Попадането на страната ни в групата на проблематичните“ държави не

Попадането на страната ни в групата на „ проблематичните “ страни не е изолирано събитие, а резултат от хронични процеси, които редовно ерозират медийната среда от години. Докато в северните и западните елементи на Европа свободата на печата остава дирек на стабилността, в нашия район тя се трансформира в нежна структура, подложена на непрекъснат напън, който по едно и също време е политически, стопански и институционален.

 

Проблемът има три лица, които постоянно се преплитат в едно цяло, задушаващо самостоятелните гласове. Първото е дълбокото политическо въздействие, което се демонстрира още при образуването на регулаторните органи. Когато назначенията в институциите, виновни за медийната среда, се трансформират в политически пазарлък, публичните медии губят потенциала си да бъдат справедлив коректив, трансформирайки се по-скоро в представители на властта.

 

Второто лице е икономическото владеене. В една дребна страна като България, където притежателите на огромни медийни групи рядко се лимитират единствено до публицистиката, публицистичната политика се оказва директно подвластна от ползите им в други браншове като строителството, енергетиката или търговията. Това основава среда, в която истината се дозира съгласно бизнес потребностите на притежателя, а не съгласно публичния интерес.

 

Третият, и може би най-опасен дирек на натиска, е физическият и институционален тормоз. Макар директните закани от ерата на предишни ръководства да са еволюирали, те не са изчезнали, а единствено са трансформирали формата си. Особено тревожна е появяването на така наречен каузи „ плесници “ – стратегически правосъдни искове, целящи да изтощят финансово и душевен проверяващите публицисти. Този феномен основава „ охлаждащ резултат “, при който страхът от унищожителни правосъдни процеси принуждава редакциите към автоцензура. В провинцията публицистите са още по-изолирани, постоянно изправени сами против локални феодали или корумпирани структури, без действителна отбрана от държавните институции, които показват тревожна липса на воля за следствие на похищенията.

 

Важно е обаче да разберем, че това не е единствено „ проблем на публицистите “. Всеки път, когато една проверяваща история бъде спряна от съда или самоцензурирана, жителят губи надзор върху обществените средства. Липсата на сериозна публицистика значи липса на контрол върху публичните поръчки, инфраструктурните планове и бюджетните разходи.

 

Така корупцията, която остава скрита заради неналичието на медиен напън, се трансформира в директни загуби за всеки поданик – от разрушените пътища до некачественото опазване на здравето. Свободната медия е единственият ефикасен механизъм за отчетност, а когато тя бъде обезсилена, обществото губи правото си да изисква отговорност от ръководещите.

 

В подтекста на актуалните технологии, борбата за независимост става още по-сложна. В среда, в която доверието в главните медии е ерозирало, се отваря рисков вакуум, който незабавно бива напълнен от дезинформация и агитация. В свят, в който изкуственият разсъдък може да генерира подправени вести и дийпфейк видеа за секунди, сериозното мислене на жителите е единствената им отбрана. Когато публицистиката е слаба, хората стопират да имат вяра на обстоятелства и стартират да се доверяват на логаритми, които постоянно обслужват крайни и радикални ползи. Тази „ инфодемия “ прави демокрацията още по-уязвима, тъй като тя към този момент не се бори единствено с политическа цензура, а с безпорядък от дезинформация, който размива границата сред истина и неистина.

 

Въпреки тази мрачна картина, съществуват индикации за опозиция. В България се следи напредък на самостоятелни платформи и нишови проверяващи планове, които оцеляват посредством дарения от читатели, трансформирайки се в самобитна „ партизанска “ публицистика. Този модел на финансиране, непосредствено от жителите, е един от дребното способи да се подсигурява самостоятелност от политическите и корпоративни кукловоди. Сравнявайки ни с наши съседи от района, се вижда, че трендовете не са идентични – до момента в който едни страни съумяват да извърнат посоката на декаданс, други затъват. Това потвърждава, че пътят напред не е съдбоносен.

 

За да излезем от „ проблематичната “ група, са нужни съответни, систематични стъпки. Първо, цялостна бистрота на медийната благосъстоятелност, с цел да знае всеки консуматор кой стои зад съответния източник на информация. Второ, законодателни промени, които да криминализират и лимитират делата „ плесници “, защитавайки правото на публичен спор. Трето, сериозна държавна политика за медийна просветеност, която да учи жителите да разпознават операциите в ерата на изкуствения разсъдък.

 

Борбата за медийна независимост не е битка за рейтинг или професионален авторитет, а борба за доверието, без което всяко общество, колкото и развито да е софтуерно, е обречено на разпад. Докато публицистиката в България не се трансформира в щит против корупцията, а не в нейна жертва или съизвършител, страната ще продължи да се лута в периферията на европейските демократични стандарти.