Последният въоръжен военен конфликт в Европа започна да разкрива редица

Последният въоръжен боен спор в Европа стартира да разкрива редица забавни бойни системи, които по някаква причина се считат за опасност за международната сигурност. От едната страна ще открием, че Руската федерация продължава да покачва заканите за приложимост на нуклеарно оръжие, до момента в който някои от пропагандните канали не стопират да приказват за потреблението им. Сред всички типове чудати и странни оръжия ще открием нуклеарни ядрени бойни носители, задвижвани от нуклеарен реактор. Изглежда необичайно, само че дано разбираем какъв е правилото на деяние.

Представете си нещо като дрон с размерите на локомотив. Същият се изстрелва във въздуха благодарение на реактивен мотор, а по-късно стартира да се движи умерено благодарение на нуклеарен реактор, който да разрешава на практика безпределно придвижване в горните пластове на атмосферата.

Често ще открием, че някои съветски канали повтарят неведнъж за съществуването на такава бойна система, само че истината е, че същата попада в американското въоръжение и се създава сред 1957 и 1964 година Американската версия носи името SLAM – Supersonic Low Altitude Missile. Зелена светлина се дава по времето на администрацията на Роналд Рейган и може да се преглежда като едно изключително смъртоносно и съвсем безумно оръжие.

Рейгън желае да има оръжие, което да високо над радарните системи на Съюз на съветските социалистически републики, преминавайки със скорост от Mach 3 и ръсейки смъртоносни нуклеарни бомби, поразявайки всичко по пътя си. Проектът се счита за един от най-смъртоносните и несъмнено не може да се счита за човечен. Американците стопират създаването по няколко аргументи, само че в случай че бяха довършени, най-вероятно американците щяха да дават няколко версии за слагането на завършек на човешката цивилизация.

По-важното е, че тази система минава през няколко стадия на развиване. Ядрената сила става шлагер през 50-те години на предишния век и тъкмо тя може да предложи зареждане и мощ, която нито един различен детайл не може да даде. Учените се пробват да я интегрират освен в електричеството, само че и в ракетните системи и самолетите.

Идеята е брилянтна на доктрина, представете си аероплан, който може да лети с дни и да не се постанова да презарежда в никакъв случай, а също така ще има опция да развива невероятни скорости. Проблемът е повече от явен, една нуклеарна злополука ще се крие във всеки един аероплан, а съдейки по броя на падналите самолети, злоупотребите със самата техника и неналичието на каквато ѝ да е поддръжка, можем да бъдем щастливи, че това не се е случило.

Има и още един проблем в онази ера – нуклеарните реактори са тежки. Тяхното обезопасяване не е задоволително, с цел да се подсигурява сигурността на екипажа, а конструирането на машина, която да опази личния състав си, не е просто тестване, а съвсем невъзможна задача.

Между 1956-1957 година ще открием, че Военновъздушни сили опитват с най-различни реактори във въздуха. Това е част от ядрено-задвижващата стратегия. Реакторът е пъхнат в едно цяло бомбено поделение на модифициран B-36, до момента в който водачите стоят в 12-тонна кабина, обезопасена с олово и гума.

Нито един аероплан не може да бъде толкоз сполучлив, че да излети умерено във въздуха при такова тегло. След като хората няма по какъв начин да бъдат в сигурност, господата публично се отхвърлят от човешкия фактор и стигат до примитивната концепция – летателен апарат-камикадзе.

И това не е мъчно да се реализира, препоръчаната технология предлага да се употребява по този начин наречения ramjet – реактивен мотор, който съумява да вкара толкоз доста въздух в горивната клетка, че той се нагрява и е задоволително компактен, с цел да възпламенява независимо горивото. Експлозията на горещи газове разрешава толкоз висока скорост, че в някои връзки приказваме за свръхзвукова и хиперзвукова скорост.

Дизайнът е обикновен, само че това не значи, че сходна машина може да се създаде и управлява елементарно. Ракетите на елементарните реактивни мотори би трябвало да доближават избрана скорост, преди да се задействат по този начин наречените ramjet-ове. За тяхната направа са нужни и доста специфични материали, които да устоят на температурата и налягането, също така употребяват особено гориво. Точно тук идва и потребността от нуклеарен реактор. Ако въпросната система стане дребна и задоволително лека, потреблението на гориво ще остане вечно в историята.

През 1957 година националната лаборатория Лорънс Ливърмор стартира проби с подобен реактор. Кодовото му име е „ Плутон “.

По думите на един от участниците – Джо Бене, това е план, който продължава с години и ангажира 250 от най-хубавите американски учени. Освен специалистите по нуклеарно оръжие, тук участват химици, физици, инженери и други.

Джо признава, че въпреки и концепцията да е впечатляваща, производството на такива машини в действителност е неуместно. По-скоро отива в научната фантастика, в сравнение с в действителността.

Реакторите в действителност са дребни, към 5-7 метра в диаметър, само че все пак имат потребността от един вагон технология, с цел да могат да работят и да се свързват с по този начин наречените ramjet-ове. Горивото е обогатен уранов микс с берилий и пръти за надзор, направени от порцелан и с размерите на цигара. Проектът изисква много порцелан, изключително откакто във втория тестови реактор има към 460 хиляди горивни детайла.

Експериментът продължава доста по-леко, няма потребност от отбрана на екипажа, подобен просто няма да има, а с това и тежестта е доста по-ниско. Никой не желае да пусне мотора във въздуха, по тази причина е подложен в локомотив. Проверката се прави на към 3.2 километра разстояние. Понеже моторите би трябвало да работят с парещ и нагорещен въздух, учените употребяват специфични машини, с цел да могат да го захранят. Въпреки големите барабани за втвърдяване на въздуха, притокът на О2 стига за няколко минути.

Проверката демонстрира, че при такива температури, проучването е пропуснало една доста значима част – термичното разширение. За самите мотори се употребява доста специфична и секретна стомана, която би трябвало да защищити всички детайли. Реакторите работят на температура от 1400 градуса по Целзий, керамичните пръчки би трябвало да се нагреят до най-малко 50 градуса по Целзий, с цел да се доближи до точката на запалване.

Жегата става толкоз огромна, че вагонните оловни тухли ще стартират да се топят. Решението идва като подарък от Бога и то при безспорна случайност. Един от инженерите има странично занимание и обича да прави по този начин наречените американски hot-rod машини – модифицирани американски коли. При едно посещаване за елементи ще забележи багра за изпускателни колектори, която би трябвало да защищити останалите електрически съставни елементи в шасито. При тествовете дава невероятни резултати.

През 1961 година учените палят втори мотор за проби и след няколко секунди се доближава работната температура. Машината има постоянни индикатори, само че в този момент идва по-трудната част – да се усъвършенства дизайна и да се вкара главната цел.

Три години по-късно, през 1964 година има нов концепт с името Tory II-C и той съумява да издържи 5 минути на цялостна мощ, доставяйки 560 мегавата мощ и цели 19 тона двигателна сила. Проект „ Плутон “ се счита за необикновен триумф и всички се връщат към основаването на летящата цитадела. Преди обаче да се стигне до основаването на оръжие, военните стигат до едно умозаключение – такава машина е прекомерно рискова да се употребява за всевъзможни цели.

Първият американски аероплан, употребяващ ramjet

Ако едно такова оръжие се пусне, то най-вероятно Съюз на съветските социалистически републики ще създаде личен еквивалент, а това ще докара неимоверно до края на света. Самата ракета стартира да остарява задоволително, с цел да се употребява. Новите интерконтинентални ракети стават надалеч по-добри и доближават задачите си за минути, а не часове. Американците тестват системите и удостоверяват, че радиацията няма да навреди на електрониката. Военните се отхвърлят от концепцията и не желаят да тестват такава ракета.

Никой няма отговор по какъв начин се тества радиоактивна Mach-3 ракета и подобен протокол въобще не съществува. Има проекти за тестване през Тихия океан, само че страхът, че нуклеарната злополука няма да е доста надалеч, бързо охлаждат всички пристрастености.

Светът е подписал контракт за възбрана на проби на нуклеарно оръжие в атмосферата. Двигател като този ще се счита за нарушаване на всички спогодби, откакто от него излиза радиоактивен прахуляк. И до през днешния ден няма технология, която да почиства след него.

Днес някои съвременни учени настояват, че това е летящият Чернобил. През 1964 година Пентагона приключва плана и публично декларира, че ще се концентрира върху Виетнамската война и конкуренцията за Луната. Екипът на „ Плутон “ е разхлабен и изпратен по други планове – разумно е, че става въпрос за нуклеарно оръжие.

Технологията се тества няколко пъти в други военни планове, само че без никакъв резултат или най-малко по този начин е споделено. След 8 години излиза наяве, че Tory II-C е квалифициран за демонтиране и изпращане в други електроцентрали, където може да се употребява. Дори и след 8 години излиза наяве, че до този мотор е целесъобразно да се стои най-много до 1-2 минути. Радиацията продължава да е прекомерно висока.  

Руската база, която би трябвало да създава въпросната ракета

Тук идва и идващият огромен въпрос: какво тъкмо имат руснаците? Въпреки изказванието, че съветската войска създава нуклеарна бойна ракета, която на практика може да лети безпределно в стратосферата, такава не съществува. Официалните данни показват, че през 2018 година е оповестена използването на такава, само че без никакви други следи. Въпросната технология носи името 9M730 Burevestnik и действително още не е влезнала в приложимост.

Технологията, която се ражда през 60-те години в Съединени американски щати, през днешния ден се създава в Руската федерация. Единственият проблем е, че никой не е употребявал такава ракета и не я е тествал. Замислете се, в случай че в действителност има секретна далекобойна ракета с безконечен обхват, къде тъкмо отива нуклеарния боклук? Преди да помислете, че въпросното оръжие е готово, да не забравяме, че на идната година имаше няколко нуклеарни случая на територията на Русия.

Следователно би трябвало да приемем, че летящият Чернобил на Руската федерация още не е изхвърчал и е в тестова фаза, в никакъв случай не е влезнал в приложимост и в случай че съветските инженери са чели цялата статистика и опитите на Съединени американски щати, най-вероятно щяха да се откажат извънредно бързо. Въпреки това е хубаво да забележим по какъв начин суматохата работи и постоянно великите съветски военни техники стартират да се теглят от трактори.