Ако сте загубили любим човек, тези думи на надеждата са за вас
Празниците са наслада за всички, само че и тежко тестване за тези, които са изгубили обичан човек.
Двете години на пандемия оставиха безутешна празнота в душите ни. В доста домове един стол ще остане вечно празен. За мнозина думата “бъдеще ” се оказа лишена от смисъл.
В бездната на скръбта пропада и една майка, която носи на плещите си най-непосилното задължение – да загубиш дете. Ето нейните милосърдни думи на утехата, които може да посеят семенце вяра в душите на скърбящите измежду нас.
“Синът ми умря преди тъкмо 14 години. Ако и ти преживяваш загубата на непосредствен човек, желая да ти дам няколко обещания.
Обещавам, че не всеки път това ще е първото нещо, за което се сещаш сутринта.
Обещавам, че не всеки път ще лежиш непробудно през нощта, и ще плачеш, до момента в който не можеш да си поемеш мирис.
Обещавам, че не всеки път ще усещаш онази буца в гърлото, като че ли скръбта е канара, която не може да бъде повдигната. Напротив, може.
Обещавам, че тези вълни на тъга, които те заливат и те изкарват отвън равновесие, последователно ще отшумят. Отново ще можеш да стоиш на краката си; ще оставяш вълните да се разрушават около теб, само че да и да те гълтам.
Обещавам, че когато вървиш не постоянно ще имаш възприятието, че влачиш краката си в катран, а дишането не постоянно ще е нещо, което би трябвало да си напомняш да правиш. Отново ще вървиш и ще дишаш без старания.
Oбещавам, че непознатото благополучие – всички тези ъпдейти и фотоси в обществените мрежи – не постоянно ще стопира дъха ти. Ще се усмихваш и ще изпитваш благополучие, че хората имат нещо особено в живота си, също като теб преди.
Обещавам, че един ден ще можеш да споменаваш името на обичания човек, без да плачеш. Че ще споделиш спомен и ще изпиташ блян, горест, само че това към този момент няма да те пречупва.
Обещавам ти, че не всеки път ще изпитваш такава болежка.
Обещавам, че не всеки път ще се постанова да си вземеш почивен ден на годишнините, тъй като другояче не можеш да функционираш вярно. Ще намираш специфичен метод да отбелязваш мотивите, или пък ще започнеш да се отнасяш към тях като към всеки естествен ден, и определеното от теб решение би било вярното.
Преди 14 години една жена даде тези обещания на мен, а аз не ѝ повярвах. Тихо ридаех, до момента в който тя ми говореше по какъв начин времето лекува, а аз си мислех какъв брой надълбоко бърка. Моята тъга беше друга от нейната.
Днес и ти ще помислиш за мен, че бъркам, само че след 14 години – или 12, или 5, или 9… – ще осъзнаеш, че скалният пай от тъга в гърлото ти се е стопил. Тогава ти ще можеш да дадеш тези обещания на различен безутешен до теб.
А до момента в който този ден настъпи... отнасяй се нежно към себе си. Скръбта не може да бъде се изпари изведнъж, още повече че загубата ти е настъпила през една пределно тежка година. А аз ти изпращам цялата си любов. ”
Текстът е от туитър акаунта на писателката Клеър Макинтош.
Автор: Веселина Божилова
До детето в мен
Двете години на пандемия оставиха безутешна празнота в душите ни. В доста домове един стол ще остане вечно празен. За мнозина думата “бъдеще ” се оказа лишена от смисъл.
В бездната на скръбта пропада и една майка, която носи на плещите си най-непосилното задължение – да загубиш дете. Ето нейните милосърдни думи на утехата, които може да посеят семенце вяра в душите на скърбящите измежду нас.
“Синът ми умря преди тъкмо 14 години. Ако и ти преживяваш загубата на непосредствен човек, желая да ти дам няколко обещания.
Обещавам, че не всеки път това ще е първото нещо, за което се сещаш сутринта.
Обещавам, че не всеки път ще лежиш непробудно през нощта, и ще плачеш, до момента в който не можеш да си поемеш мирис.
Обещавам, че не всеки път ще усещаш онази буца в гърлото, като че ли скръбта е канара, която не може да бъде повдигната. Напротив, може.
Обещавам, че тези вълни на тъга, които те заливат и те изкарват отвън равновесие, последователно ще отшумят. Отново ще можеш да стоиш на краката си; ще оставяш вълните да се разрушават около теб, само че да и да те гълтам.
Обещавам, че когато вървиш не постоянно ще имаш възприятието, че влачиш краката си в катран, а дишането не постоянно ще е нещо, което би трябвало да си напомняш да правиш. Отново ще вървиш и ще дишаш без старания.
Oбещавам, че непознатото благополучие – всички тези ъпдейти и фотоси в обществените мрежи – не постоянно ще стопира дъха ти. Ще се усмихваш и ще изпитваш благополучие, че хората имат нещо особено в живота си, също като теб преди.
Обещавам, че един ден ще можеш да споменаваш името на обичания човек, без да плачеш. Че ще споделиш спомен и ще изпиташ блян, горест, само че това към този момент няма да те пречупва.
Обещавам ти, че не всеки път ще изпитваш такава болежка.
Обещавам, че не всеки път ще се постанова да си вземеш почивен ден на годишнините, тъй като другояче не можеш да функционираш вярно. Ще намираш специфичен метод да отбелязваш мотивите, или пък ще започнеш да се отнасяш към тях като към всеки естествен ден, и определеното от теб решение би било вярното.
Преди 14 години една жена даде тези обещания на мен, а аз не ѝ повярвах. Тихо ридаех, до момента в който тя ми говореше по какъв начин времето лекува, а аз си мислех какъв брой надълбоко бърка. Моята тъга беше друга от нейната.
Днес и ти ще помислиш за мен, че бъркам, само че след 14 години – или 12, или 5, или 9… – ще осъзнаеш, че скалният пай от тъга в гърлото ти се е стопил. Тогава ти ще можеш да дадеш тези обещания на различен безутешен до теб.
А до момента в който този ден настъпи... отнасяй се нежно към себе си. Скръбта не може да бъде се изпари изведнъж, още повече че загубата ти е настъпила през една пределно тежка година. А аз ти изпращам цялата си любов. ”
Текстът е от туитър акаунта на писателката Клеър Макинтош.
Автор: Веселина Божилова
До детето в мен
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ