Поглеждам часовника – 6,08. Будна съм вече почти от час.

Поглеждам часовника – 6,08. Будна съм към този момент съвсем от час. Не поради алармата на телефона. Заради камбаната в сърцето. Онази, най-старата на света, която кънти, когато нещо е умряло. Още една част от сърцето ми... окончателно унищожена, само че носеща непрекъсната болежка.

Не мога да стана от леглото. Там ме държи най-хубавото нещо – щерка ми. Гушнала се е в мен и спи умерено с цялата си непорочност. Протяга ръчичка и я увива към врата ми. А аз си мисля за какво вместо да се любувам на това, стоя буден с мисълта, че няма друга ръка, която да гушне мен и различен врат, към който аз да увия ръка.
Със сигурност празната възглавница е въпрос на мой избор.Първо се възнамерявам за полезностите. Не, не е това. После за даденостите. И това не е. Приоритети, мироглед? Тц! Сещам се даже за пирамидата на потребностите. Сигурно има най-малко 5 теории и метода да се изясни следващата ми безсънна нощ. Вероятно даже са повече.

Не мисля, че е лакомия да имаш неща, които милиони хора по света нямат и отново да копнееш за нещо. Благодарна съм, че не пиша тези редове от някоя болница. Благодарна съм, че даже имам въможността да ги пиша. Защото мога да чета, тъй като имам ток и компютър, интернет даже. Не съм свита в кашон на някоя гара. Имам и ледник, с храна в него. Поглеждам обезпокоително часовника, тъй като ще закъснея за работа. Да, и това имам. А до мен сладко се протяга фантазията, за която се борих 6 години. Какво повече желая ли? И аз си зададох този въпрос. За следващ път.

Има ли аспекти в живота ни, които в случай че са оплескани, се усещаме зле? Универсални ли са? Защо не можем да се отпуснем и да се любуваме на това, което имаме, без да мислим за това, което ни липсва?
Признавам си, че ми е мъчно да преценява в каква степен одобрявам някои неща за даденост и до каква степен това въздейства на везните ми. Знам обаче какво ги вади от равновесие и едно от тях е чувството за обич. Когато то е подложено на подозрение, като че ли всичко в мен се срутва. Опитвам да обезщетявам с работа, с творчество, с ежедневни занимания, които да отвличат вниманието ми и да запълват времето ми. Обръщам се към приятелите си, прегръщам щерка си, само че вечер, когато задрямвам сама и се разсънвам отново по този начин... е, тогава е най-трудно.

Със сигурност празната възглавница е въпрос на мой избор. Между какво е трябвало да предпочитам обаче, е забележителен фактор. Това, уви, не прави чувството по-приятно.

Иска ми се да завърша тези мисли с някой положителен зов или с крилата фраза, само че нищо не ми се коства уместно. Затова просто ще кажа – ето какво ме държа будна... И тази нощ.