Голата маха и Фейсбук моралът
Поводът за този текст е малък, смехотворен дори – известие в медиите за получено в Ермитажа писмо на жител, обезпокоен от голите фигури в творбите на изкуството, които можели да увредят душeвността на малолетните. Във всеки музей по света - в това число и в България - се получават всевъзможни неуместни писма. Изисква се огромно самообладание и схващане, когато институцията би трябвало да им дава отговор, освен това без да засегне по някакъв метод подателя.
Близко до мозъка е също, че голотата в художествените творби е една от вълнуващите теми за необятната аудитория, склонна да я „ чете “ безусловно, а не през призмата на изкуството. Самото й съществуване смущава, а не дали тя е еротична, героична, естетична, да не приказваме за по-сложни нюанси, които може да са предумишлено или инцидентно заложени в голата фигура. Любителите на изкуството и експертите възприемат и правят оценка тези нюанси точно като художествени качества или дефекти на творбата, само че не се тормозят от самата голота. Съвсем различен е казусът,
когато против нея се възправи „ публичното мнение “,
образувано и надлежно овластено от идеологически, религиозни или морални императиви, настроения, настройки и настоящи трендове. И доколкото аргументите за това възправяне са политически и извънхудожествени, можем да приказваме за цензура.
Невинаги си даваме сметка от какъв брой доста фактори зависи тя. Например в древногръцката архаика куросите (младежи спортисти или герои) се изобразяват голи, до момента в който корите (девойки) са облечени от глава до пети. Линията на мъжката голота минава равно през всички интервали на древногръцкото изкуство, а след това и в древноримското, до момента в който разголването на женското тяло стартира в класиката и по предписание е отчасти. Че мъжете интензивно са спортували, съдим по голям брой непокътнати статуи и релефи. Но едвам мозайката с така наречен девойки по бикини в римската Вила дел Казале (IV в.) на остров Сицилия демонстрира дами, които се занимават със спорт. И бикините им, които през днешния ден бихме възприели като нищожно плажно облекло, в действителност са спортните им костюми. Това единствено по себе си навежда на мисли за мястото на дамата в обществата на античния свят, обусловено от морални и юридически правила, за които нормално не мислим. И че сред компактно покритите тела на архаичните кори и тези „ девойки по бикини “ има цели хиляда години всъщност. А в частност можем да се замислим и за развиването на дамския бански костюм даже единствено през последния век и половина…
Епохата на Ренесанса преоткрива голото тяло за изкуството значително под въздействие на находките от Античността. Преклонението пред античните майстори и сравняването с тях се трансформира в един от критериите за оценка на художествените творби.
„ Алиби ” за представянето на подиуми с голи тела
са богове, богини, алегории, антични и древен сюжети. Но не всички, не всеки път и не на всички места те са се приемали задушевно. Прочут случай на цензура е фреската „ Страшния съд “ от Микеланджело в Сикстинската шапка. Голите фигури смущават представители на католическата черква и след дълги диспути, а и след гибелта на художника, върху всички гениталии във фреската са нарисувани части плат. Това става в средата на XVI век. И едвам в края на XX век при реституция огромна част от тях са отстранени, с цел да разкрият значими елементи и детайлности от творбата. Сред известните случаи на цензура и - ненапълно - на автоцензура е „ Голата маха ” на Гоя. Рисувана по поръчка за частен интериор, тя въпреки всичко е попадала под угрозата на инквизицията. Поради което нарисуваната по-късно „ Облечена маха ” я е прикривала, а специфичен скришен механизъм е разкривал голата по избор на притежателя.
Тази история ми подсети за занимателна преживелица в българското изкуство от края на 80-те. Сред периодическите общи художествени изложения, проведени от СБХ, беше „ Голо тяло ”. То беше открит и уталожен род със свои негласни правила. По силата на традицията се подразбираше, че голото тяло ще е женско и по изискване ще е притежател на еротичното начало, вдъхновяващо създателите за живописни и пластични тълкования. За една такава галерия художникът Недко Солаков показа картина на... гол охлюв, срамежливо затулен зад истинска тюлена завеска. Формално тя дава отговор на тематиката на изложбата, само че журито, несъмнено, я отхвърли. Картината не е запазена за жал, а може би не е и належащо предвид на нейната лична полезност, да кажем. Но тя е удивително иронично предизвикателство към шаблонното мислене за изкуството. А предизвикването идваше откъм зараждащото се у нас модерно изкуство, наричано тогава „ неконвенционални форми ”.
Бунтът против обичайното мислене през 90-те
докара и до възникването на групата художнички „ 8 март ”. Всичко стартира от галерия на еротично изкуство, в която - инцидентно или не - участваха единствено мъже художници. Две художнички, Алла Георгиева и Аделина Попнеделева, съзряха в това „ неправда ”, поканиха за куратори Мария Василева и Яра Бубнова и дружно с други свои колежки направиха изложбата „ Версията на Ерато ”. В самата галерия и в полемиките към нея се разискаха въпросите и за „ женското изкуство ”, и за феминизма, и за мястото и отношението към дамите в по-общ проект. Но доколкото обществото у нас бе заето с други политически и стопански проблеми, свързани със промяната на системата като цяло, изкуството рядко привличаше вниманието му. Старото и новото бяха в „ безшумно ” противоборство вътре в него, а свадите му влизаха в общата тресчица на огромните обрати в страната.
Какво и по какъв начин се промени през миналите две десетилетия стана очевидно за мен отново през отношението към голотата в изкуството. През 2000 година направих кураторска галерия, озаглавена „ Антифеминизъм/Антимачизъм ”. Идеята й беше да проучвам посредством творбите на млади тогава автори отношението към феминизма и мачизма в обществото ни тогава. В изложбата участваха три художнички и трима художници. Една от работите на Зорница-София бе озаглавена „ Sex is... ” и трябваше да се разположи като огромен билборд на пл. " Македония " в София, покрай входа на изложба " ХХL ". Произведението залагаше на елементарна промяна на функциите: художничките Боряна Драгоева (Росса), Даниела Костова, Зорница-София и аз позирахме, облечени като мускетари, а художниците Хубен Черкелов, Георги Тушев и Косьо Минчев бяха голи в комбинация по „ Трите грации ” (1504) на Рафаело. Бяха фотографирани по този начин, че гениталиите им бяха скрити и в това отношение имаха напълно „ девичи ” тип.
Във връзка с разпъването на този билборд на площада трябваше да взема позволение от общината, тъй че с плана и подготвена за битка се заявих в отдел „ Външна реклама ”. За благополучие началничката на отдела бе приключила Художествената академия и с помощта на нея предстоящото „ общината не може да позволи ” се трансформира в
„ общината не може да реши ”
Тя ме препрати към комисията в УАГ (управлението по архитектура и градоустройство), чийто ръководител познаваше. В комисията имаше двама художници, на чието подпомагане разчитах. По едно време единият от тях излезе, тъй като бързал и не можел да изчака представянето на нашия план. Обаче го разгледал и... не можело ли да се пикселизират „ тези места ”. Казах му, че на „ тези места ” без друго нищо не се вижда и пикселизирането единствено ще притегли вниманието към тях, т.е. ще се постигне обратният резултат. Художникът си потегли, а аз останах съвсем обезверена. За шанс след няколко часа ръководителят на комисията излезе и разгласи, че заради напредването на времето са решили да оставят няколко плана за в допълнение разглеждане, а останалите получават позволение. И нашият беше измежду тях! Така билбордът със “Sex is... ” заставам цялостен месец на пл. " Македония ", колкото траеше и самата галерия " Антифеминизъм/Антимачизъм ".
Почти две десетилетия по-късно това произведение стана мотив Facebook да блокира профила ми. Всъщност един от мотивите, тъй като блокиранията бяха в серия с друго времетраене. Заради злонамерено докладване под ударите на цензурата попаднаха творби на международни класици като Марина Абрамович, Пиеро Манцони, Херман Нич и други И повода беше просто съществуването на голота,
а че тя е изкуство - нямаше значение.
Защото цензурата във Facebook се упражнява от ботове, както знаем. Борих се с тях, пробвайки се да стигна до човек админ, който може да чете смисъл и да разграничава изкуство от не-изкуство, или най-малкото да разбере това, което написах в безбройните си писма. Така и останаха без резултат. Междувременно прочетох за правосъден развой, траял 7 години и предизвикан от закрит Facebook профил на преподавател, разгласил Вилендорфската Венера. Накрая учителят печели делото.
И за скандалната картина „ Произходът на света ” на Курбе е имало сериозна борба, до момента в който най-после шефът на отдела за Европа признава, че „ картината има място във Facebook ”. Докато изчитах всички тези истории, си мислех дали за всяко произведение на изкуството би трябвало да се води такава битка.
Едно по едно ли би трябвало да бъдат „ отвоювани ”
в тази среда, до момента в който разпоредбите в нея непрестанно се трансформират, а наказателните блокирания са причина за автоцензура по насила. Мислех също, че опасенията на класиците фантасти се сбъдват – и роботите, основани и създавани за облекчение на хората, стартират да ги ръководят и управляват...
За съответната работа на Зорница-София помолих другар журналист да покрие „ тези места ” с цензуриращото лого на самия Facebook. Този цифров " смокинов лист " променя творбата, губи се замисълът му, както и резултатът от него, само че към този момент можех да обявявам фотографията в допустим за ботовете тип. Поне тогава можех, преди няколко години, а в този момент – не знам. Дали в това време разпоредбите на обществената мрежа не са станали още по-строги? Дали да рискуваме с изявления за изкуство в тази среда, е въпросът. Принципен въпрос е.
Близко до мозъка е също, че голотата в художествените творби е една от вълнуващите теми за необятната аудитория, склонна да я „ чете “ безусловно, а не през призмата на изкуството. Самото й съществуване смущава, а не дали тя е еротична, героична, естетична, да не приказваме за по-сложни нюанси, които може да са предумишлено или инцидентно заложени в голата фигура. Любителите на изкуството и експертите възприемат и правят оценка тези нюанси точно като художествени качества или дефекти на творбата, само че не се тормозят от самата голота. Съвсем различен е казусът,
когато против нея се възправи „ публичното мнение “,
образувано и надлежно овластено от идеологически, религиозни или морални императиви, настроения, настройки и настоящи трендове. И доколкото аргументите за това възправяне са политически и извънхудожествени, можем да приказваме за цензура.
Невинаги си даваме сметка от какъв брой доста фактори зависи тя. Например в древногръцката архаика куросите (младежи спортисти или герои) се изобразяват голи, до момента в който корите (девойки) са облечени от глава до пети. Линията на мъжката голота минава равно през всички интервали на древногръцкото изкуство, а след това и в древноримското, до момента в който разголването на женското тяло стартира в класиката и по предписание е отчасти. Че мъжете интензивно са спортували, съдим по голям брой непокътнати статуи и релефи. Но едвам мозайката с така наречен девойки по бикини в римската Вила дел Казале (IV в.) на остров Сицилия демонстрира дами, които се занимават със спорт. И бикините им, които през днешния ден бихме възприели като нищожно плажно облекло, в действителност са спортните им костюми. Това единствено по себе си навежда на мисли за мястото на дамата в обществата на античния свят, обусловено от морални и юридически правила, за които нормално не мислим. И че сред компактно покритите тела на архаичните кори и тези „ девойки по бикини “ има цели хиляда години всъщност. А в частност можем да се замислим и за развиването на дамския бански костюм даже единствено през последния век и половина…
Епохата на Ренесанса преоткрива голото тяло за изкуството значително под въздействие на находките от Античността. Преклонението пред античните майстори и сравняването с тях се трансформира в един от критериите за оценка на художествените творби.
„ Алиби ” за представянето на подиуми с голи тела
са богове, богини, алегории, антични и древен сюжети. Но не всички, не всеки път и не на всички места те са се приемали задушевно. Прочут случай на цензура е фреската „ Страшния съд “ от Микеланджело в Сикстинската шапка. Голите фигури смущават представители на католическата черква и след дълги диспути, а и след гибелта на художника, върху всички гениталии във фреската са нарисувани части плат. Това става в средата на XVI век. И едвам в края на XX век при реституция огромна част от тях са отстранени, с цел да разкрият значими елементи и детайлности от творбата. Сред известните случаи на цензура и - ненапълно - на автоцензура е „ Голата маха ” на Гоя. Рисувана по поръчка за частен интериор, тя въпреки всичко е попадала под угрозата на инквизицията. Поради което нарисуваната по-късно „ Облечена маха ” я е прикривала, а специфичен скришен механизъм е разкривал голата по избор на притежателя.
Тази история ми подсети за занимателна преживелица в българското изкуство от края на 80-те. Сред периодическите общи художествени изложения, проведени от СБХ, беше „ Голо тяло ”. То беше открит и уталожен род със свои негласни правила. По силата на традицията се подразбираше, че голото тяло ще е женско и по изискване ще е притежател на еротичното начало, вдъхновяващо създателите за живописни и пластични тълкования. За една такава галерия художникът Недко Солаков показа картина на... гол охлюв, срамежливо затулен зад истинска тюлена завеска. Формално тя дава отговор на тематиката на изложбата, само че журито, несъмнено, я отхвърли. Картината не е запазена за жал, а може би не е и належащо предвид на нейната лична полезност, да кажем. Но тя е удивително иронично предизвикателство към шаблонното мислене за изкуството. А предизвикването идваше откъм зараждащото се у нас модерно изкуство, наричано тогава „ неконвенционални форми ”.
Бунтът против обичайното мислене през 90-те
докара и до възникването на групата художнички „ 8 март ”. Всичко стартира от галерия на еротично изкуство, в която - инцидентно или не - участваха единствено мъже художници. Две художнички, Алла Георгиева и Аделина Попнеделева, съзряха в това „ неправда ”, поканиха за куратори Мария Василева и Яра Бубнова и дружно с други свои колежки направиха изложбата „ Версията на Ерато ”. В самата галерия и в полемиките към нея се разискаха въпросите и за „ женското изкуство ”, и за феминизма, и за мястото и отношението към дамите в по-общ проект. Но доколкото обществото у нас бе заето с други политически и стопански проблеми, свързани със промяната на системата като цяло, изкуството рядко привличаше вниманието му. Старото и новото бяха в „ безшумно ” противоборство вътре в него, а свадите му влизаха в общата тресчица на огромните обрати в страната.
Какво и по какъв начин се промени през миналите две десетилетия стана очевидно за мен отново през отношението към голотата в изкуството. През 2000 година направих кураторска галерия, озаглавена „ Антифеминизъм/Антимачизъм ”. Идеята й беше да проучвам посредством творбите на млади тогава автори отношението към феминизма и мачизма в обществото ни тогава. В изложбата участваха три художнички и трима художници. Една от работите на Зорница-София бе озаглавена „ Sex is... ” и трябваше да се разположи като огромен билборд на пл. " Македония " в София, покрай входа на изложба " ХХL ". Произведението залагаше на елементарна промяна на функциите: художничките Боряна Драгоева (Росса), Даниела Костова, Зорница-София и аз позирахме, облечени като мускетари, а художниците Хубен Черкелов, Георги Тушев и Косьо Минчев бяха голи в комбинация по „ Трите грации ” (1504) на Рафаело. Бяха фотографирани по този начин, че гениталиите им бяха скрити и в това отношение имаха напълно „ девичи ” тип.
Във връзка с разпъването на този билборд на площада трябваше да взема позволение от общината, тъй че с плана и подготвена за битка се заявих в отдел „ Външна реклама ”. За благополучие началничката на отдела бе приключила Художествената академия и с помощта на нея предстоящото „ общината не може да позволи ” се трансформира в
„ общината не може да реши ”
Тя ме препрати към комисията в УАГ (управлението по архитектура и градоустройство), чийто ръководител познаваше. В комисията имаше двама художници, на чието подпомагане разчитах. По едно време единият от тях излезе, тъй като бързал и не можел да изчака представянето на нашия план. Обаче го разгледал и... не можело ли да се пикселизират „ тези места ”. Казах му, че на „ тези места ” без друго нищо не се вижда и пикселизирането единствено ще притегли вниманието към тях, т.е. ще се постигне обратният резултат. Художникът си потегли, а аз останах съвсем обезверена. За шанс след няколко часа ръководителят на комисията излезе и разгласи, че заради напредването на времето са решили да оставят няколко плана за в допълнение разглеждане, а останалите получават позволение. И нашият беше измежду тях! Така билбордът със “Sex is... ” заставам цялостен месец на пл. " Македония ", колкото траеше и самата галерия " Антифеминизъм/Антимачизъм ".
Почти две десетилетия по-късно това произведение стана мотив Facebook да блокира профила ми. Всъщност един от мотивите, тъй като блокиранията бяха в серия с друго времетраене. Заради злонамерено докладване под ударите на цензурата попаднаха творби на международни класици като Марина Абрамович, Пиеро Манцони, Херман Нич и други И повода беше просто съществуването на голота,
а че тя е изкуство - нямаше значение.
Защото цензурата във Facebook се упражнява от ботове, както знаем. Борих се с тях, пробвайки се да стигна до човек админ, който може да чете смисъл и да разграничава изкуство от не-изкуство, или най-малкото да разбере това, което написах в безбройните си писма. Така и останаха без резултат. Междувременно прочетох за правосъден развой, траял 7 години и предизвикан от закрит Facebook профил на преподавател, разгласил Вилендорфската Венера. Накрая учителят печели делото.
И за скандалната картина „ Произходът на света ” на Курбе е имало сериозна борба, до момента в който най-после шефът на отдела за Европа признава, че „ картината има място във Facebook ”. Докато изчитах всички тези истории, си мислех дали за всяко произведение на изкуството би трябвало да се води такава битка.
Едно по едно ли би трябвало да бъдат „ отвоювани ”
в тази среда, до момента в който разпоредбите в нея непрестанно се трансформират, а наказателните блокирания са причина за автоцензура по насила. Мислех също, че опасенията на класиците фантасти се сбъдват – и роботите, основани и създавани за облекчение на хората, стартират да ги ръководят и управляват...
За съответната работа на Зорница-София помолих другар журналист да покрие „ тези места ” с цензуриращото лого на самия Facebook. Този цифров " смокинов лист " променя творбата, губи се замисълът му, както и резултатът от него, само че към този момент можех да обявявам фотографията в допустим за ботовете тип. Поне тогава можех, преди няколко години, а в този момент – не знам. Дали в това време разпоредбите на обществената мрежа не са станали още по-строги? Дали да рискуваме с изявления за изкуство в тази среда, е въпросът. Принципен въпрос е.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ