Познавам и харесвам Елена Алексиева от книгите й. Това е

Познавам и одобрявам Елена Алексиева от книгите й. Това е и главната причина да харесам пиесата „ Терапевтът “ – режисура, в която се приказва доста, а се случва малко. Текстът е добър, през множеството време задоволително занимателен и занимателен, а камерната сцена разрешава и по-прибрани спектакли, без огромна динамичност.
  Терапевтът е лекар Мърт – обичаният ми Владимир Пенев – който е терапевт на кучета, на стопани на кучета, на себе си, на секретарката си и наподобява на целия свят. В някои моменти лечението му е смислена, в други плашеща, а в трети напряко безсмислена. Приблизително в тази гама варират и историите на пациентите му. Младо семейство, което отглежда куче вместо бебе, възрастен човек, който оплаква умрялото си куче като единствената си близка душа на този свят и застаряващата девойка Фани, която приема своето куче за човек и сътрудник.

Първите сесии на пациентите с лекар Мърт са забавни, смислени и впечатляващи – нещо особено за текстовете на Елена Алексиева. Постепенно драмите прерастват в парадокс и пиесата стартира да припомня по нещо „ Козата или коя е Силвия “ на Едуард Олби. Но до момента в който Олби не се опасява да изведе тезата си до край и да конфронтира героя на пиесата си с публиката и даже с целия свят, в „ Терапевтът “ авторката се впуска в систематизирания и символика, които най-малко за мен вършат неразбираема цялостната концепция. Към края пиесата е малко объркана и налудничава, само че актьорите играят по този начин безрезервно, че това съвсем не проличава.
Като цяло прелестно и занимателно театрално прекарване, което може би разчита прекомерно доста на въображението на публиката.