Повече от век ще открием, че доброто и високо реноме

Повече от век ще открием, че положителното и високо добро име на Канада е нарушено. Като причина за всичко това ще открием, че към 150 хиляди деца от цялата страна са взимани на мощ от своите родители и са изпращани в някои по-специални учебни заведения, където някои от възпитаниците описват, че изискванията въобще не са били положителни. Още по-лошото е, че има случаи на изчезнали деца. Според формалните данни сред 10 и 50 хиляди деца в никакъв случай не се завръщат вкъщи. Някои съумяват да избягат, до момента в който хиляди други умират в учебното заведение. Днес историята постепенно стартира да се споделя, само че мнозина пазят тайните и се стремят да не търсят отговори.

До през днешния ден някои проверяващите публицисти не стопират да преглеждат архивите, само че като че ли отговор няма. Как се основават тези учебни заведения и по какъв начин стартира всичко? По времето на първите европейски заселници през XVI век ще открият и хора от локалното население. Двете страни се пробват да съществуват обикновено и рационално, без да има някакво ненужно напрежение и даже поделят територията. Мирът не се задържа и при започване на XIX век стартира настояването от европейците за още повече земя и достъп до необятните територии на Канада. Покрай това, множеството британци декларирали, че имат и задача – да стартират да цивилизоват локалните, а това може да се случи единствено и само с проучването на езика и новата просвета.

През 1857 година в действие влиза и формалния акт за осъществяването на това, като се прибавя и проучването на френски и британски език. Същата заповед публично отхвърля и обичайните имена, като страната счита да добави свои лични. През 1883 година страната поема идната стъпка напред и всички деца на локални поданици ще посещават учебни заведения, освен това от най-ранна допустима възраст.

Индианските териториални учебни заведения имат единствено една опция за триумф, както счита сър Джон А. Макдоналд – министър ръководителя на Канада по това време – триумфът е вероятен единствено и само, когато новите ученици бъдат конфискувани от обичайното семейство. След като образователният ден бил завършен, децата се прибирали назад при фамилиите си, които били  диваци, най-малко това е мнението на Макдоналд и всичко научено можело да бъде забравено или унищожено, затова единственият вид е да се наруши традицията на индианците и по този метод да се стартира през цялото време.

Ето за какво се ражда и новата концепция – пансионните учебни заведения да приберат младите и да ги трансфорат в цивилизовани бели хора – това съпоставяне е и една от аргументите да приказваме за расизъм през днешния ден, желали са да ги трансфорат в европейци, само че платената цена е доста по-сурова. Около 150 учебни заведения се раждат в Канада, като множеството се управляват от католически и други локални църкви, партньорството и спогодбата се подписват благодарение на държавното управление. Единственият проблем е, че множеството не са имали опознавателна или просветителна цел, фокусът е бил ориентиран към основаването на надалеч по-големи проблеми, в този случай се опитвали дефинитивно да скъсат връзката със фамилията и да заличават самоличността на новите възпитаници. Дънкън Кампбел Скот ще съобщи тъкмо това през 1920 година – неговата задача ще е да заличи публично индианският проблем.

За него локалните поданици не можели да се оправят с този метод на живот и още по-лошото е, че не са се опитвали да го създадат. Проблемът в този случай идва незабавно благодарение на някои по-специални и сложни задания, като най-сетне не би трябвало да забравяме и още една детайлност – аудиторията няма опцията да се оправи сама в новото време, затова би трябвало да се употребяват най-различни способи за цивилизоване и основаване на някои по-стриктни ограничения.

Индианците в никакъв случай не са имали избор в това отношение, без значение дали са били публично признати в за жители или просто са продължавали да живеят в дребни общности, държавното управление към този момент е имало друга концепция и освен взима децата им, само че и не поставя никакви особени грижи.

Някои от оживелите като Пита Ирник ще показа, че е била изселена от вкъщи си принудително от католически духовник и човек от държавното управление през август 1958 година и това става със закон, в който нито един от локалните няма право над личното си дете. Както постоянно ще се случи по-късно – малко ще се върнат в дома си. Какъв е животът на всички генерации, които са съумели да преминат въпросното учебно заведение. Точно каквото е било отношението и мнението на министър-председателя, такова е било и на всички духовници, сестри и чиновници.

Повечето деца остават с усещането, че даже нямат душа, както споделя Флорънс Спарвиер, която е била част от Индианското градско учебно заведение в Мариевел. Физическият тормоз е бил единствено една част от приключението, непрекъснатите обиди и насмешки също оставили своя белег, а най-важното е, че задачата била да се отхвърли всичко, което младите са научили от своите фамилии, освен това години наред в една традиция, която през днешния ден е принудително погубена. Какво се случва, когато имаме толкоз доста ученици, за които никой не се интересува?

Отговорът е, че на фона на всички осъществени закононарушения стартират и половите набези. Джон Джоунс си спомня, че годините в Алберни не са били приятни и мъжете постоянно давали шоколади на децата, само че в подмяна желали да получат полови облаги. Освен това шоколадите не са давали в ръцете, а се хвърляли в кофите за отпадък. След като Джон влизал и най-сетне се изцапвал, трябвало да отиде в банята, където го очаквал същият чиновник, с цел да го изнасили. Всичко това се случва на 6-годишна възраст – явно Канада обича да превъзпитава тъкмо по този начин, а и католическият спор с педофилията не може да се пропусне толкоз елементарно.

Джак Крюгер си спомня за тези случаи и признава, че когато си дребен, не можеш да се обърнеш към никого за помощ, а и също по този начин не разбираш какво в действителност се случва с теб и какво предизвикват възрастните. Освен това множеството свещеници даже не се тормозят какво ще се случи с тях и дали въобще ще има някаква присъда. Канадското държавно управление знае за някои проблеми и през 1907 година Питър Брус – шеф по медицинските въпроси за индианското общество – ще посети повече от 35 учебни заведения, с цел да откри, че 25% от децата там са умрели. В едно учебно заведение смъртността е съвсем 69%.

Повечето общежития са издигнати извънредно неспособно и щом туберкулозата почнала да се популяризира, обстановката станала още по-жестока. Освен това липсвало отопление и естествена храна, до момента в който самите деца са натъпквани да спят по кревати и земя – всеки е свободен да се избавя единично. Андрю Пол, който претърпява този смут, споделя на днешните медии, че в миналото му се е налагало да се моли за храна, а когато я получи, тя била цялостна с червеи и като допълнение, постоянно миришела на развалено. Това била нормална процедура. След като някои умирали от туберкулоза, други просто изчезвали и родителите в никакъв случай не разбирали каква тъкмо е същинската им орис и какво се е случило с тях. Канадските управляващи просто заявявали, че децата са избягали и съдейки по случаите там – не ги виним!

Гари Готфрийд си спомня по какъв начин доста от неговите съученици не влизали в час и в идващите дни никой не можел да ги открие. Повечето бягали, само че никой нямал визия къде тъкмо отиват. Пребитите до гибел, които по-късно умирали в леглата си, също не можели да бъдат пренебрегнати, а броят на малолетни раждания също не може да бъде пропуснат, тъй като някои свещеници прибягвали и до тази процедура – да изнасилват дребни девойки. След това родилката и детето също изчезвали. Най-странното е, че на фона на всички тези типове закононарушения, множеството деца по този начин и не се прибирали вкъщи, а това несъмнено коствало още повече главоболия на аудиторията.

Превъзпитанието продължава повече от 100 години, като най-сетне кошмарът е завършен през далечната 1996 година Десетилетие по-късно ще открием, че множеството публицисти се пробват да схванат отговора и не стопират да ровят в болното място. През 2008 година Канада предлага официално опрощение на локалното население. През 2015 година комисия ще назова тази образователна стратегия – културен геноцид. Според формалните данни едвам 3200 студента са намерили своята гибел в тези учебни заведения, само че някои от водачите на индианското общество са безапелационни, че цифрата е доста по-висока и се мери десетки хиляди. В последните години се следи един необикновен интерес в търсенето на виновници и обстоятелството, че има задоволително проблеми, които се раждат в тази категория.

През 2021 година членове на две племена ще потърсят отговорите на територията на учебното заведение Камлуп. Там ще открият заровени към 215 тела на деца. Само няколко  седмици по-късно ще бъдат изровени още към 751 натрупа покрай Мариевал. Откритията обаче задават доста повече въпроси, в сравнение с отговори и Канада продължава да мълчи. Мъри Синклер е един от членовете на организацията, която ще се пробва да открие възмездието и да откри отговор на всичко, което се случва. Отговори се търсят за гибелта и повода за нея, както и отговорниците за случилото се.

Трябва да се разбере и за какво фамилиите в никакъв случай не са разбрали какво се е случило с децата им и за какво даже не са извикани на погребението. До през днешния ден обществото се пробва да откри виновниците за едно закононарушение, което продължава повече от век, а откакто се откриват трупове, мнозина просто желаят да ги погребат сами, а не да оставят лудостта да господства. Канада публично отхвърля да даде отговор на повече от показаното през 2015 година  

Снимки: Wikipedia