Жертвите на комунизма: Как в България оправдават палачите им
Позволената памет за комунизма е битово-носталгична - чушкопека, зимнината, новогодишната стратегия по Българска национална телевизия, осмомартенските банкети. А паметта за стотиците хиляди жертви на комунизма се поругава и заличава и до през днешния ден.
За жертви на комунизма в общ смисъл могат да се одобряват множеството българи, на които са отнети съществени човешки права – на благосъстоятелност, на информация, на свободно изложение и напредване, на персонална цялост и така нататък Но съответно под понятието попадат единствено платилите най-висока човешка цена – убитите без съд и присъда или наказаните на гибел и затвор в нагласените процеси на Народния съд, политическите пандизчии, изпратените по лагерите, изселените, преследваните поради произхода и убежденията им, както роднините и околните им, написа Георги Лозанов в коментар за.
Става дума за стотици хиляди разрушени ориси, неведнъж повече от починалите във войните и за разлика от тях без утехата на национална или каквато и да било друга идея. Тотална човешка вреда, чийто край надалеч не идва с края на индивида. Пострадалите от закононарушения наново стават жертви, когато в обществото липсва почитание към страданието им и съчувствие.
Жертвите на комунизма у нас са подложени на такава вторична виктимизация – откровена през самия комунизъм и по-деликатна след рухването му, само че по някакъв метод и по-непоносима, тъй като сякаш са дочакали своето време, а то съвсем с нищо не е трансформирало отношението към тях. Те си останаха в обществената външна страна и излизаха от нея най-вече, с цел да им закачат върху протритите костюми някой медал, постоянно паралелно до наследниците на тези, които са ги трансформирали в жертви.
Престъпленията остават непризнати и до ден-днешен
Имах комшия от изчезващия тип на лагерниците, който ми описа, че един-единствен път го поканили за изявление в някаква телевизия, само че когато в предварителния диалог го попитали за какво е бил в Белене и той дал отговор, че по този начин и не е схванал, повече не са му се обадили. Явно журналистът се е усъмнил дали може да бъде воин, откакто не е стрелял и взривявал...
По времето на комунизма убитите и репресираните по този начин и си остават непризнати за жертви на закононарушение. Точно противоположното – самите те до последно са обявявани за нарушители, макар политическите „ размразявания “ след Априлския пленум и през Перестройката. Червените вдъхновители на похищенията върху човешкия живот дружно със руските окупатори и „ бойците от тихия фронт “ резервираха героичния си статут вследствие на мощна пропагандна атака, която десетилетия наред течеше по всички канали – обучение, медии, изкуство, празнични митинги, вечерни инспекции и прочие Тя съумя да промие мозъците на не едно и две генерации, само че партийната върхушка добре е разбирала, че е в режим на продължаващо закононарушение и се опитваше да прикрие следите му.
Репресиите вървят паралелно със заличаването на паметта за тях. Държавна сигурност прозорливо прочиства досиетата на най-преданите си сътрудници. Архивът на Българска комунистическа партия гори в съзнателно запаления пожар на Партийния дом. Свидетелства за съществуването на лагерите към този момент съвсем няма. Горяните – най-голямото антикомунистическо придвижване в Европа, вместо мотив за национална горделивост, продължава да е тематика табу, прекрачена единствено от филм на Атанас Киряков. Да не приказваме за лична реабилитация на жертвите на комунизма. У нас липсва даже акция като тази на съветската правозащитна организация „ Мемориал “, която кани жителите на Москва пред постройката на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) на „ Лубянка “ да четат в продължение на 12 часа имената на свои съграждани, станали жертва на сталинисткия гнет. Впрочем, към този момент неразрешена.
Позволената памет за комунизма е битово-носталгична – лютеницата, чушкопека, лимоновите резени, щайгите със зимнина от село, новогодишната стратегия по малкия екран, осмомартенските банкети и тем сходни. Само ние от някогашните соцдържави нямаме музей на комунизма, тъй като репресиите ще са неминуем акцент в него. А закононарушенията на комунизма очевидно би трябвало да си останат заговорничене, което устройваше и ръководещите след Десети ноември, тъй като и те повече или по-малко вземат участие в него.
Една другарка, чийто татко беше „ безследно липсващ “ незабавно след Девети септември, отхвърли да одобри паричната отплата, която даваха за такива случаи след Десети ноември, защото разбираше, че това е метод тази страница от историята тихомълком да бъде затворена вечно.
Жертвите на комунизма свои ли са или непознати?
Хора като нея, които не се поддават нито на насилствена давност, нито на разрешена памет, са атакувани с друго пропагандно оръжие – това на историческия релативизъм. Комунизмът може да е взел жертви, само че това е годно за всяко общество, той е интервал като всеки различен с хубавото и неприятното в него. В Деня за респект на жертвите на комунизма Румен Радев се поклони пред тях и без значение, че го прави за първи път, откогато е президент, жестът му се оцени високо от демократичната общественост.
Но той побърза да напише във ФБ: „ Крайно време е да спрем да разделяме починалите за България на „ свои “ и „ непознати “ и наш дълг е да почитаме паметта на всяка почтена жертва на всеки режим “. Подтекстът е явен – да не би някой да си намерения, че е изневерил на партизанската героика и не уважава жертвите на фашизма.
Отделен въпрос е до каква степен тези, които се показват за такива жертви, в действителност са били, и до каква степен в България изобщо е имало фашизъм. Ако не можем в един ден от годината даже да проявим почитание и състрадание единствено и тъкмо към жертвите на комунизма, откакто 45 години от заран до вечер е трябвало да славим жертвите на фашизма, значи, че обществото продължава да е под въздействие на комунистическата агитация. Да хвърлиш „ своите “ и „ непознатите “ жертви в обща братска могила е най-хубавият метод да оправдаеш палачите им.
За жертви на комунизма в общ смисъл могат да се одобряват множеството българи, на които са отнети съществени човешки права – на благосъстоятелност, на информация, на свободно изложение и напредване, на персонална цялост и така нататък Но съответно под понятието попадат единствено платилите най-висока човешка цена – убитите без съд и присъда или наказаните на гибел и затвор в нагласените процеси на Народния съд, политическите пандизчии, изпратените по лагерите, изселените, преследваните поради произхода и убежденията им, както роднините и околните им, написа Георги Лозанов в коментар за.
Става дума за стотици хиляди разрушени ориси, неведнъж повече от починалите във войните и за разлика от тях без утехата на национална или каквато и да било друга идея. Тотална човешка вреда, чийто край надалеч не идва с края на индивида. Пострадалите от закононарушения наново стават жертви, когато в обществото липсва почитание към страданието им и съчувствие.
Жертвите на комунизма у нас са подложени на такава вторична виктимизация – откровена през самия комунизъм и по-деликатна след рухването му, само че по някакъв метод и по-непоносима, тъй като сякаш са дочакали своето време, а то съвсем с нищо не е трансформирало отношението към тях. Те си останаха в обществената външна страна и излизаха от нея най-вече, с цел да им закачат върху протритите костюми някой медал, постоянно паралелно до наследниците на тези, които са ги трансформирали в жертви.
Престъпленията остават непризнати и до ден-днешен
Имах комшия от изчезващия тип на лагерниците, който ми описа, че един-единствен път го поканили за изявление в някаква телевизия, само че когато в предварителния диалог го попитали за какво е бил в Белене и той дал отговор, че по този начин и не е схванал, повече не са му се обадили. Явно журналистът се е усъмнил дали може да бъде воин, откакто не е стрелял и взривявал...
По времето на комунизма убитите и репресираните по този начин и си остават непризнати за жертви на закононарушение. Точно противоположното – самите те до последно са обявявани за нарушители, макар политическите „ размразявания “ след Априлския пленум и през Перестройката. Червените вдъхновители на похищенията върху човешкия живот дружно със руските окупатори и „ бойците от тихия фронт “ резервираха героичния си статут вследствие на мощна пропагандна атака, която десетилетия наред течеше по всички канали – обучение, медии, изкуство, празнични митинги, вечерни инспекции и прочие Тя съумя да промие мозъците на не едно и две генерации, само че партийната върхушка добре е разбирала, че е в режим на продължаващо закононарушение и се опитваше да прикрие следите му.
Репресиите вървят паралелно със заличаването на паметта за тях. Държавна сигурност прозорливо прочиства досиетата на най-преданите си сътрудници. Архивът на Българска комунистическа партия гори в съзнателно запаления пожар на Партийния дом. Свидетелства за съществуването на лагерите към този момент съвсем няма. Горяните – най-голямото антикомунистическо придвижване в Европа, вместо мотив за национална горделивост, продължава да е тематика табу, прекрачена единствено от филм на Атанас Киряков. Да не приказваме за лична реабилитация на жертвите на комунизма. У нас липсва даже акция като тази на съветската правозащитна организация „ Мемориал “, която кани жителите на Москва пред постройката на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) на „ Лубянка “ да четат в продължение на 12 часа имената на свои съграждани, станали жертва на сталинисткия гнет. Впрочем, към този момент неразрешена.
Позволената памет за комунизма е битово-носталгична – лютеницата, чушкопека, лимоновите резени, щайгите със зимнина от село, новогодишната стратегия по малкия екран, осмомартенските банкети и тем сходни. Само ние от някогашните соцдържави нямаме музей на комунизма, тъй като репресиите ще са неминуем акцент в него. А закононарушенията на комунизма очевидно би трябвало да си останат заговорничене, което устройваше и ръководещите след Десети ноември, тъй като и те повече или по-малко вземат участие в него.
Една другарка, чийто татко беше „ безследно липсващ “ незабавно след Девети септември, отхвърли да одобри паричната отплата, която даваха за такива случаи след Десети ноември, защото разбираше, че това е метод тази страница от историята тихомълком да бъде затворена вечно.
Жертвите на комунизма свои ли са или непознати?
Хора като нея, които не се поддават нито на насилствена давност, нито на разрешена памет, са атакувани с друго пропагандно оръжие – това на историческия релативизъм. Комунизмът може да е взел жертви, само че това е годно за всяко общество, той е интервал като всеки различен с хубавото и неприятното в него. В Деня за респект на жертвите на комунизма Румен Радев се поклони пред тях и без значение, че го прави за първи път, откогато е президент, жестът му се оцени високо от демократичната общественост.
Но той побърза да напише във ФБ: „ Крайно време е да спрем да разделяме починалите за България на „ свои “ и „ непознати “ и наш дълг е да почитаме паметта на всяка почтена жертва на всеки режим “. Подтекстът е явен – да не би някой да си намерения, че е изневерил на партизанската героика и не уважава жертвите на фашизма.
Отделен въпрос е до каква степен тези, които се показват за такива жертви, в действителност са били, и до каква степен в България изобщо е имало фашизъм. Ако не можем в един ден от годината даже да проявим почитание и състрадание единствено и тъкмо към жертвите на комунизма, откакто 45 години от заран до вечер е трябвало да славим жертвите на фашизма, значи, че обществото продължава да е под въздействие на комунистическата агитация. Да хвърлиш „ своите “ и „ непознатите “ жертви в обща братска могила е най-хубавият метод да оправдаеш палачите им.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ