Понякога трябва да оставиш другия да си избере пътека
Понякога би трябвало просто тихичко да се отдалечиш от хората. Ако ги е грижа, ще виждат. Ако не – ти ще знаеш къде стоиш.
Понякога би трябвало да оставиш другия да си избере пътека. Понякога, тя съответствува с твоята, от време на време не.
Понякога би трябвало просто да замълчиш, с цел да чуеш. Да затвориш очи, с цел да видиш. Да затвориш уста, с цел да изкажеш романи.
Понякога тишината приказва по-силно от думите. Понякога, бога ми, тишината е оглушителна, и тъкмо неказаните думи режат най-дълбоко.
Разкаянието идва във всевъзможни форми и размери. Някои са малки… като че ли сме създали нещо неприятно заради добра причина… Някои са по-големи, като че ли сме предали някой другар.
Някои от нас бягат от болката, чудейки се дали взимат вярното решение. Някои от нас имат малко време за разкайване, тъй като гледат напред към бъдещето. Понякога би трябвало да се борим, с цел да преодолеем предишното. А от време на време забравяме разкаянията си… и си обещаваме да се върнем в правия път.
Но най-големите ни разкаяния не са по отношение на нещата, които сме създали, а за нещата, които не сме създали. За нещата, които не сме казали… които са щели да спасят някой, за който ни е грижа. Особено когато забележим, че злокобната стихия се задава по този път.
Има моменти в живота, когато се оказваме на кръстопът. Уплашени, комплицирани, без карта. Изборите, които вършим в този миг могат да ни повлияят на целия живот.
Разбира се, когато се надигнем пред непознатото, множеството от нас избират да се извърнат и да си отидат.
Рано или късно човек открива нещо по-добро. Нещо, което може да заличи болката от самотата. И оттатък смелостта и куража да допуснеш някого до себе си или да дадеш някому втори късмет. Нещо оттатък упорството на фантазиите ти.
Защото единствено тогава, когато сте подложени на тестване, може да откриете кои сте в действителност и кои може да бъдете. Човекът, който желаете да бъдете съществува. Някъде другаде, откъм страната на компликациите, вярата и упората. И оттатък болката и страха от това какви неистини ви предстоят…
Страхуваме се да изречем на глас какво желаем, какво ни липсва, за кого мислим преди да заспим, и коя е първата ни мисъл, когато се събудим… Задоволяваме се с отговорите „ Времето лекува. “, или „ И това ще мине. “
Обаче това напълно не е по този начин, няма да мине, времето не лекува.
Колкото повече неща зачеркваш и отричаш от живота си, толкоз повече се събира ли събира, и когато един ден се срещнеш лице в лице с всичко, което си оставил в предишното, просто незавършено, осъзнаваш, че времето не те е излекувало, а в противен случай – наказвало те с това да бъдеш самичък.
