Лепкавата кал на Авдеевка и отрядите Шторм Z
Похвално слово за политическите пристрастености
В началото на седмицата ми позвъни един от моите съветски контакти, доста почтен московчанин. „ Можеш ли да приказваш? “, учтиво попита той. „ Да “, отвърнах му делово, „ у нас това към момента не е неразрешено “. Не виждах лицето му, само че нямаше по какъв начин да не усетя киселата му полуусмивка от другата страна на линията. След тази къса саркастична въведения бързо преминахме към същността на диалога.
Търся нормално за начало някаква задявка, отвлечено въведение или просто анекдот. Просто по този начин, да разчупя ледовете, тъй като всичко което следва е един дълг монолог за гибел, безнравственост и опустошения, дано най-малко началото да бъде по-ведро. Е, това начало може и да не е чак толкоз сполучливо в тази задача, само че пък е удачно.
И въпреки всичко не е ли прекомерно тривиално да подчертавам върху нещо, което е толкоз явно и общоприето? Категорично не. Излишно е да ви подсещам какъв брой с напрежение бе тази седмица в Народното събрание. Имаше искане за оставка на министъра на защитата Тагарев, люти разногласия към проектозакона за дерогацията за " Лукойл Нефтохим ", отсрочен бе и вотът на съмнение към държавното управление. Когото и да попитате от вашия кръг познати, най-вероятно ще каже, че в Народното събрание едни хора си чешат езиците за доста пари, карат се, крещят си и действително не вършат нищо. И евентуално за себе си тези ваши познати ще бъдат прави. Но може ли някой българин да каже, че в Народното събрание не е показана неговата политическа позиция? Едва ли. Напротив, имаме си депутати от всевъзможни политически разцветки и нюанси, доста от които евентуално имат вяра в концепциите, които се пробват да прокарат. Това, от своя страна, води до честа промяна на държавните управления, нежни и разпадащи се обединения, чести избори. Имаме си и президент, който е на поста си дълго, само че не постоянно. И в целят този политически безпорядък и видимо безсмислена какафония най-после нормално се стига до компромис, до някаква социална равновесна точка, и обстановката, най-малко за малко, се успокоява. До идващият път, когато още веднъж нещо ще я подпали и публичните пристрастености първо ще забълбукат, с цел да стигнат още веднъж до точката на шупване.
Искате да ви е умерено? Желаете да живеете в свят, в който политическия живот протича мързеливо и безгрижно като лятна почивка? В който умни, възпитани и търпеливи национални избраници работят непрекъснато в интерес на страната? Без пристрастености, нервности и пререкания? Има ли изобщо такова място? Защото пристрастеностите са на първо място живот. Река, която не тече първо се трансформира в тресавище, а най-после пресъхва напълно.
Казвам ви всичко това, тъй като моят прочут московчанин би дал всичко на света да има опция да живее в страна с същинска парламентарна съпротива, с ругаещи се взаимно и спорещи депутати и управници. Където президентите се сменят откакто им изтече постоянният мандат, а държавните управления още по-често. Където няма да се постанова да подбираш думите си до момента в който разговаряш по телефона, тъй като може би те подслушват, където няма да се будиш заран със свито сърце дали през днешния ден няма да активизират сина ти или пък съседите да напишат политически стимулирано недоволство против теб. Например, за липса на национализъм.
Защото в случай че всичко това го имаше в Русия, тя надали щеше през днешния ден да води война в Украйна, да губи всекидневно хиляда или повече мъже, а руснаците да се усещат като в огромен затвор или в грамадна обсадена цитадела. В Думата нямаше да се одобряват покорно закони с цялостно единогласие за има-няма два-три часа. И всякакви фашисти като философа Дугин да приканват за деурбанизация, накипрени държавни дами да изясняват по какъв начин дамите би трябвало да се откажат да следват висше обучение и да стартират да раждат деца на деветнадесет, пълничкият наследник на Кадиров преди да е навършил шестнадесет да има, а депутати онлайн по малкия екран да разсъждават, по коя столица би трябвало първо да се нанесе нуклеарен удар – Лондон или Вашингтон.
На фронта – отново същото. И не напълно
Есента най-сетне завладя напълно бойното поле в Украйна и това явно повлия и на характера на бойните дейности. В окопите стартира да става влажно и хлъзгаво, калта към този момент съществено пречи на напредването на тежка бронирана техника, да не приказваме за многострадалните камиони. Мъглата се разстила на доста километри и не дава опция на операторите на дронове да следят. Всичко това към този момент се отрази и на тактиката употребена и от двете страни в яростните конфликти – те разчитат доста повече на пехотни дейности, а танковете и бронетранспортьорите се употребяват най-вече за огнева поддръжка. Засега това сякаш носи повече преимущества на ЗСУ (украинските въоръжени сили), най-много поради по-добрата им подготовка и управление на ниско равнище, до момента в който руснаците не престават да показват едни същи недостатъци.
Авдеевка сякаш си остава най-горещото място на фронта, като там сега борбата върви на приливи и отливи. Третият съветски взлом на града, за който ви загатнах в последния си коментар, явно към този момент е в ход, като за разлика от предходните два, военноначалниците на Путин го организират най-вече с пехотни групи. Техният размер варира от дребни (3-10 души) до приблизително огромни, само че най-после резултатът е еднакъв, т.е. никакъв.
Засега няма единно мнение за какво руснаците са заложили на тази фрапантна смяна в тактиката. Дали имитират украинците, които атакувайки с отряди от по десетина бойци реализираха (и не престават да постигат) някои по никакъв начин нелоши резултати в Запорожието? Или пък са се убедили какъв брой безсмислено е да изпращат през минните полета танкове и бронетранспортьори, които по този начин или другояче скоро по-късно стават лесни цели за оръжията на ЗСУ? Или просто наличностите им на бронирана техника са слезли под сериозния най-малко поради тежките загуби, които претърпяха в последно време? Каквато и да е повода, протичащото се край Авдеевка е още едно доказателство, че не може просто ей по този начин да изкопираш нещо, което съперникът ти употребява с триумф и да очакваш то да проработи и при теб. Не бива да се не помни, че украинците имат добра предварителна подготовка точно за подобен вид дейности, а също така когато техните дребни отряди се устремяват в офанзива налице е доста добър синхрон и взаимоотношение с артилерията, дроновете, сапьорите и бронираните машини. Нищо сходно не се следи към този момент при нашествениците, а предвид на това, че при тях количеството постоянно е доминирало над качеството, аз не чакам в обозримо бъдеще да настъпят някакви забележими промени в метода по който те работят в действителен пердах.
Както евентуално ви е известно, ключът към " крепостта " Авдеевка е коксовият комбинат на север от града. Това е голямо дружество от руски вид с приблизителна повърхност от към 5 кв. км строено по всички правила на устойчивостта. Прекратило работа преди години поради спора в Донбас, то от много време извършва ролята на главен опорен пункт на ЗСУ в този регион. Дебелите му стени и солидни подземия разрешават и депозиране на муниции и материали, има информационни центрове, и пунктове за здравна помощ, комфортно е за подготовка за евакуация, и най-много надеждно е за скривалище на персоналния състав. Преди всяка офанзива руснаците го обработват и с артилерия, и с дронове, а в последно време и с авиационни бомби достигащи до три тона. Засега нищо от изброеното не им носи необикновен триумф, а заводът е на път да се трансформира в следващия знак на несъкрушимия украински дух, подобен какъвто бе " Азовстал ", да вземем за пример.
По неокончателно доказана информация, сега съветските позиции се намират на някакви си 200 метра от комбината. И точно с това нищожно на пръв взор разстояние се мери полето на гибелта за нашествениците. При всяка офанзива те съумяват да преодолеят някъде към половината от него преди да бъдат нападнати от дроновете на ЗСУ и довършени от украинската артилерия. Малцина оцеляват, в множеството случай съветските щурмови групи биват изтребвани до крайник.
Практически идентична е обстановката и в региона на селцето Степове, което се намира на по-малко от два километра на северозапад от комбината. Излишно е да ви споделям, че то сега е единствено някаква маркировка на картата, тъй като в него надали е останала и една здрава къща. Но не това вълнува руснаците – в случай че овладеят Степове те ще се приближат оптимално до шосето, по което украинците доставят Авдеевка и по този начин ще създадат решаваща крачка по цялостното обграждане на града. Както на всички места другаде, обаче, не им се получава, а тези руснаци, които въпреки всичко съумеят да доближат до покрайнините на Степове биват безмилостно унищожавани даже и да се опитат да се укрият измежду руините или в мазетата.
От оперативно-тактическа позиция главният проблем на нашествениците е равният като шахматна дъска терен. Той разрешава на украинците да следят всичко на доста километри напред и най-много да държат под цялостен огневи надзор всяко придвижване на войските на Москва. Като под " цялостен " би трябвало да се схваща освен директно бойното поле, само че и всички пътища водещи към него. По този метод се сковава както напредването на войските, по този начин и снабдяването с амуниции и други логистични действия. Под ударите на дроновете от дълго време попадат освен колони от камиони; с неистово твърдоглавие се преследват даже обособени съветски микробуси и дори мотоциклетисти.
Статичният фронт също не е от изгода за войските на Путин. В по-голямата част на украинския юг отсъстват горски масиви, има единствено дребни горички, шубраци и дърветата засадени край пътищата. Това конкретизиране е доста значимо, тъй като точно оскъдната растителност постоянно се явява единственото допустимо място където се концентрират ударните пехотни групи преди офанзива. След месеци на интензивни артилерийски дуели обаче в прифронтовата зона рядко може да се откри даже и едно оживяло дърво, да не приказваме пък за горичка. Останали са единствено повалени дънери, пънове, стърчащи към небето стебла без клони и без листа. Така в преобладаващата част от случаите съсредоточаването на даже и незначителен съветски военен отряд за офанзива става явно за ЗСУ надалеч преди тя да е почнала.
В постоянно софтуерен проект нашествениците също срещат съществени проблеми. Например с мините. Дори и да съумеят да изчистят проход през някое от многочислените украински минни полета, доста скоро ЗСУ съумяват да го минират още веднъж изстрелвайки, които съдържат в себе си противотанкови мини вместо експлозив.
Ситуацията в небето за руснаците се развива още по-зле. След като предишният месец украинците безусловно попиляха летищата им за хеликоптери в Бердянск и Луганск и ги принудиха да изтеглят оживелите си машини на бази надълбоко в тила, оттогава насетне Военновъздушни сили на Москва разчитат най-много на класическа реактивна авиация. И до момента в който височинните изтребители-бомбардировачи се оправят сносно за момента, най-много като от забележителна отдалеченост (до 70 км) изстрелват планиращи бомби, то съветските щурмови бомбардировачи Су-25 започнаха да падат като зрели круши. Те извършват задачите си на неголяма височина, наоколо до бойното поле и по този начин стават лесна плячка даже и за ръчно портативните украински противовъздушни оръжия. В региона на Авдеевка по-рано през седмицата бе свален към този момент осмият поред откогато при започване на октомври стартира масираният взлом на града. По-удивителна е сякаш равномерността, с която това се случва – приблизително на всеки 4-5 дни от небето пада обгърнат в пламъци аероплан с червени петолъчки на крилете.
Войната на дроновете, пък, се развива напряко по призрачен за Москва сюжети. Безпилотните летателни апарати са относително ново оръжие и малко на брой осъзнават, че противодействието против него може да бъде както непосредствено, по този начин и косвено. Под непосредствено се схваща да успееш някак си да улучиш дрона (което, в полза на истината се случва относително рядко), а под косвено – да прекъснеш или нарушиш сигнала, който той получава от оператора. За задачата във всички модерни армии към този момент има специфични елементи за радиоелектронна битка. Дотук добре, ще каже някой от вас, но какво общо има всичко това с Авдеевка? Има, и още по какъв начин. Дроновете направлявани от оператори са с стеснен обсег и с цел да бъде оптимално несъмнено, че сигналът който те получават ще бъде пресечен, средствата за радиоелектронна битка се разполагат допустимо най-близко до зоната на бойните деяние, да речем на не повече от 5-10 км. При това украинците без да се тормозят са ги разположили в коксовия комбинат, където те са надеждно прикрити зад солидните стени. Руснаците, обаче, безусловно се намират в голо поле и единственият метод да употребяват техните е да докарат специфични мобилни станции конфигурирани в камиони. Те, обаче, са елементарно различими и надлежно стават предпочитана цел на артилерията на ЗСУ. Достатъчно е да се извади от строя една такава станция и цялата офанзива на бойните елементи се проваля или те стават лесна плячка на украинските камикадзе-дронове.
Продай ми живота си
Когато се дискутират бойни дейности доста постоянно прекомерно се подчертава на тактичност, тактика, въоръжение и цифри. Всичко това като че ли в допълнение дехуманизира един спор, който изначално си е безсърдечен. На назад във времето остава човешкият фактор, дребните драми, болката, ужасът и страданията. Кое, да вземем за пример, стимулира украинците да не престават да се борят със същото свирепо твърдоглавие, постоянно даже газейки в дълбоката до колене тиня в окопите? Мисля, че отговорът е явен – желанието да не позволен страната им да се трансформира в част от " руский мир " и общоизвестните му „ прелести “. Кое обаче кара руснаците да се насочат на съвсем сигурна гибел в следващия " мясной штурм " (или както аз го превеждам – „ касапска “ атака) газейки безусловно по труповете на към този момент убитите си приятели, заобикаляйки кратерите и корпусите на изгорелите танкове? Какво се случва в главите на тези хора срещащи се лице в лице с безнадежността?
Наскоро един съветски анализатор, който сигурно тялом не се намира на територията на РФ, съобщи, че не планува в скоро време Москва да анонсира нова огромна „ частична “ готовност. Неговият мотив, бе простоват, само че изцяло логически – на Путин са му нужни към 20 хиляди души на месец, с цел да поддържа някакво равнище на боеспособност на армията си в Украйна. Горе-долу толкоз към този момент непринудено се явяват пред наборните комисии всеки трийсет дни. Това в огромната си част са небогати, притиснати от финансови проблеми хора, обезверени и лишени от всевъзможни патриотични „ илюзии “. Дори и моментът с любовта към Родината да участва у някой от тях, в преобладаващите случаи става въпрос за елементарен житейски прагматизъм разбъркан с цинизъм и изтощение пред системата. Понякога на сигурна крах тези нещастници от така наречен Глубинка биват изпращани от дамите си: „ Така или другояче по през целия ден се наливаш с водка, отивай на фронта да умреш там, най-малко от гибелта ти ще има някаква изгода за мен и за децата “. А „ изгодата “ в чисто парично изражение не е по никакъв начин дребна (според съветските стандарти) – на семейство се поставят месечни помощи от 5 хиляди до 15 хиляди рубли (45 до 135 долара), което на някои места в Русия си е напряко една заплата, а при положение на тежко раняване или гибел се планува еднократна финансова отплата в размер надлежно на 3 благ. рубли (27 хиляди долара) и 5 благ. рубли (45 хиляди долара). (Последните са известни измежду руснаците като „ гробовые “.) Отделно от това, съветските управляващи на локално и републиканско равнище се пробват да „ глезят “ фамилиите на военнослужещите с някакви дребни жестове, да вземем за пример докарват им дърва за огрев, чували с картофи, подаряват им хладилници и така нататък У хора, за които животът в недостиг и бедност се е трансформирал във втора природа, това провокира екстаз и трогване.
Най-голям мотиватор, обаче, си остава заплатата по контракт. Тя зависи от чина на военнослужещия. Най-ниското месечно заплащане е 195 хиляди рубли (ок. 2,565 долара) за редови войник, следва ефрейтор с 220 хиляди рубли, и по този начин нагоре по стълбицата до полковник, който се разписва против половин милион (ок. 6,480 долара). За генералите постъпленията в банковите сметки си остават загадка, само че там таваните хипотетично са галактически.
За страна като Русия това са си напряко ненормални пари. Например, даже в Москва в областта на услугите елементарен служащ на цялостен работен ден получава едвам към 30 хиляди рубли на месец. (т.е. към 600 лв. наши пари). За провинцията и това дори е доста. От друга страна, незначителен апартамент в Красноярск може да се придобие за едвам към 500 хиляди рубли (т.е. под 6,500 долара), а във Владивосток, на Тихия Океан, за не повече от 700 хиляди (приблизително 9,000 долара). Друг е въпросът, че за някакво изключително качество на строителството няма смисъл да се приказва, настрана, че хората по-скоро бягат от такива места в сравнение с да се натискат да живеят там. Погледите по-скоро са отправени към лъскави мегаполиси като Москва и Санкт Петерсбург, където прилична неголяма квартира по-близко до периферията се търгува надлежно за към 10 милиона (130 хиляди долара) в актуалната столица и за 7 милиона (ок. 90 хиляди долара) в остарялата.
Елементарни сметки демонстрират, че елементарният съветски редови войник подписал неопределен контракт да унищожава „ укронацистите “ няма особени шансове да закупи за себе си или околните си жилище в някоя от двете столици. Остава му въпреки всичко вярата, че украинските патрони и шрапнели ще го пощадят за някой различен месец и по този начин фамилията му ще може да се засели в някой пропуснат от бога регионален център или да се реалокира в по-добро жилище, пък може дори и да останат малко пари в банката. Тъжното в тази ситуация е, че съветските елементи се комплектуват на районен принцип и в окопите идват цели роти и батальони мобилизирани в най-бедните региони, освен това от дребни по бройка не славянски нации. Американските касетъчни муниции, обаче, не сортират по етнически симптом ами покосяват наред. Така изцяло евентуално е измежду следващата „ касапска “ офанзива в някое градче в Бурятия да дойдат вкупом двадесет (известия за смърт).
Сред гастарбайтерите на полето на гибелта не можем да не споменем и една особена рискована каста, която безусловно си играе на съветска рулетка с украинските оръжия. Става въпрос за, които са формирани от краткотрайно помилвани пандизчии поискали да опитат шанса си на фронта. При тях обстановката е малко по-различна от тази на мобилизираните. Помилваните по волята на Путин-самодържеца нормално подписват за период от единствено шест месеца, като за това време дори получават и пари (ок 2,000 $ на месец). Когато договорът им изтече те освен, че могат да изоставен армията, само че и биват дефинитивно помилвани, без значение какви закононарушения са направили преди да бъдат прибрани зад решетките. Проблемът, при тях, обаче е че висшето шефство ги употребява като някакъв безотчетен разходен материал и ги хвърля в пердах на най-трудните сектори, където се чака най-ожесточена украинска опозиция. Напълно прави са тези, които съпоставят " Шторм Z " с наказателните батальони на Сталин от мрачните времена на Втората международна война. Все още няма надеждна публична статистика, само че вътрешното ми разбиране, че зетковците, които доживяват сладкия момент на свободата не са изключително доста.
Демонът на войната няма единствено външно проявяване, неговото лице не изплува единствено в локвите кръв, той не се крие единствено в разрушените къщи, в които в миналото е кипял живот, изкоренените дървета и разкаляните есенни пътища, около които ръждясват изтърбушени танкове и коли. Демонът на войната е и вътре във всеки навлякъл униформа. Когато не се води пердах, посредством него нашепват починалите, полуделите и изчезналите, както и околните, и фамилията, които той е прекомерно евентуално в никакъв случай повече да не види. Мнозина се пробват да го прогонят или угнетен, първо с някоя друга цигара, след това с малко алкохол, след това с повече алкохол, най-после и с малко дрога, а от време на време и със злокобна композиция от всичко изброено. Добавете към това случайни разстрели за непокорство, насилието което са донесли от пандизите и колониите татуираните „ патриоти “ от „ Шторм Z “, садистичните умопобъркани съветски нацисти от доброволческите батальони, арогантните брадати чеченци на Кадиров, коравосърдечните прагматични " опълченци " от ДНР и ЛНР, всякакви наемници пристигнали за някой $ от далечни нерускоезични места като Непал и Африка и евентуално ще разберете в какъв сос се вари средностатистическият съветски солдат някъде в региона на коксовия цех при Авдеевка. Той към момента се надява, че ще оцелее при идната офанзива, което ще му разреши да добави още една заплата в сметката си. И не знае, че му остават едвам няколко часа живот. Е, най-малко вие към този момент го знаете.
В началото на седмицата ми позвъни един от моите съветски контакти, доста почтен московчанин. „ Можеш ли да приказваш? “, учтиво попита той. „ Да “, отвърнах му делово, „ у нас това към момента не е неразрешено “. Не виждах лицето му, само че нямаше по какъв начин да не усетя киселата му полуусмивка от другата страна на линията. След тази къса саркастична въведения бързо преминахме към същността на диалога.
Търся нормално за начало някаква задявка, отвлечено въведение или просто анекдот. Просто по този начин, да разчупя ледовете, тъй като всичко което следва е един дълг монолог за гибел, безнравственост и опустошения, дано най-малко началото да бъде по-ведро. Е, това начало може и да не е чак толкоз сполучливо в тази задача, само че пък е удачно.
И въпреки всичко не е ли прекомерно тривиално да подчертавам върху нещо, което е толкоз явно и общоприето? Категорично не. Излишно е да ви подсещам какъв брой с напрежение бе тази седмица в Народното събрание. Имаше искане за оставка на министъра на защитата Тагарев, люти разногласия към проектозакона за дерогацията за " Лукойл Нефтохим ", отсрочен бе и вотът на съмнение към държавното управление. Когото и да попитате от вашия кръг познати, най-вероятно ще каже, че в Народното събрание едни хора си чешат езиците за доста пари, карат се, крещят си и действително не вършат нищо. И евентуално за себе си тези ваши познати ще бъдат прави. Но може ли някой българин да каже, че в Народното събрание не е показана неговата политическа позиция? Едва ли. Напротив, имаме си депутати от всевъзможни политически разцветки и нюанси, доста от които евентуално имат вяра в концепциите, които се пробват да прокарат. Това, от своя страна, води до честа промяна на държавните управления, нежни и разпадащи се обединения, чести избори. Имаме си и президент, който е на поста си дълго, само че не постоянно. И в целят този политически безпорядък и видимо безсмислена какафония най-после нормално се стига до компромис, до някаква социална равновесна точка, и обстановката, най-малко за малко, се успокоява. До идващият път, когато още веднъж нещо ще я подпали и публичните пристрастености първо ще забълбукат, с цел да стигнат още веднъж до точката на шупване.
Искате да ви е умерено? Желаете да живеете в свят, в който политическия живот протича мързеливо и безгрижно като лятна почивка? В който умни, възпитани и търпеливи национални избраници работят непрекъснато в интерес на страната? Без пристрастености, нервности и пререкания? Има ли изобщо такова място? Защото пристрастеностите са на първо място живот. Река, която не тече първо се трансформира в тресавище, а най-после пресъхва напълно.
Казвам ви всичко това, тъй като моят прочут московчанин би дал всичко на света да има опция да живее в страна с същинска парламентарна съпротива, с ругаещи се взаимно и спорещи депутати и управници. Където президентите се сменят откакто им изтече постоянният мандат, а държавните управления още по-често. Където няма да се постанова да подбираш думите си до момента в който разговаряш по телефона, тъй като може би те подслушват, където няма да се будиш заран със свито сърце дали през днешния ден няма да активизират сина ти или пък съседите да напишат политически стимулирано недоволство против теб. Например, за липса на национализъм.
Защото в случай че всичко това го имаше в Русия, тя надали щеше през днешния ден да води война в Украйна, да губи всекидневно хиляда или повече мъже, а руснаците да се усещат като в огромен затвор или в грамадна обсадена цитадела. В Думата нямаше да се одобряват покорно закони с цялостно единогласие за има-няма два-три часа. И всякакви фашисти като философа Дугин да приканват за деурбанизация, накипрени държавни дами да изясняват по какъв начин дамите би трябвало да се откажат да следват висше обучение и да стартират да раждат деца на деветнадесет, пълничкият наследник на Кадиров преди да е навършил шестнадесет да има, а депутати онлайн по малкия екран да разсъждават, по коя столица би трябвало първо да се нанесе нуклеарен удар – Лондон или Вашингтон.
На фронта – отново същото. И не напълно
Есента най-сетне завладя напълно бойното поле в Украйна и това явно повлия и на характера на бойните дейности. В окопите стартира да става влажно и хлъзгаво, калта към този момент съществено пречи на напредването на тежка бронирана техника, да не приказваме за многострадалните камиони. Мъглата се разстила на доста километри и не дава опция на операторите на дронове да следят. Всичко това към този момент се отрази и на тактиката употребена и от двете страни в яростните конфликти – те разчитат доста повече на пехотни дейности, а танковете и бронетранспортьорите се употребяват най-вече за огнева поддръжка. Засега това сякаш носи повече преимущества на ЗСУ (украинските въоръжени сили), най-много поради по-добрата им подготовка и управление на ниско равнище, до момента в който руснаците не престават да показват едни същи недостатъци.
Авдеевка сякаш си остава най-горещото място на фронта, като там сега борбата върви на приливи и отливи. Третият съветски взлом на града, за който ви загатнах в последния си коментар, явно към този момент е в ход, като за разлика от предходните два, военноначалниците на Путин го организират най-вече с пехотни групи. Техният размер варира от дребни (3-10 души) до приблизително огромни, само че най-после резултатът е еднакъв, т.е. никакъв.
Засега няма единно мнение за какво руснаците са заложили на тази фрапантна смяна в тактиката. Дали имитират украинците, които атакувайки с отряди от по десетина бойци реализираха (и не престават да постигат) някои по никакъв начин нелоши резултати в Запорожието? Или пък са се убедили какъв брой безсмислено е да изпращат през минните полета танкове и бронетранспортьори, които по този начин или другояче скоро по-късно стават лесни цели за оръжията на ЗСУ? Или просто наличностите им на бронирана техника са слезли под сериозния най-малко поради тежките загуби, които претърпяха в последно време? Каквато и да е повода, протичащото се край Авдеевка е още едно доказателство, че не може просто ей по този начин да изкопираш нещо, което съперникът ти употребява с триумф и да очакваш то да проработи и при теб. Не бива да се не помни, че украинците имат добра предварителна подготовка точно за подобен вид дейности, а също така когато техните дребни отряди се устремяват в офанзива налице е доста добър синхрон и взаимоотношение с артилерията, дроновете, сапьорите и бронираните машини. Нищо сходно не се следи към този момент при нашествениците, а предвид на това, че при тях количеството постоянно е доминирало над качеството, аз не чакам в обозримо бъдеще да настъпят някакви забележими промени в метода по който те работят в действителен пердах.
Както евентуално ви е известно, ключът към " крепостта " Авдеевка е коксовият комбинат на север от града. Това е голямо дружество от руски вид с приблизителна повърхност от към 5 кв. км строено по всички правила на устойчивостта. Прекратило работа преди години поради спора в Донбас, то от много време извършва ролята на главен опорен пункт на ЗСУ в този регион. Дебелите му стени и солидни подземия разрешават и депозиране на муниции и материали, има информационни центрове, и пунктове за здравна помощ, комфортно е за подготовка за евакуация, и най-много надеждно е за скривалище на персоналния състав. Преди всяка офанзива руснаците го обработват и с артилерия, и с дронове, а в последно време и с авиационни бомби достигащи до три тона. Засега нищо от изброеното не им носи необикновен триумф, а заводът е на път да се трансформира в следващия знак на несъкрушимия украински дух, подобен какъвто бе " Азовстал ", да вземем за пример.
По неокончателно доказана информация, сега съветските позиции се намират на някакви си 200 метра от комбината. И точно с това нищожно на пръв взор разстояние се мери полето на гибелта за нашествениците. При всяка офанзива те съумяват да преодолеят някъде към половината от него преди да бъдат нападнати от дроновете на ЗСУ и довършени от украинската артилерия. Малцина оцеляват, в множеството случай съветските щурмови групи биват изтребвани до крайник.
Практически идентична е обстановката и в региона на селцето Степове, което се намира на по-малко от два километра на северозапад от комбината. Излишно е да ви споделям, че то сега е единствено някаква маркировка на картата, тъй като в него надали е останала и една здрава къща. Но не това вълнува руснаците – в случай че овладеят Степове те ще се приближат оптимално до шосето, по което украинците доставят Авдеевка и по този начин ще създадат решаваща крачка по цялостното обграждане на града. Както на всички места другаде, обаче, не им се получава, а тези руснаци, които въпреки всичко съумеят да доближат до покрайнините на Степове биват безмилостно унищожавани даже и да се опитат да се укрият измежду руините или в мазетата.
От оперативно-тактическа позиция главният проблем на нашествениците е равният като шахматна дъска терен. Той разрешава на украинците да следят всичко на доста километри напред и най-много да държат под цялостен огневи надзор всяко придвижване на войските на Москва. Като под " цялостен " би трябвало да се схваща освен директно бойното поле, само че и всички пътища водещи към него. По този метод се сковава както напредването на войските, по този начин и снабдяването с амуниции и други логистични действия. Под ударите на дроновете от дълго време попадат освен колони от камиони; с неистово твърдоглавие се преследват даже обособени съветски микробуси и дори мотоциклетисти.
Статичният фронт също не е от изгода за войските на Путин. В по-голямата част на украинския юг отсъстват горски масиви, има единствено дребни горички, шубраци и дърветата засадени край пътищата. Това конкретизиране е доста значимо, тъй като точно оскъдната растителност постоянно се явява единственото допустимо място където се концентрират ударните пехотни групи преди офанзива. След месеци на интензивни артилерийски дуели обаче в прифронтовата зона рядко може да се откри даже и едно оживяло дърво, да не приказваме пък за горичка. Останали са единствено повалени дънери, пънове, стърчащи към небето стебла без клони и без листа. Така в преобладаващата част от случаите съсредоточаването на даже и незначителен съветски военен отряд за офанзива става явно за ЗСУ надалеч преди тя да е почнала.
В постоянно софтуерен проект нашествениците също срещат съществени проблеми. Например с мините. Дори и да съумеят да изчистят проход през някое от многочислените украински минни полета, доста скоро ЗСУ съумяват да го минират още веднъж изстрелвайки, които съдържат в себе си противотанкови мини вместо експлозив.
Ситуацията в небето за руснаците се развива още по-зле. След като предишният месец украинците безусловно попиляха летищата им за хеликоптери в Бердянск и Луганск и ги принудиха да изтеглят оживелите си машини на бази надълбоко в тила, оттогава насетне Военновъздушни сили на Москва разчитат най-много на класическа реактивна авиация. И до момента в който височинните изтребители-бомбардировачи се оправят сносно за момента, най-много като от забележителна отдалеченост (до 70 км) изстрелват планиращи бомби, то съветските щурмови бомбардировачи Су-25 започнаха да падат като зрели круши. Те извършват задачите си на неголяма височина, наоколо до бойното поле и по този начин стават лесна плячка даже и за ръчно портативните украински противовъздушни оръжия. В региона на Авдеевка по-рано през седмицата бе свален към този момент осмият поред откогато при започване на октомври стартира масираният взлом на града. По-удивителна е сякаш равномерността, с която това се случва – приблизително на всеки 4-5 дни от небето пада обгърнат в пламъци аероплан с червени петолъчки на крилете.
Войната на дроновете, пък, се развива напряко по призрачен за Москва сюжети. Безпилотните летателни апарати са относително ново оръжие и малко на брой осъзнават, че противодействието против него може да бъде както непосредствено, по този начин и косвено. Под непосредствено се схваща да успееш някак си да улучиш дрона (което, в полза на истината се случва относително рядко), а под косвено – да прекъснеш или нарушиш сигнала, който той получава от оператора. За задачата във всички модерни армии към този момент има специфични елементи за радиоелектронна битка. Дотук добре, ще каже някой от вас, но какво общо има всичко това с Авдеевка? Има, и още по какъв начин. Дроновете направлявани от оператори са с стеснен обсег и с цел да бъде оптимално несъмнено, че сигналът който те получават ще бъде пресечен, средствата за радиоелектронна битка се разполагат допустимо най-близко до зоната на бойните деяние, да речем на не повече от 5-10 км. При това украинците без да се тормозят са ги разположили в коксовия комбинат, където те са надеждно прикрити зад солидните стени. Руснаците, обаче, безусловно се намират в голо поле и единственият метод да употребяват техните е да докарат специфични мобилни станции конфигурирани в камиони. Те, обаче, са елементарно различими и надлежно стават предпочитана цел на артилерията на ЗСУ. Достатъчно е да се извади от строя една такава станция и цялата офанзива на бойните елементи се проваля или те стават лесна плячка на украинските камикадзе-дронове.
Продай ми живота си
Когато се дискутират бойни дейности доста постоянно прекомерно се подчертава на тактичност, тактика, въоръжение и цифри. Всичко това като че ли в допълнение дехуманизира един спор, който изначално си е безсърдечен. На назад във времето остава човешкият фактор, дребните драми, болката, ужасът и страданията. Кое, да вземем за пример, стимулира украинците да не престават да се борят със същото свирепо твърдоглавие, постоянно даже газейки в дълбоката до колене тиня в окопите? Мисля, че отговорът е явен – желанието да не позволен страната им да се трансформира в част от " руский мир " и общоизвестните му „ прелести “. Кое обаче кара руснаците да се насочат на съвсем сигурна гибел в следващия " мясной штурм " (или както аз го превеждам – „ касапска “ атака) газейки безусловно по труповете на към този момент убитите си приятели, заобикаляйки кратерите и корпусите на изгорелите танкове? Какво се случва в главите на тези хора срещащи се лице в лице с безнадежността?
Наскоро един съветски анализатор, който сигурно тялом не се намира на територията на РФ, съобщи, че не планува в скоро време Москва да анонсира нова огромна „ частична “ готовност. Неговият мотив, бе простоват, само че изцяло логически – на Путин са му нужни към 20 хиляди души на месец, с цел да поддържа някакво равнище на боеспособност на армията си в Украйна. Горе-долу толкоз към този момент непринудено се явяват пред наборните комисии всеки трийсет дни. Това в огромната си част са небогати, притиснати от финансови проблеми хора, обезверени и лишени от всевъзможни патриотични „ илюзии “. Дори и моментът с любовта към Родината да участва у някой от тях, в преобладаващите случаи става въпрос за елементарен житейски прагматизъм разбъркан с цинизъм и изтощение пред системата. Понякога на сигурна крах тези нещастници от така наречен Глубинка биват изпращани от дамите си: „ Така или другояче по през целия ден се наливаш с водка, отивай на фронта да умреш там, най-малко от гибелта ти ще има някаква изгода за мен и за децата “. А „ изгодата “ в чисто парично изражение не е по никакъв начин дребна (според съветските стандарти) – на семейство се поставят месечни помощи от 5 хиляди до 15 хиляди рубли (45 до 135 долара), което на някои места в Русия си е напряко една заплата, а при положение на тежко раняване или гибел се планува еднократна финансова отплата в размер надлежно на 3 благ. рубли (27 хиляди долара) и 5 благ. рубли (45 хиляди долара). (Последните са известни измежду руснаците като „ гробовые “.) Отделно от това, съветските управляващи на локално и републиканско равнище се пробват да „ глезят “ фамилиите на военнослужещите с някакви дребни жестове, да вземем за пример докарват им дърва за огрев, чували с картофи, подаряват им хладилници и така нататък У хора, за които животът в недостиг и бедност се е трансформирал във втора природа, това провокира екстаз и трогване.
Най-голям мотиватор, обаче, си остава заплатата по контракт. Тя зависи от чина на военнослужещия. Най-ниското месечно заплащане е 195 хиляди рубли (ок. 2,565 долара) за редови войник, следва ефрейтор с 220 хиляди рубли, и по този начин нагоре по стълбицата до полковник, който се разписва против половин милион (ок. 6,480 долара). За генералите постъпленията в банковите сметки си остават загадка, само че там таваните хипотетично са галактически.
За страна като Русия това са си напряко ненормални пари. Например, даже в Москва в областта на услугите елементарен служащ на цялостен работен ден получава едвам към 30 хиляди рубли на месец. (т.е. към 600 лв. наши пари). За провинцията и това дори е доста. От друга страна, незначителен апартамент в Красноярск може да се придобие за едвам към 500 хиляди рубли (т.е. под 6,500 долара), а във Владивосток, на Тихия Океан, за не повече от 700 хиляди (приблизително 9,000 долара). Друг е въпросът, че за някакво изключително качество на строителството няма смисъл да се приказва, настрана, че хората по-скоро бягат от такива места в сравнение с да се натискат да живеят там. Погледите по-скоро са отправени към лъскави мегаполиси като Москва и Санкт Петерсбург, където прилична неголяма квартира по-близко до периферията се търгува надлежно за към 10 милиона (130 хиляди долара) в актуалната столица и за 7 милиона (ок. 90 хиляди долара) в остарялата.
Елементарни сметки демонстрират, че елементарният съветски редови войник подписал неопределен контракт да унищожава „ укронацистите “ няма особени шансове да закупи за себе си или околните си жилище в някоя от двете столици. Остава му въпреки всичко вярата, че украинските патрони и шрапнели ще го пощадят за някой различен месец и по този начин фамилията му ще може да се засели в някой пропуснат от бога регионален център или да се реалокира в по-добро жилище, пък може дори и да останат малко пари в банката. Тъжното в тази ситуация е, че съветските елементи се комплектуват на районен принцип и в окопите идват цели роти и батальони мобилизирани в най-бедните региони, освен това от дребни по бройка не славянски нации. Американските касетъчни муниции, обаче, не сортират по етнически симптом ами покосяват наред. Така изцяло евентуално е измежду следващата „ касапска “ офанзива в някое градче в Бурятия да дойдат вкупом двадесет (известия за смърт).
Сред гастарбайтерите на полето на гибелта не можем да не споменем и една особена рискована каста, която безусловно си играе на съветска рулетка с украинските оръжия. Става въпрос за, които са формирани от краткотрайно помилвани пандизчии поискали да опитат шанса си на фронта. При тях обстановката е малко по-различна от тази на мобилизираните. Помилваните по волята на Путин-самодържеца нормално подписват за период от единствено шест месеца, като за това време дори получават и пари (ок 2,000 $ на месец). Когато договорът им изтече те освен, че могат да изоставен армията, само че и биват дефинитивно помилвани, без значение какви закононарушения са направили преди да бъдат прибрани зад решетките. Проблемът, при тях, обаче е че висшето шефство ги употребява като някакъв безотчетен разходен материал и ги хвърля в пердах на най-трудните сектори, където се чака най-ожесточена украинска опозиция. Напълно прави са тези, които съпоставят " Шторм Z " с наказателните батальони на Сталин от мрачните времена на Втората международна война. Все още няма надеждна публична статистика, само че вътрешното ми разбиране, че зетковците, които доживяват сладкия момент на свободата не са изключително доста.
Демонът на войната няма единствено външно проявяване, неговото лице не изплува единствено в локвите кръв, той не се крие единствено в разрушените къщи, в които в миналото е кипял живот, изкоренените дървета и разкаляните есенни пътища, около които ръждясват изтърбушени танкове и коли. Демонът на войната е и вътре във всеки навлякъл униформа. Когато не се води пердах, посредством него нашепват починалите, полуделите и изчезналите, както и околните, и фамилията, които той е прекомерно евентуално в никакъв случай повече да не види. Мнозина се пробват да го прогонят или угнетен, първо с някоя друга цигара, след това с малко алкохол, след това с повече алкохол, най-после и с малко дрога, а от време на време и със злокобна композиция от всичко изброено. Добавете към това случайни разстрели за непокорство, насилието което са донесли от пандизите и колониите татуираните „ патриоти “ от „ Шторм Z “, садистичните умопобъркани съветски нацисти от доброволческите батальони, арогантните брадати чеченци на Кадиров, коравосърдечните прагматични " опълченци " от ДНР и ЛНР, всякакви наемници пристигнали за някой $ от далечни нерускоезични места като Непал и Африка и евентуално ще разберете в какъв сос се вари средностатистическият съветски солдат някъде в региона на коксовия цех при Авдеевка. Той към момента се надява, че ще оцелее при идната офанзива, което ще му разреши да добави още една заплата в сметката си. И не знае, че му остават едвам няколко часа живот. Е, най-малко вие към този момент го знаете.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ