НАЙ-ТЪЖНИЯТ ТРЕТИ МАРТ
Посрещаме най-тъжния трети март в най-новата ни история, която, надявахме се, трябваше да е история на напредъка. Неуверен празник.
Но в действителност трети март през днешния ден ние посрещаме със боязън точно за Независимостта си.
След десетилетия на неистини и неточности – България е град-държава. Град-държава без демография, без войска, без стопанска система, без съдружници, без граници и без цел.
За сметка на това имаме голям брой еничари, теглещи ни в две противоположни направления и разкъсващи смисъла и логиката на държавността.
Хора, проектиращи нечий непознат проект върху свиващата се шагренова кожа на смисъла.
Познавам множеството светли мозъци на моето време, само че не познах един самоуверен човек, който да заложи себе си, да си кажеме кривиците и да почнем не на чисто, а на почтено.
Виждам как най-активните и нападателните си търсят работа в непознати институции, виждам по какъв начин лозунгите стават все по-безумни, виждам по какъв начин нервността на прислужникът в нас ни води към бездна.
Виждам конците на пъпетиерите.
Виждам как страната ми умира от мозъчна гибел. Може би от “козячна гибел ” – само че каламбурите могат да вървят и с местоположението на доста други посолства.
Не е казусът в страха от война или в страха от цените на бензина. Проблем е неналичието на цел, неналичието на хора и неналичието на съгласие. Проблем е всеругателството. Майцеотрицанието.
Само тридесет години след оповестяването на новата ни независимост, тия дни започнаха нови ограничавания – като от налудното ни комунистическо минало. Бих споделил – все по този начин става.
Вратата на свободата спря да скърца. Хлопна се. Щракна като че ли. А и бензинът като че ли свърши – отново. Но млъкни, сърце.
Мястото, където съм роден е живяло и претърпяло империи, походи, нашествия, възходи и мрак. Но го е бивало, постоянно е било тук, мястото с цялото му обаяние и безсмислие, с хубостта му и отчаянията му. И с неговата дивост, обраслост и непокорство.
Ще ни бъде, другото е единствено агитация.
Какъв български трети март щеше да бъде, в случай че не се караха българите точно поради трети март?
Смущаващо е в действителност, че страна на 1300 години желае да си сменя празника. Иска да си сменя освен празника, а и ритуала, храма и тотема – като че ли на всеки 30 – 40 години ни идва нова концепция да сменяме посоките на света.
Сменяме полюсите?
Не, не се заблуждавайте – полюсите сменят нас.
Приличаме на хора, мислещи си, че размахват флагове, само че в действителност размахващи коктейлни чадърчета, създадени другаде.
Колко дълго можем да оцелеем, харесвайки се на непознатите?
Спомнете си какъв брой оцеляхме преди. Убеден съм, че това ще свърши. Или ще ни довърши. Вие ще кажете.
Мартин Карбовски
lentata.com
Но в действителност трети март през днешния ден ние посрещаме със боязън точно за Независимостта си.
След десетилетия на неистини и неточности – България е град-държава. Град-държава без демография, без войска, без стопанска система, без съдружници, без граници и без цел.
За сметка на това имаме голям брой еничари, теглещи ни в две противоположни направления и разкъсващи смисъла и логиката на държавността.
Хора, проектиращи нечий непознат проект върху свиващата се шагренова кожа на смисъла.
Познавам множеството светли мозъци на моето време, само че не познах един самоуверен човек, който да заложи себе си, да си кажеме кривиците и да почнем не на чисто, а на почтено.
Виждам как най-активните и нападателните си търсят работа в непознати институции, виждам по какъв начин лозунгите стават все по-безумни, виждам по какъв начин нервността на прислужникът в нас ни води към бездна.
Виждам конците на пъпетиерите.
Виждам как страната ми умира от мозъчна гибел. Може би от “козячна гибел ” – само че каламбурите могат да вървят и с местоположението на доста други посолства.
Не е казусът в страха от война или в страха от цените на бензина. Проблем е неналичието на цел, неналичието на хора и неналичието на съгласие. Проблем е всеругателството. Майцеотрицанието.
Само тридесет години след оповестяването на новата ни независимост, тия дни започнаха нови ограничавания – като от налудното ни комунистическо минало. Бих споделил – все по този начин става.
Вратата на свободата спря да скърца. Хлопна се. Щракна като че ли. А и бензинът като че ли свърши – отново. Но млъкни, сърце.
Мястото, където съм роден е живяло и претърпяло империи, походи, нашествия, възходи и мрак. Но го е бивало, постоянно е било тук, мястото с цялото му обаяние и безсмислие, с хубостта му и отчаянията му. И с неговата дивост, обраслост и непокорство.
Ще ни бъде, другото е единствено агитация.
Какъв български трети март щеше да бъде, в случай че не се караха българите точно поради трети март?
Смущаващо е в действителност, че страна на 1300 години желае да си сменя празника. Иска да си сменя освен празника, а и ритуала, храма и тотема – като че ли на всеки 30 – 40 години ни идва нова концепция да сменяме посоките на света.
Сменяме полюсите?
Не, не се заблуждавайте – полюсите сменят нас.
Приличаме на хора, мислещи си, че размахват флагове, само че в действителност размахващи коктейлни чадърчета, създадени другаде.
Колко дълго можем да оцелеем, харесвайки се на непознатите?
Спомнете си какъв брой оцеляхме преди. Убеден съм, че това ще свърши. Или ще ни довърши. Вие ще кажете.
Мартин Карбовски
lentata.com
Източник: svobodnoslovo.eu
КОМЕНТАРИ