В отношенията ни имаше много нежност, но това не беше обич ♥ Марлене ДИТРИХ за Едит ПИАФ
„ Постоянно беше заета със личните си усеща, с специалността си, със суеверните знамения, които откриваше в куп странни неща, с любовта си към света и към себе си самата. “
Marlene Dietrich & Edith Piaf (© LIFE magazine)
♥ Моята приятелка Пиаф…
Напълно онемяла пред нейната активност, зяпнала от учудване пред способността й да обича по трима любовници едновременно, аз се усещах до нея като „ братовчедка от село “.
Но тя това не го забелязваше. Постоянно беше заета със личните си усеща, с специалността си, със суеверните знамения, които откриваше в куп странни неща, с любовта си към света и към себе си самата.
В моите очи тя беше „ врабчето “ – нали по този начин я бяха нарекли, – освен това обаче беше и Изабел, с неутолимата си жадност за обич и забавление, която компенсираше у нея възприятието за малоценност, „ грозотата “ й (както се изразяваше), прекомерната чупливост на дребното й тяло, с него обаче тя умееше да влияе като същинска Цирцея дружно с всичките сирени, в това число и Лорелай.
Беше прелъстителка, обещаваше всички вероятни наслади на света – и то в най-интензивния им вид. Свят ми се завиваше. Бях в непосредствена непосредственост, по този начин да се каже, с нейните любовници, които трябваше да скътвам или да водя в разнообразни стаи на жилището й.
Служех й с всички свои качества, от които се нуждаеше в един или различен миг. Не проумявах ненаситния й блян за обич и все пак й служех добре. Тя държеше на мен, може би даже ме обичаше. И въпреки всичко, сякаш беше в положение да обича единствено мъже. Сигурно е имала и нюх за другарство – но то остана прикрито в сърцето й. Не й оставаше време да се концентрира върху другарството.
Беше права. Тя нямаше задоволително запаси, раздаваше се напълно.
Помагах й при обличането в театъра, а също и пред представленията й в нощния локал „ Версай “ в Ню Йорк.
След трагичната акцидент, която промени живота й, аз на практика поех юздите. Точно се готвехме да тръгваме към летището, с цел да посрещнем Марсел Сердан – тя още спеше, когато дойде известието, че самолетът му е паднал над Азорските острови.
Събудихме я, с цел да й съобщим за нещастието. Последваха лекари и успокояващи таблетки. Бях сигурна, че ще отсрочи представлението си във „ Версай “. Но когато й заговорих за това следобяд, тя не искаше и да чуе. Съгласих се, само че взех решение, че е належащо да поговоря с диригента й за вероятно редуциране на програмата, а точно – да отпадне „ Химнът на любовта “.
Отправих се към осветителя на клуба да му кажа да пренареди прожекторите – и тогава открих, че Пиаф е в гримьорната си. Седеше си безшумно там, твърдо решена да изпее песента.
Стихът, който безпокоеше и мен, и всички останали, беше: „ Ако ти умреш, ще умра и аз. “
Тя не се съобщи. Пя, сякаш не е имало никаква злополука. Но това нямаше нищо общо със остарелия сценичен лозунг „ Шоуто продължава “. Тя вложи цялата си болежка, тъгата си и скръбта, с цел да пее по-хубаво от всеки път. В идващите дни седяхме нощем дружно и ръцете ни се допираха на масата в тъмната хотелска стая, до момента в който тя се опитваше да призове Сердан. Употреби всички средства, към които прибягват в своето обезсърчение хората претърпели тежка загуба. Внезапно изкрещя: „ Ето го – не чу ли гласа му? “
Гледах да я сложа да спи; знаех, че тази фаза все в миналото ще премине.
И тя мина.
След известно време, след много време, тя ми довери, че ще се омъжи. Поех върху себе си и тази стихия. Церемонията трябваше да се извърши в една нюйоркска черква. Кумата бях аз, само че защото не съм католичка, тя се погрижи да получа особено позволение. И тогава още веднъж свърна към улицата на своите мемоари, обратно към детските си суеверия: в едно сумрачно нюйоркско утро отидох при нея да я облека. Намерих я да лежи гола на леглото си, както повеляваше обичая. Вярваше, че трайното благополучие на младоженците зависи от прецизното съблюдаване на ритуала. На верижка към врата си носеше смарагдовото кръстче, което й бях подарила. Изглеждаше напълно изоставена в тази унила хотелска стая, надалеч от своята татковина. Скоро по-късно се завърна във Франция. В връзките ни имаше доста деликатност, само че това не беше любов.
Много по-късно се разделих с нея, тъй като не можех да се боря с опиатите. Проявявах схващане към потребността й от опиати, само че да разбираш нещо, към момента не значи да го одобряваш. Положих обезверени старания, но не съумях да овладея ситуацията. Само старания очевидно не са били задоволителни. Бях изправена пред непреодолима стена: наркоманията.
Макар че по това време опиатите не бяха толкоз страшни, каквито са през днешния ден. Тогава „ пазарът “ към момента не беше залян с хероин и с всички останали отвратителни средства. Все отново бяха опиати и аз подвигнах ръце. Обичта ми към нея не беше угаснала, само че не можех повече да й оказа помощ. Не беше сама. Както можеше да се чака, и тогава край нея имаше един млад мъж, който й беше лоялен.
Разделих се с нея, както се изоставя дете – мъчно ми беше, тъгувах за нея, вечно я заключих в сърцето си.
Из: „ Живота ми вземете без остатък… “, Марлене Дитрих, ИК Народна култура
Снимка: Marlene Dietrich & Edith Piaf (LIFE magazine)
