяма тежест в демократичните кръгове, изключително след 11 септември. Мнозинството стартира да пази свободата на словото и секуларизма и идеалите на Просвещението, само че не като универсални полезности, а като неповторими „ западни “ артикули. Това от ден на ден стартира да замязва на потреблението на племенни оръжия в конфликта на цивилизациите, в сравнение с като средство за реализиране на политически права и обществена правдивост. Това е взор върху света, който иронично, отразява света на ислямистите.
Проблемите на епохата
Противоречивите отзиви за „ Сатанинските строфи ” заложиха в центъра на вниманието въпроси, които от този момент насам дефинират проблемите на епохата, а точно – за природата на исляма, смисъла на мултикултурализма, границите на толерантността в едно демократично общество и границите на свободното слово в един плуралистичен свят. Това, че към този момент 30 години ние към момента сляпо се борим с тези въпроси, разкрива какъв брой малко сме научили от аферата Рушди. И по какъв начин уроците, които научихме, постоянно са били неверни.
(Превод за „ Труд ” Павел Павлов)
Романът, беше умислен от Рушди, като разбор на „ миграцията, метаморфозите, раздвояването, любовта и гибелта “ и беше „ сериозен опит да се написа за религията и откровенията за нея от гледната точка на светския човек “. В сърцевината на романа имаше конфликт на раси, вяра и еднаквост, които иронично предричаха несъгласията, отразени в романа и които към момента моделират нашия живот и през днешния ден.
В рамките на един месец сатанинските строфи бяха неразрешени в родината на Рушди – Индия. До края на годината протестиращите изгаряха копия от романа му по улиците на Болтън. И в „ Деня на Свети Валентин “ през 1989 година пристигна събитието, което промени несъгласията – фетвата на аятолах Хомейни, призоваващ за гибелта на „ вероотстъпника “ Рушди. За главата му беше избрана премия, която през 2007 година стигна до сумата 11,4 милиона $.
Много афери са белязали английския политически и културен живот. Като стартираме от споровете сред малцинствените общности в страната, минем през протестите в Нотинг Хил през 50-те години на предишния век, разногласието за Грунюик през 1977 година и стигнем до безредиците през 80-те години. Но това бяха напълно политически спорове или битки за работното място, или пък въпроси на закона и реда.
А аферата Рушди беше друга. Мюсюлманската гняв не беше провокирана нито от тормоз, нито от дискриминация или беднотия, а от възприятието за най-дълбока засегнатост на религиозните им убеждения. Днес, сходно неодобрение би станало част от културния пейзаж. Но не и през 1988 година
Фетвата принуди Рушди да мине в конспиративност и да се крие в продължение на десетилетия. Книжарниците бяха бомбардирани с коктейлите „ Молотов “. Преводачи и издатели бяха убити. Но издателската къща Пенгуин в никакъв случай не се отхвърли от своя ангажимент към „ Сатанински строфи “. Днес всичко, което е належащо да създадат издателите, е още веднъж да се замислят за най-малкия намек, с който биха могли да обидят някого.
Критиците на Рушди изгубиха борбата, само че завоюваха войната. „ Сатанински строфи “ не престават да се разгласяват. Но аргументът, че е морално погрешно да се наскърбяват другите нации и култури, стана необятно признат и публикуван през последните три десетилетия. Всъщност фетвата стана субективна.
Аферата Рушди беше подранил израз на това, което през днешния ден назоваваме „ политика на еднаквост “. През 80-те години на предишния век нямаше такова нещо като „ мюсюлманската общественост “. Британците с мюсюлмански генезис, които растяха през 70-те и 80-те години, сами се назоваха азиатци или черни, само че доста рядко мюсюлмани. След аферата Рушди стартира да се вижда смяна в самовъзприемането и стартира появяването на присъщата мюсюлманска еднаквост.
Много от деятелите против Рушди не бяха религиозни, да не приказваме за фундаменталисти, а бяха млади, леви деятели. Те бяха привлечени от акцията за битката против Рушди, частично поради отчаяние от левицата и от безсилието й да се опълчи съществено на расизма и частично заради обстоятелството, че самата левица изостави привързаността си към универсалните полезности за сметка на политиката на еднаквост, улеснила пътя на доста млади, всемирски азиатци към различен светоглед.
Този път бе омекотен от смяна на формалната политика. Изправени пред светското войнство на улиците, политиците, както на локално, по този начин и на национално равнище, постоянно се обръщаха към религиозните водачи, с цел да ги употребяват като консервативни опори, които да им дадат нов заем на доверие. Светските мюсюлмани бяха показани като предатели на личната си просвета и станаха част от „ бялата левица “, до момента в който радикалният ислям стана освен по-приемлив, само че и доста по-автентичен.
Някои бранители на Рушди започнаха да обгръщат причините си на езика на идентичността, като сложиха под въпрос самото наличие на мюсюлманите като несъвместимо със „ западните полезности “. През 90-те години на предишния век американският политолог Самуел Хънтингтън разпространява термина „ Сблъсък на цивилизациите “. Този мироглед закупи все по-голяма тежест в демократичните кръгове, изключително след 11 септември. Мнозинството стартира да пази свободата на словото и секуларизма и идеалите на Просвещението, само че не като универсални полезности, а като неповторими „ западни “ артикули. Това от ден на ден стартира да замязва на потреблението на племенни оръжия в конфликта на цивилизациите, в сравнение с като средство за реализиране на политически права и обществена правдивост. Това е взор върху света, който иронично, отразява света на ислямистите.
Проблемите на епохата
Противоречивите отзиви за „ Сатанинските строфи ” заложиха в центъра на вниманието въпроси, които от този момент насам дефинират проблемите на епохата, а точно – за природата на исляма, смисъла на мултикултурализма, границите на толерантността в едно демократично общество и границите на свободното слово в един плуралистичен свят. Това, че към този момент 30 години ние към момента сляпо се борим с тези въпроси, разкрива какъв брой малко сме научили от аферата Рушди. И по какъв начин уроците, които научихме, постоянно са били неверни.
(Превод за „ Труд ” Павел Павлов)
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ